Иван Гарелов, пред в. „Галерия“
В цялото това предизборно оживление, обхванало партии, медии и блуждаещи политици се включиха и някои личности, с които се познавам и затова хората ме питат защо те постъпвали така или иначе. Познавам ги, но те не са ме питали как да постъпят, така че не нося никаква отговорност за решенията им. Е, не са ги измъчвали, не са ги изнудвали, доброволно са отишли. Такива решения не се вземат при среща на Околовръстното, по-скоро са били обсъждани предварително. Което още повече ги прави не само трудни, но и неоправдано обсъждани. Всеки има правото да се кандидатира където си иска и да ги сменя, когато си поиска. И все пак не е така просто, когато не сменяш една партия с друга сходна, а направо минаваш в другия лагер, срещу който си се борил. Такъв случай е определено този с Елена Йончева.
Тя дойде в екипа на „Панорама“, след като изгледах един неин филм, който направила като дипломна работа. Не съм я питал какви са убежденията й. Назначих я, без да знам дори фамилията й. Както повечето в „Панорама“, тя бързо стана звезда. Държа да отбележа, всичките те се издигнаха благодарение на собствените си качества. Моята заслуга беше да открия какви са точно техните най-добри качества и да им дам възможност да ги развиват.
Разговаряхме за политика. Но не сме разговаряли за личните им политически възгледи .А те бяха различни. Моята секретарка Лиана Панделиева дори стана символ на демокрацията и говорител на СДС. Изисквах да спазват принципите на демократичната журналистика. Повечето дори изпратих на курсове в Англия. Окуражавах Елена да прави филми от „горещите точки“, но тя сама си се подготвяше. Не бяхме вече заедно, когато тръгна да прави разследвания на властта, които бяха от полза за БСП. Когато Бойко Борисов й отправи груби обвинения, аз я защитих по телевизията и затова бях уволнен от работата ми в служебния кабинет на проф. Герджиков. Имаше тежки моменти и я посъветвах да замине за Брюксел и да се приобщи там, за да остане и след изтичане на мандата. Вероятно заради това сега е взела решение да бъде кандидат на Пеевски. От три години сме прекъснали всякакви контакти и не сме разговаряли. Не бих я спрял. Но съм силно разочарован.
Човек може свободно да сменя работните си места. Но ако си политик с идеалите, ценностите на своята партия, да преминеш в редиците на нейния опонент, се нарича с различни имена, които не бих искал да употребявам.
Ето как Елена ще замине пак за Брюксел с влака на ДПС, там ще се срещнат с Петър Волгин, който пътува с файтона на „Възраждане“, Ваня Григорова хванала трамвая на Мая Манолова из София, очаква да се качат и други пътници.
Нека пътуват. Спирам се на тях, защото те са лицата на един нов феномен в българската политика. Българският парламент подслонява там народни представители, които се интересуват само от своята лична кариера, от личните си доходи.
Партиите им предлагат временен подслон, страхувайки се да не ги привлекат другите.
Този процес на духовно обедняване, а оттам и на живи и будни хора, които да не затъват в блатото на конформизма. Според мен, той започна с решението на Иван Костов да превърне СДС от съюз между автономни партии и други формации, привличащи повече симпатизанти, в една партия, която по-лесно се управлява, но е враг на разнообразието и губи хора. От тогава започна упадъкът на българската десница. Вместо да обедини старите партии с новите дисидентски формации и всякакви други, които държат на оригиналния си образ, се унифицира в строго контролирано образование.
От тогава до днес се правят нови и нови опити да се обедини отново десницата, като се започне от изкуствено създадени партийки с кратък срок на употреба, до т.н. „сглобка“, които напомнят , че е по-лесно да рушиш нещо съществуващо, отколкото да създадеш нещо ново. Всуе, десницата се срути.
По-малко по-различни причини се разпадаше и левицата, съхранена от времето, когато бе сама на власт. Така се стигна до общата импотентност да се създаде стабилно действащ парламент. Партийки се раждаха и умираха. Цяло съсловие от винаги готови за междупартиен туризъм лентяи и тарикати пълнеше кафенетата около парламента, чакащо повикване. Парламентът бе блокиран.
Тогава се пръкна безотговорната завера за промени в конституцията. Под предлог за „международното положение“ им осигуряваше възпроизвеждане чрез „сглобката“ и така да останат завинаги на власт.
Партиите станаха излишни.
Служебните правителства станаха излишни.
Парламентът стана излишен.
Никой вече не се интересуваше от каквито и да било идеи, ценности, от усилия за реформи, за съживяване на икономиката, за подобряване живота на населението.
Сякаш сме в глуха улица, където всяко движение усложнява обстановката. И затова тръгнаха междупартийните „туристи“.
Какви ти идеали, каузи, солидарност, справедливост? Всеки за себе си, всеки срещу всеки, с всички сили, с всички възможни средства.
Днес т.н. политически елит не смее и да помисли как да се тръгне към уедряване на партиите и да се излезе от кризата. Всяка стъпка ги плаши, защото се страхуват, че това ще бъде краят им.
Защо например не вземат пример от гръцкия модел, според който партията или предизборната коалиция, спечелила изборите, получава бонус от определен брой депутатски места, за да управлява самостоятелно и отговорно. Главната опозиционна партия също получава по-малък бонус, за да има силна опозиция. Сходните по убеждения партии, подтиквани от шанса да спечелят изборите, се обединяват. Така се формират два – ляв или десен, либерален или консервативен. Коректното е този нов избирателен закон да влезе в сила след четири години. Ето тази честна уговорка вероятно убива интереса на нашите народни представители.
Има още подробности, разбира се. Преди около10 години създадохме група за лансиране на този закон, в която влизаше и професор Михаил Константинов. Никой не ни обърна внимание. Никой не искаше да мисли 4 години напред. Ако тогава беше приет, държавата ни щеше да се развива по друг начин. Двама от групата вече починаха. Останалите сме готови по всяко време да представим подробен анализ.
