понеделник, 27 май 2024 г.

Пролетна меланхолия

Снимка: ФЕЙСБУК

Иван ГАРЕЛОВ, пред в. „Галерия“

Пролет е. Ухае на зюмбюл. Люлякът е напъпил. Напъпили са и момичетата с оранжеви, жълти и резедави дрешки, разголени донемайкъде. Кършат снага и хвърлят предизвикателни погледи. Мъжете ги гледат, препъват се и въздишат „Ех, мечти“. Пролетно разгонване му викат на това.

Но има една категория хора, които не са обхванати от пролетните вълнения. Те си имат свои трепети. Идват избори, замириса на власт, на пари, на далавери.

И политици, депутати и всякаква пасмина, препитаваща се покрай тях, е обхваната от неистов нагон да успее да попадне във властта. Защото властта си е много благини, да не говорим за европейските благини, които се задават. Вперили поглед в заветната цел, политиците не забелязват нищо друго, препъват се, стават, отърсват се и пак кършат снага.

Предизборно разгонване му викат на това. Няма майка, няма татко, няма любима жена за политика, устремил се към властта. Няма и майка България. Срамно е каква разпалена дискусия се получи около подаянието за част от пенсионерите. За никакви други харчове от хазната не се е спорило толкова шумно и безкомпромисно. Какъв финансов хаос ще настъпи, как пенсионерите ще бъдат противопоставени на други слоеве от населението, това било популизъм. И така скъпернически спорят хората, на които се губят цели три милиарда в сметките на бюджета!

Между другото, покрай цялата препирня беше споменато, че повече от 500 000 пенсионери живеят с пенсии, по-ниски от най-ниската заплата. Живеят не е точна дума. Оцеляват е близо до страшната истина. И сега се карат дали да им отпуснат по 100 лева за празниците! И какво си мислят, че с тези 100 лева ще си направят богата трапеза? Тези парвенюта не познават българския пенсионер – той ще даде тези пари на децата, на внучетата.

Спомням си какво съм писал за техните протести…

„Милите те, как подтичват към центъра на София, за да не закъснеят за пенсионерския си протест. Не можеш да ги сбъркаш – облечени в конфекцията от преди 20 години, с каскетчета и забрадки, с кърпени обувки и омотани шалове. След малко на площада те ще излязат от своята анонимност и нищожност, ще изкрещят своята болка и унижение, ще се вдъхновяват и заклеват да продължат.

Това са те – митингуващите пенсионери, онеправданите поколения, самият срам и позор. Срам, защото обществото ги е отписало, зачерквало от дневния си ред и изчаква с досада да отпадне този проблем, забавящ развитието ни. Как? Като измрат, като изчезнат тихи и незабележими, като спрат да ни тежат на вратовете ? Позор, защото продължаваме да издевателстваме над тях, да се преструваме, че ни е грижа, да броим парите на държавата и да им отпускаме за по кофичка кисело мляко.

Лъжа и преструвка са всичките тези изчисления, икономически обосновки и социологически манипулации. Защото ние не търсим решение на пенсионерския проблем, а само имитираме загриженост. Истината, жестоката истина е, че всичко това е само прикритие на геноцида, който извършваме над тези онеправдани поколения. Ние ги мразим, защото са спомени от мизерното ни минало. Тежат ни само защото те знаят истината за парвенюшкия ни възход. Избягваме ги, защото само те и никой друг няма моралното право да ни поискат сметката за това как се замогнахме, какво и от кого откраднахме.

Най-големият цинизъм е, че най-коравите противници на вдигането на пенсиите са всички онези, които забогатяха с направеното, построеното, съграденото от същите тези опърпани пенсионери. Откъде дойдоха фабриките и заводите, стопанствата и почивните домове, язовирите и техниката? Нали всичко това, което приватизираха, реституираха, заграбиха или взеха на безценица е дело на същите тези онеправдани поколения. Двойно и тройно онеправдани. Защото веднъж трудът им беше заплащан по „социалистическия“ минимум, после пенсионните фондове бяха ограбени, а сега ги държат на ръба на оцеляването.

Имах вдъхновението при един актуален коментар за разгорялата се компроматна война да поставя пред телевизионната водеща въпроса, че тъкмо сега е особено важна ролята на журналистите. Именно сега те не трябва да се превръщат в бухалки на участниците в черната предизборна кампания. Журналистите не просто трябва да бъдат неутрални. Те трябва да бъдат на страната на истината. Само тя ще ориентира гласоподавателите в хаоса от противоречащи си нападки.

Вече само наивниците не се досещат за платените публикации за пишещите по поръчка, за журналистическия рекет. Българската журналистика възприе черти от поведението на мафията и проституцията.

Може би затова тя стигна своите върхове именно в развенчаването, в бламирането, в отхвърлянето, но нищо позитивно, което да се опитва да съгради, не остана на здрави основи. Не случайно журналистиката участва в свалянето на няколко правителства от различен политически цвят. Но когато се опитва да лансира политици, последва неуспех.

Освободена от политическите окови, днес българската журналистика се оказа в плен на собственици на банки, холдинги, икономически групировки, структури от сенчестия бизнес. Ето защо всяка журналистическа кауза в България може да бъде разтълкувана от гледна точка на конкретното икономическо влияние. Добре, че по познат български тертип у нас нищо не се приема много на сериозно, така поръчаните публикации си излизат, парите преминават от един в друг джоб, а българският читател, слушател, зрител се подсмихва иронично. Него винаги са го лъгали и той се е научил да не вярва ни на бог, ни на цар, ни на господар, а още по-малко на журналистите.

Означава ли това, че добрата политика няма нужда от специална медийна политика? Всяка крайност може да изправи управляващите пред две опасности.

Първата е, ако управляващите бъдат оставени на любовта на медиите. В условията на безкритичност, ухажване и повърхностно кокетиране едно управление губи своята кондиция, своя нерв, няма коректив, няма опонент. Любовта го задушава до степен да се самовлюби. Т.е. медийната политика, добрата медийна политика би била да се поставят управляващите лице в лице с критиката , със съмнението, с несъгласието дори когато е от грижа за обществото.

Втората е, ако управляващите бъдат обградени от посредници между тях и медиите. Тези посредници, за да оправдаят службата си, обикновено внушават страхове на своите шефове, отчуждават ги от медиите и в крайна сметка ги противопоставят. Когато управляващите се капсулират, те започват да живеят в един измислен свят и губят всякаква представа за реалния живот, за истинските настроения в обществото.

И накрая да припомним – лошата политика не може да я спаси никакъв PR.Но и най-добрата политика трябва да търси своя медиен образ.

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html