Обичаната народна певица Гуна Иванова е родена в петричкото село Богородица. Още на първите фестивали, на които се явява, неизменно печели първото място. Близо 15 години, Гуна Иванова пее в пернишкия ансамбъл „Граово“, а през 1983 година печели конкурс за солистка в Ансамбъла на строителни войски. От 2010 г. тя е солистка в Представителния ансамбъл на Въоръжените сили. Известната певица е изнасяла концерти в цял свят. В Кейптаунпрез 2008 г. тя печели „Статуетката на Южна Африка“. Гуна е носителка и на първа награда за изпълнител в „Пирин фолк – Сандански“, както и на редица други награди от различни фестивали. Днес тя е вокален педагог на няколко женски и детски формации в София и Перник.
Интервю на Мариела СТОЯНОВА
– Г-жо Иванова, направихте грандиозен концерт в Зала 1 на НДК за Деня на будителите заедно с вашите внучки Ива и Велислава Костадинови. Как се чувства един изпълнител като вас, когато види толкова благодарна зала?
– Със самочувствие, че си е свършил добре работата. А концертът „Пеем за България“ наистина беше прекрасен – публика и изпълнители се сляха в едно. Идеята за него си е моя, но като изпълнение, звук и всичко е благодарение на Ива и Велислава и на техните момчета до тях – Светлин Къслев и арх. Пламен Мирянов. Винаги съм с молитва към Бога.
– Вярата помага ли ви в трудни моменти, може би са ви се случвали чудеса?
– Чудеса са ми се случвали. Сигурно е чудо, че след всичко, което съм преживяла, съм оцеляла и за това благодаря на Бога! Радвам се, че мога да съм подкрепа на тези два бели гълъба – внучките ми. Не само на тях, но и на други хора, които са казвали, че им помагам с енергията си – сигурно затова ме е съхранил Бог. Моите предци са бежанци от Гърция, а там вярата е преди всичко и всеки носи Бог вътре в себе си. Бог е там, където го призовеш и ако не вярваш – защо си на този свят?
– Закърмена сте в Огражден планина, село Богородица. Докога сте живели там? Какъв е първият ви спомен за това място?
– До 11-годишна възраст живеех в село Богородица, Петричко. Там завърших трети клас. Нищо, че съм била малка, имам много красиви спомени оттогава – празниците на селото, малкия мегдан. Училището беше с две стаи, а църквата – голяма. В нея всичко е изографисано. В къщата ни, която беше с голям бял чардак, живеехме три семейства и братовчедите ми ме водеха на мегдана.
– Кога разбрахте, че народната музика ще бъде вашата съдба, че искате да пеете?
– В семейството ми, в което съм родена и съм израсла, всички пеят. А баща ми беше певецът на региона. И до ден днешен като си отида в нашия край, в цялата околия тези, които помнят татко, казват: „Запей, Гуне и алтън Иван ще се събуди“. Това е моят баща. И майка ми до последно си пееше с нейния красив и звънлив глас. Ние бяхме 4 деца – двамата ми братя починаха, но всички пеехме – сестра ми беше 10 години в „Мистерията на българските гласове“. С единия ми брат Костадин имаме издаден албум, другият – Никола, така му протече живота, че остана на село. А той пееше най-хубаво от всички – това са странните иронии на съдбата.
– Пеехте ли като малка пред огледалото, спомняте ли си най-първата ви изява пред публика?
– Въобще не сме имали време да се застояваме и оглеждаме пред огледалото. Дори не знам как съм изглеждала, не са ме снимали. В три посред нощ ме събуждаха, за да ходим да берем тютюн. Така че най-малко пред огледалото съм пяла. Но като седнехме да нижем тютюна, правехме го по цял ден и пеехме. Така се нижеха и песните една след друга. Първата ми изява беше много горчива. Случи се на един 24 май, трябваше да пея в училищната програма. Търсех сапуна да се измия, отивам на чичо в двора и се провикнах, а кучето като връхлетя върху мен, аз го ударих с моята детска ръка, то взе, че цялата я наръфа. Оттам баща ми спешно ме качи на коня и отидохме на доктор… Следващата истинска моя изява беше в село Кърналово на околийски фестивал. Оттам пазя ярък спомен – след слизането от сцената една жена ме прегърнала и ми каза: „Боже, колко си маленко, а колко силно пееш“. Ето това беше и първият комплимент, който чух за себе си и не забравих.
