Иван Гарелов, пред в. Галерия
Трагичните събития около Израел и Газа събудиха в световното обществено мнение два основни въпроса: Кой е виновен за израелско-палестинския конфликт? Как може да бъде разрешен този проблем?
Това предполага, че трябва да се разгледа въпросът в цялото му историческо развитие. Трябва да бъде избегнато елементарното разбиране, че става въпрос за „добрия“ и „лошия“ народ, а за политически обстоятелства и външна намеса.
За палестинските араби настоящето е лудост, а не естествено състояние на обстоятелствата. Една арабска поговорка гласи: „Ако нямаш нищо, но имаш родина – ти си богат. Ако имаш всичко, но нямаш родина – ти си бедняк“. Палестинските араби нямат нищо, нямат и родина. Но те съществуват, те са реалност. Пръснати – повече от два милиона палестински араби са лишени от правото да създадат своя самостоятелна държава. На един народ са отнети земята и отечеството. На децата – детството. Ако другите арабски държави ги бяха направили равноправни свои граждани, ако имаха право на работа и собственост, може би отдавна щяха да бъдат асимилирани. Но те са натикани в гетата. Стотиците лагери за бежанци са се превърнали в селища на страданието, глада, мизерията и безнадеждността. Четири войни, безброй страдания, хора, измиращи по бежанските пътища. Изгубени деца, загинали родители. Легендарната Голда Меир, министър-председател на Израел, казваше, че не познава такъв народ. Менахем Бегин, също министър-председател бе заявил категорично: „Така наречената палестинска държава би означавала смъртна опасност за Израел“.
Светът бе станал друг след ужасите на Втората световна война. Очевидни бяха промените в политическото мислене, и в политическия морал. И едно от първите решения на новосъздадената ООН бе резолюцията от 29 ноември 1947 г. за създаването на арабска и на еврейска държава на територията на бивша Палестина. До създаването на арабска държава не се стигна. При първото ми посещение в Израел взех интервюта от двама политици, които в този момент ръководеха съдбините на израелската държава: Ицхак Шамир, в момента министър на външните работи, който след година трябва да поеме министър-председателския пост и сегашния премиер на ротационния кабинет Шимон Перес.
Ицхак Шамир беше една от най-значителните политически фигури, които имах честта да познавам. Макар и да бе висок само 1.52 м, Шамир бе гигант в историята на израелската държава. Едни го боготворяха. Други – не. Наричан бе „ястреб“ и „Железен политик“. Той се противопоставяше на идеята окупирани територии да се разменят с палестинците срещу мир. Не признаваше правото на палестинците на самостоятелна държава. Заради неговата неотстъпчивост Израел бе сочен като пречка пред мирния процес. Не съм много окуражен от миналото, жизнения път и характера на дребния човек с благодушен вид, който ме посрещна със сдържана любезност.
Въпрос: Смятате ли, че без разрешаването на палестинския проблем – с правото на самоопределение и на държава – е възможно да не постигне мир в Близкия изток?
Отговор: Наистина съществува проблемът за арабите от Палестина.Ние се опитахме да го разрешим чрез Кемпдейвидското споразумение, като, от една страна, обещахме автономия, а от друга – поканихме и другите арабски държави да участват в мирния процес. Не мислим и не смятаме, че можем да се съгласим на още една палестинска държава в повече от Йордания: тя всъщност е палестинска държава, населена в голямото си мнозинство с палестинци. За Шимон Перес казват, че е неудачник, който с поемането на премиерския пост най-после е получил своите късни шансове. Основателят на израелската държава Бен Гурион оценява неговата упоритост и му доверява отговорни мисии още като 24-годишен. Срещата с Перес мина по-различно, отколкото с Шамир. Безличен, с равен глас,той се стреми да излъчва високомерие, но е нервен и не се владее.
Въпрос: Мислите ли, че палестинският народ може да се задоволи с нещо по-малко от създаването на собствена държава?
Отговор: Да, абсолютно да. Не смятаме, че достатъчно да имаме една йорданско-палестинско държава, защото 60% от гражданите на Йордания са палестинци, а цялото население на Юдея и Самария (Западния бряг на р.Йордан) са йордански граждани. Ние не искаме те да останат във въздуха, не искаме и търсим някакво решение за тях. Но ние сме против още една палестинска държава между нас и Йордания. И така нататък. Забелязахте ли, че неговите думи са почти буквално повторение на казаното от Шамир. Явно двамата се пазят да не се излъжат взаимно.
Когато в началото на интервюто с Перес се обърна към него с думите: „Г-н министър-председател….“ той ме прекъсна: „Защо господин, а не товарищ?“.
„Нямам основание…“ – отговорих.
Може би Перес кокетничеше с това, че е социалдемократ?
След няколко дни във в. „Йедиот Ахронот“ се появи подробно описание на срещата ми Ицхак Шамир, на репликите, които сме си разменили.
И между другото, пишеше черно на бяло, че аз съм в Израел „вероятно със знанието на майка Русия“. Голяма реклама ми направиха…
Ще ви представя и мнението на двама израелски интелектуалци. Седим с депутата от „Движението за граждански права“ Йоси Сарид в един от кулоарите на израелския Кнесет, под гоблена на Марк Шагал.
Въпрос: Как виждате решаването на близкоизточния проблем?
Отговор: На първо място, Израел трябва да признае правото на палестинския народ на самоопределение. Разбира се, арабите трябва също да признаят Израел. Целият този спор – кой кого е длъжен пръв да признае – е излишен. Важното е да се стигне до мир.
Посетих прочутата израелска адвокатка Фелиция Лангер, която се е посветила да защитава правата на палестинците в израелските съдилища. Снимаме специален филм за нея. Осмелявам се да й задам един неудобен въпрос, който ме измъчва от известно време.
Въпрос: Как може да се обясни, че еврейският народ – в миналото страдал – не изпитва състрадание към мъките на палестинския народ ?
Отговор: Този въпрос често ми се задава – и в Европа, и в САЩ, и в Япония, навсякъде по света. Аз години размишлявам по него. Още повече и че моят мъж е преминал през концентрационните лагери и много ми е разказвал. Така стигнах до извода, че страданието не пречиства. Човекът, който страда, не става непременно по-добър, не е предпазен въпреки всичко от това да причинява страдание на другите. Обикновено това страдание го прави по-твърд коравосърдечен. Обикновено в тази мръсна обстановка тук, в Израел, когато оправдаваме това, което правим, че уж било за да предотвратим нов „Освиенцим“ или „Дахау“…като прибавим към това ционизма, който учи, че еврейският народ е избран от бога да бъде най-добрият, става страшно. Това означава, че на другите народи не се полага това, което се полага на нас. Изведнъж се оказват виновни арабите, които нямат нищо общо с потискането на евреите през всичките тези години.
В кантората на Фелиция прочетох една мисъл на Камю, поставена в рамка: „Желая да имам възможност да обичам своята страна и все още държа на правото“.
Снимка: БГНЕС
