Интервю на Василен Димитров
Популярният актьор и директор на Сатиричния театър Калин Сърменов е роден е на 25 май 1963 г. Завършва Художествена гимназия, после следва в Академията, но се прехвърля във ВИТИЗ „Кръстьо Сарфов“, където учи актьорско майсторство в класа на Гриша Островски и режисура при Мариана Евстатиева.
Най-популярният му образ е на престъпния бос Михаил Михайлов-Милото от сериала „Седем часа разлика“. Зрителите разпознават гласа му в дублажите на Ал Пачино, Брус Уилис, Ръсел Кроу, Лиъм Нийсън, Арнолд Шварценегер. Трети мандат е директор на Сатиричния театър. Собственик е на рекламна агенция и студио за рекламни клипове.
Сърменов е от създателите на легендарната пънк група „Контрол“ и съавтор е на хита „Най-щастливият ден“. С музикантите от бандата правят друга веселяшка група – „Чувал-чувал“, чийто вокалист е.
Женен е социолога Боряна Пашева. Има три дъщери, а най-голямата, която е от първия му брак, го направи дядо.
– Г-н Сърменов, зрителите ви видяха наскоро в сериала „София вкъщи“, където изиграхте бизнесмена Алексиев. Липсваше ли ви изявата на екрана след култовия ви образ на Милото от „Седем часа разлика“?
– Режисьорът Ясен Григоров ми е много близък приятел, това е човекът, на когото се доверявам. Снимахме „Лили Рибката“. Знам неговият вкус. Той е от режисьорите, които уважавам и когато ми се обади с молба да помогна, за мен беше изключително удоволствие да го направя. Няма да коментирам качества. За мен българското кино, особено телевизионното, има големи проблеми. Започвайки от продуцентството – например, от тези два епизода, ми е платен само единият, та се мине се към качествата на режисьора… А иначе, дали ми се снима? Да, но не на всяка цена.
– Гледате ли български сериали?
– Впечатли ме „Мен не ме мислете“. Връзката между идеята, разработката и резултатът на екрана беше доста добра и прецизна. Изключително уважавам „Столичани в повече“, който и продължава да се гледа. При него успяха да направят най-компактно присъствие. Проблемът на българските сериали е не дали има добри или не, а че не знаем кои са добрите и кои са лошите. Нямаме общи критерии. И това много пречи. Когато нямаш ценностна система и еднакви критериите, няма и база да се развиваш. Затова имаше доста сериозни провали.
Ваня Цветкова я извикаха от Америка, тя си обърна живота наопаки, след което пълен провал и разочарование. Обидиха я някакви хора, които са далеч под нивото й. Това не допринесе за нищо. Не доразви киноиндустрията. Не използваха тази страхотна актриса, както е по света, където като напипат нещо, го използват до края. А при нас – страшни любители и бездарници. По тази тема съм абсолютно безапелационен. Просто през годините съм положил изключително много усилия, за да бъда професионалист и когато се срещна с такива неграмотници, ми става лошо. Те не ме и канят, защото знаят какво ще последва.
– Бихте ли я поканили Ваня Цветкова в Сатирата?
– Тя не иска да се занимава с театър. Още докато снимахме „7 часа разлика“ предложих да направим една постановка. Разбираме се толкова добре, защото повече от три години бяхме непрекъснато заедно. Отвърна ми, че театърът не й е любопитен. Искаше да се снима. Поддържаме връзка, пишем си много често и се чуваме. Много ми липсва.
– Вярно ли е, че сте й се обяснил в любов навремето?
– Бях влюбен в нея като студент. Може би бях първи курс, тя отвори вратата, дойде заедно с Георги Кадурин, и онемях. Беше прекрасна. Когато снимахме „Седем часа разлика“ й казах, че от ученик съм влюбен в нея. Издържаше много на чувството ми на хумор. Изключителен професионалист. Тя е пример, а младите имат нужда от добри примери. Едно общество се характеризира по героите и примерите, които издига. Да създава в младите усещането, че има смисъл да работят. А ние виждаме качени на пиедестал примерите с липсата на морал на всички нива. Наблюдаваме феномен, за който Камен Донев казва: „Насран, но на екран!“.
– Като директор на театър имате ли комуникация с новия министър на културата Кръстю Кръстев?
– Познаваме се много добре като колеги, но откакто стана министър не сме се виждали. То дойде и ваканцията и лятото и може би е по-добре, та да се ориентира в ситуацията. Сигурно септември ще направим една среща, която е традиционна, на културния министър с директорите на творческите институции, за да видим в каква посока ще се върви. Има доста неотложни неща, които трябва да се направят. Хубавото е, че от нашата черга и е запознат с всичко. Дали ще получи политическа подкрепа, ще му се даде възможност, това е друга тема. Има нужда културата да влезе в приоритетните зони на нашето общество, заедно с образованието и здравеопазването.
– Вече трети мандат сте директор на Сатирата, с кое от нововъведенията се гордеете най-много?