– Не се съмнявам, че в училището, където сте учили, фолклорът е бил на почит?
– Така е. От училището в село Лебница, където учех, междучасията преминаваха в изпълняване на песни, надпяване на учениците или в играене на хоро. И това ставаше всяко междучасие. Спомням си младата ни учителка Вера Начева, която се показваше на прозореца и пееше заедно с нас. Започнаха да ме пращат да представям училището. Когато дойдеше нов учител, директорът всеки път ме представяше и му казваше: „Виждаш ли го туй дяте, косъм да не падне от главата му“. Бях на почит и уважение, на пиедестал.
Исках да стана учителка като тази, която заставаше на прозореца да ни гледа.
– Песента ли е била всичко за вас, имахте ли и други занимания?
– О-оо, освен певица, аз бях много добра в спорта – тренирах земна гимнастика. Като се омъжих, а аз млада свърших тази работа, още на 19 години, а на 20 родих първия ми син. Моят мъж беше спортист в Перник и беше в националния отбор по лека атлетика. И му казвам: „Да ме запишеш да си тренирам гимнастика“. А той ме гледа и се подсмихва: „Теб такива сериозни неща те чакат, гимнастика ще ми играеш. Имаш прекрасен глас. Ще те заведа на едно място да пееш. И ме заведе в ансамбъл „Граово“, покойният вече Иван Тончев беше диригент. Мислех че ще има голямо прослушване.
Хорът имаше репетиция и след края й извисих глас. Чаках да видя какво ще кажат, ще ме вземат ли… Те се засмяха, взеха ме, разбира се, и веднага ме пуснаха по концерти като солистка. Още на 6-ия месец ме взеха с тях в Одеса, в Сирия…
– Как ви приемаха в ансамбъла, радваха ли ви се?
– Контрабасистът ми казваше: „Ей, ти си като едно славейче сред кокошките. А на следващия ден ми рече: „Ти си фазан сред курника“. И той тогава направо си ми каза: „Искам да ти кажа да си търсиш мястото). Неговата жена тогава водеше Радио Перник – Снежана. Питам го: „Защо, какво ми е тук“, а той продължава: „Мястото ти не е тук“. И взех да се позамислям. А и започнаха да ме търсят по концерти самостоятелно. Имаше един хуморист – Иван Искренов – беше грубиян по начин на изразяване, иначе добра душа,: „Гуно, ти имаш ли категория“, а аз му отвръщах „Какво е това?“. Бях много загубена, наивна, не ги разбирах тези неща. Но явно бързо се научих после. На мен никой нищо не ми казваше. Явих се за категория в Благоевград, и проф. Манол Тодоров казва – оттук нататък никой няма да вземе категория. Всъщност аз получих директно категория за солист. Започнаха да ме канят по концерти.
– Колко беше първият ви хонорар?
– Първия, който ме покани, беше грубият Иван Искренов. Казах на мъжа ми и той рече: „Ще отидем заедно, няма да се притесняваш. Ти пееш много хубаво“. Заведе ме в Дупница и изпях „Катерино моме“, публиката ме хареса много и той ми даде 20 лева. Не можех да повярвам, в онези години това бяха много пари.
– Не ви ли ревнуваше вашият съпруг, като тръгнахте по концерти…
– Не само че не ме е ревнувал, но аз съм певица благодарение на съпруга ми. Той ме заведе при Иван Тончев. Този ансамбъл трябваше да се явяват на зонални фестивали и на мъжа ми му даваха отпуск, за да дойде да гледа детето, защото синът ми беше на 3 месеца. И това, за да мога аз да се изявявам на сцената.
– Значи сте се чувствали като една принцеса?