– С това, че имаме трупа с хората, които се обичат, харесват и работят в екип с желание. Гордея се, че има правила, които важат за абсолютно всички. Това създава усещането за вярна оценка на труда и вложените усилия. Така талантливите и мислещите хора получават добра почва за развитие. Това е обаче е и най-трудното за запазване в годините.
Гордея се и с това, че Сатиричният театър меко казано финансово е в изключително добро състояние. Имаме ръст в сравнение с 2019 и това се случи в ковидните години.
Направихме основни ремонти – всичко се изтрива до стената до бетон, се започва отначало. Имаме най-добрата климатизация в театрите в България. Положихме изключителни усилия, за да можеш без да мрънкаш, без някой нещо да ти даде, със собствени сили нещо сам да си направиш. Например залата „Хепи сатира“ си я направихме със собствени пари. Не сме взели от държавата една стотинка. Това е модел, който би трябвало да се изучава в учебниците.
– Какво мислите за скандалите в Народния театър и уволнението на Морфов?
– Имам мнение по темата, но не мога да го изказвам публично. В театъра има много талантливи хора, които дълбоко уважавам и съжалявам, че са в това напрежение. Че се стигна до тук. Надявам се да отшуми колкото се може по-бързо, но за съжаление се задълбочават някакви процеси.
– Между ангажиментите като ръководител успявате да излезете и на сцена, играете и в „Всички обичат Гари“. Как една волна артистична душа влиза в ролята на директора който да изисква ред и дисциплина?
– В основата е човек да си подрежда приоритетите. Кое му е важно, кое не. Когато започнах да се занимавам с управлението на театъра си дадох сметка, че трябва да оставя на заден план собствените си представи за тази професия и да сложа театъра пред мен като приоритет. Когато дойде предложението от Андрей Аврамов се наложи да преорганизирам много сериозно времето си. Трябваше да съм с научен текст, да показвам във всяка секунда много висока степен на професионализъм. Ставах много рано, в 4 часа и в продължение на три часа работех върху ролята.
– Откъде черпите енергия, за да издържите на този ритъм?
– Въпрос на мотивация, вътрешен заряд. Има хора, които на 40 години вече са остарели. Аз винаги искам да ми се случват и да откривам някакви неща. Да си поставям нови предизвикателства, цели, критерии. Ученик съм по природа. Поставям себе си на заден план и започвам отначало. Обичам да се срещам с можещи и умни хора. Това също ме провокира. Важна е и семейната среда, генетиката. Има някаква предопределеност. Много държа на историята на моето семейство, на прадедите ми. Родът на майка ми минава през Перущица, наследници сме на Спас Гинев – един от големите герои на Априлското въстание (В църквата „Архангел Михаил търговецът жертва най-близките си хора като се самоубива заедно с пет от шестте си деца, бременната си жена, две свои сестри и една племенница, за да не попаднат живи в ръцете на турците и да не бъдат подложени на издевателства – б. а.). Ние сме наследници на едната от трите му сестри, мисля, че Мария се е казвала. Оттук идва бунтарската част.
По таткова линия са фабриканти – хора, които са се занимавали с бизнес на много високо ниво. Прадядо ми по тази родствена линия е убит – в Белене. Прабаба ми като николапетковистка е убита. Тогава те са имали съвсем здрави и ясни социални, политически и житейски принципи, които не им прощават. Всичкото това е натрупване.
Прадядо ми Стефан Гатев прави фабрики за платове. Изпраща всички си деца да учат в чужбина, после ги връща с образование да работят в България. Говоря за златните години на България – през 30-те на миналия век. Идва комунизма и започват трагедиите. Спасяваме по една случайност. Моята баба се влюбва в дядо ми, който се казва Сърменов, оттам е фамилията. Нея не я убиват, а я интернират. Дядо ми е имал в неговия род двама участници в Септемврийското въстание и някак си помилват баба ми заради това. Ние благодарение на любовта на баба ми оцеляваме. Иначе по фамилия трябва да съм Гатев.
– Какво дете бяхте?
– Много добро, свито, даже необщително. Спортувах, играех волейбол – в „Славия“. Промених се в пубертета и станах изключително палав. Два пъти ме изключваха от училище. Учил съм във Втора гимназия, после в художествената гимназия, след това в Академията. Накрая майка ми викаше: „Трай, трай! Добре, че завърши! Единственият проблем на тези, които ме тормозиха, беше, че бях абсолютен отличник и един от петимата най-добри в рисуването в училището. На дипломирането не взех от часовниците за отличниците с доброто поведение. Бях отличник, но нямах добро поведение. Бях от такова семейство, че многократно ми беше напомняно как аз съм семейство не заслужава меко казано уважение по онези критерии и това даваше своя отражение в историята. Но пък моите родители никога не са криели нищо от мен. От малък са ми казвали какъв тъпак е Георги Димитров например, че Ленин е сифилистик…разказва ли са ми, разбира се семейната история.
– Защо не станахте художник?