– Точно като принцеса ме гледаше, носеше ме на ръце. Когато усетеше, че съм нервна, докато правя нещо, той ми казваше: „Това няма да го вършиш ти, а аз. Отива и взима с колата масажистката, води я вкъщи, за да ми направи масаж. И тя все казваше – „За първи път видях мъж мечта – да ме вземе с колата и да ме доведе да правя масаж на жена му“. Имахме невероятна хармония в семейството. И като се връщах от концертите на ансамбъла на Строителни войски с автобуса, може в 3 часа през нощта да е, той винаги ме чакаше с колата, за да ме върне у нас. Загубих го и това никога не се превъзмогва, но някак си човек свиква да живее с болката, защото жив не може да отиде там, откъдето никой не се връща.
– Пели ли сте пред партийни величия, пред Тодор Живков, например?
– Да, пред Тодор Живков съм пяла в резиденция Бояна. Не помня какъв е бил случая, бях само на 20. Като пристигнахме, видях масата, която беше полуелипсовидна, в полукръг. Живков седеше на челното място, а ние се разположихме в полукръг пред тях отпред. Масата беше отрупана с какво ли не. След песните ни, задължително всичко свършва с хоро. Човекът протокол дойде при нас и ни даде нареждане кой кого да кани на хорото. Само на мен нищо не ми каза. Аз се хванах до другите и изведнъж до мен се появи и се хвана Тодор Живков, разбира се, веднага използва своя специфичен смях – хо-хо-хо. И веднага ме попита как е името ми. Рекох: Гуна Мечкарова. А той продължи в неговия шеговит стил: „Аз знам, че сте Гуна и че сте Мечкарова, как е бащиното ви име“. – Иванова, му казах аз. И пак – хо-хо-хо. Ето как играх хоро до Тодор Живков. На другия ден имахме манифестация и всички в Перник знаеха, че сме били удостоени с вниманието на Първия.
– На концерта ви за Деня на будителите преди дни, когато чествахте и вашата 55-годишнина на сцената, получихте приветствие от президента Румен Радев. Каква роля играят политиците при вас?
– В Деня на будителите политиците спяха! Казвам го с гняв. И са си гледали пъповете, молили са Бога партията им да спечели изборите.
Отвратена съм от политиката и не искам да говоря за нея. Мен ме има благодарение на народа. Ако бях партийна певица, още на първата седмица билетите за концерта щяха да бъдат продадени. През живота си получих много обич и много внимание от народа. Толкова малки дечица дойдоха от различни краища. Когато в Деня на будителите политиците спяха, един будител директор на Детска градина „Мая“ от Пловдив беше довел 10 деца да празнуват. Същата вечер обаче едно поколение майки и родители си бяха довели и завряли децата в тиквите за Хелоуин.
– Някои хора смятат фолклора за отживелица, че българинът се е превърнал в Бай Ганьо, наричат го подигравателно потураджия заради това, че обича да играе народни хора. Какво мислите за това?
– Това е комплексарщина! Една дама културолог от СУ наскоро беше казала: „не обичам тропковците, не обичам фолклора, той ни отдалечава от Европа“. Имаше стотици гневни коментари в социалните мрежи срещу думите й, а и самата нея. Жалко за студентите, които имат такъв преподавател. Ще кажа само едно: О, неразумни юроде поради що се срамуваш да се наречеш българин. Нас фолклорът ни представя пред целия свят, а вие, политици, станахте за срам пред собствения ви народ, който ви избира и който ви е работодател.
– Кои са ви любимите песни – пиринските, родопските, странджанските или други?
– Обичам си нашата пирино-македонска песен. Тя е красива и като текст, и като мелодия, докосва всячески лявата страна на човека, неговата мисъл. Обичам песните с послания, красива мелодика и които те карат да мислиш, докато пееш.
Не обичам песните, които нищо не ти казват.
– На концерта изпяхте „Чия е тази земя?“ – тази песен е наистина разтърсваща. Публиката буквално занемя в началото, а след това пееше заедно с вас. Как стигна тази песен до вас, каква е историята й?
– Случи се малко след промените през 1989-а, може би беше 1991 година, когато попаднах на касетка с песни по музика и текст на поетесата Елка Недкова. В Благоевград се проведе фестивал на патриотичната песен и поднесох там „Чия е тази земя“. Тогава взех първо място и наградата беше много голяма – 7000 лева. Обадих се на Елка Недкова и й казах, че искам да й благодаря за нейната песен и наградата е за нея. Помолих я да дойде, за да й дам паричките. Тя обаче се засегна, че не съм я попитала предварително дали мога да изпея песента. Обиди ми се и каза, че не иска наградата ми. Не я бях попитала предварително. В този момент се чувствах като попарено цвете. Хем си награден, хем си нагазил лука.
– Тоест, става дума за авторските права…
– Да, но тогава ги нямаше. По-късно разбрах, че Елка Недкова е майка на актрисата и певица Нона Йотова. Аз, селянчето от Богородица, си харесах песен, яхнах я и я изпях. Но не съм била права. Тя обаче се оказа много великодушна жена. Когато се видяхме, ме прегърна и ме попита: „Мразиш ли ме?“. – „Не, обичам ви, защо да ви мразя?“. Тя си даде сметка, че е била грубичка с мен, но си беше права. Благодаря на Нона Йотова за песента „Чия е тази земя“. Поклон до земята й правя. Тя ми даде песента след смъртта на майка й и в декларацията написа „за вечни времена“. Това не е ли достойно за поклон, не е ли великодушие от нейна страна… Много хора са изпели тази песен, но не по подобаващ начин. Тази песен наистина прозвуча невероятно.
– По време на изпълнението ви на песента на сцената се качи едно детенце с българското знаме. Това подготвено ли беше?
– Не, никой не знаеше, че това ще се случи. А се получи направо завладяващо! Появата на детето е била спонтанна негова реакция, може би самото то се е готвело, но аз нямах представа какво ще ми се случи. Получи се много добре.
– Близки приятели сте с Райко Кирилов, заедно записвате песни, той винаги е на вашите концерти. Откога е връзката ви?
– Ние просто сме не само близки, а от едно семейство. И песента на Ива и Велислава – „Тя е българка“ е песен на Райко Кирилов. Точно той ме забеляза като певица и ме поканиха да пея преди години на „Пирин фолк“ в Банско – знаете, че и този фестивал като БЗНС се разделя и клонира. Безкрайно съм му благодарна, двамата имаме заедно 14 години в Ансамбъла на въоръжените сили. Той твори непрекъснато. Казва ми „сестричке“. Той е такава шармантна душа и такъв невероятен творец, шапка му свалям. Райко е много скромен човек. Но него навсякъде го боготворят. Аз може да съм обичана и уважавана певица, но той е боготворен творец.
– Красивите и талантливи ваши внучки Ива и Велислава Костадинови вървят по пътя ви. Те ли са опората и радостта ви днес?
– Толкова се радвам за тях! Ивето и Велислава са изключително морални деца, те са единица мярка за морал. Не се боят да експериментират с музиката и го правят премерено и сполучливо. Велислава завърши НАТФИЗ в последния клас на Стефан Данаилов. Ива завърши първо Националната финансово-стопанска гимназия, след това УНСС магистър – финансово право и то с много висок успех. Настоявах да завършат музикално училище, но те избраха друг път.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
– Имат други професии, смятат ли да се занимават с тях или са решили да се отдадат на пеенето?
– Велислава категорично заяви, че не иска да се занимава с театър. Тя беше поканена и игра главната роля във филма „12 А“. „Няма да се вра по прашните сцени и гримьорни и няма да чакам някой режисьор да реши дали ставам за кино или за театър“, ми каза тя и сигурно е права. Двете имат своя път, млади са, наистина са много гласовите и се радвам като виждам колко много ги харесват. Още от съвсем малки са с мен, винаги стояха зад кулисите, докато пеех. И това, че и те са на сцената с мен само ме радва и ме прави изключително горда. Много от техните връстници се отправят към „Терминал 2“, но те искат да останат тук. Научени са на родолюбие и са възпитани в нашите исконни български ценности. Предлагано им е какво ли не, за да отидат и останат в чужбина. Но те ми казаха: „Какво ще правим навън? И тук за България също трябва да живеят и творят качествени хора“.
– А на вас не са ли предлагани да останете в чужбина, на Запад?
– Предлагано ми е, разбира се. Самият Игнат Канев ме молеше да остана в Канада. В далечната 1989 г. – всичко беше като на длан. Но не пожелах. Самият той много обичаше България и си остана българин до края на живота си.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