– Един много важен в средите на художниците по партийна линия, каза, че докато е жив, няма да видя картина в изложба. Отидох при Дечко Узунов и му казах: „Професоре, какво да направя, да взема да стана артист?“. „Ми ти си луд“, ми отвърна. Прехвърлих се във ВИТИЗ. И станах артист.
– Самият Дечко Узунов как оценяваше вашият талант на художник?
– То би било доста глупаво сам да кажа колко съм бил страхотен в рисуването. Когато Дечко Узунов ми се разсърди, че ще ставам артист, а не художник, значи по някакъв начин е харесвал това, което правя. Имах усещането, че нямам път в рисуването. Двуизмерното пространство винаги ме е затваряло. Не ме кара да се чувствам щастлив. Винаги съм имал нужда от триизмерност. Освен това, когато рисувам обичам да пипам материала. Правя живопис с пръсти, защото обичам връзката между мен и материята, с която работя.
– А любовта към рока кога ви изкара на сцена?
– Баща ми – Николай Сърменов, беше един от най-големите виолисти в света според мен. Гледайки от него, знаех, че музиката е най-великото изкуство. Освен това винаги съм се отнасял иронично към живота. Така съм възпитан и този пароди рок на „Контрол“ и „Чувал Чувал“ беше много любопитна ниша за мен. Срещата ми с рокендрола може би беше най-светлият период в живота ми. Малко повече от 10 години се занимавах с музика, бях щастлив.
– Сатирата е съдбоносно място за вас и по друга причина, там срещате съпругата си Боряна. Как се запознахте?
– Беше ученичка, аз неразумен рокаджия. Работеше във вечерен персонал. Изкарваше си допълнително пари. На една Цветница дойде с едно цвете. Този гербер трепереше, трепереше и тя. Искаше да се запознаем, но само седеше и дума не обелваше. Черпих я кола, не знаех какво да правя друго. Беше много по-малка. Мина време, тя порасна, а животът така направи, че сме вече 25 години заедно и имаме две деца.
– Каква е тайната на дълголетния брак?
– Много държа на семейството. Смятам, че, то е градивната единица на нашето общество и е изключително важно за поколението, за младите, за подрастващите. Те трябва да растат с майка и с баща.
В класа на средната ми дъщеря само тя е с двама родители. Не е лесно да запазиш любовта. Трябва да се грижиш за нея. Не можеш да разчиташ, че тя да си живее самичка. Трябват усилия. Без да се опитваш да променяш другия. Възрастовата разлика също помага при нас е доста сериозна, почти 17 години. От една страна Боряна получава от мен повече информация, по-широк мироглед, опит. От друга страна тя ми дава съвременното мислене като провокация. Това, че е социолог по професия също помага.
– Семейните ви разбирания ли са причината да запазите добри отношения с първата си съпруга?
– Като наредиш приоритетите, виждаш кое е важното. Децата са важните и ние заради тях трябва да запазим взаимоотношенията си, целия енергиен поток. Всичките ни деца живеят като сестри. Даже казвам, че имам четири деца – трите мои и това на бившата ми съпруга с новия й мъж. Вика ми татко. Това усещане за общност е много важно. Когато се разболях тежко от ковид и бях в реанимация, те заедно се опитваха да ми помогнат и спасят. Което е много красиво.
– Голямата ви дъщеря Дария искаше ли да тръгне по вашия път?
– Занимава се с дигитална реклама. Направи си добра агенция. Работят на много високо ниво. Аз също се занимавам с реклама повече от 28 години. Имам си рекламна агенция, занимавам се с рекламен дизайн. Даже в театъра повечето плакатите ги правя аз, всичките неща в тази посока минават през мен. Чисто естетическата и маркетинговата част в съвременното мислене се разминават, а пък аз това работя.
– А средната дъщеря Димана с какво се занимава?
– Тя е на 17 и половина. Трябва да заминава за Лондон. Спечели стипендия в един от големите университети със специалност „Математика и програмистика“. Това учи в столичното училище „Свети Георги“. Много добро дете, по-умна е от всички. Понякога се шегувам: „По-глупавия родител ражда по-умни деца“.
– Какъв дядо сте?
– Усещането ми за дядо е по-неангажиращо. Радваш му се, обаче не носиш докрай отговорност. Дават ти го и после го връщаш. Няма по-хубаво и голямо щастие от това човек да мине по пътя си и да стане дядо. Виждаш как се подреждат поколенията – твоят ген, това което ти си направил и това, което твоите деди са направили. Да са живи и здрави Дария и Сашо – нейният съпруг. Между тях има една такава особена спойка между емоционалността на моята дъщеря и прагматизма на Александър. Внучка ми и най-малката ми дъщеря Ариа – от латинското чистота, ще стане на 4 години, е с десет месеца разлика с внучка ми Йоанчето. Тя е на 3 и малко. И е много смешно в парка, когато едното ми вика татко, а другото дядо. Как да обясня на младите майки около мен защо се случва това?
– Наскоро празнувахте 60 години. Как гледате на този юбилей – като на равносметка, уроци или нови възможности?
– Хората си мислим си, че се променяме, но не е така. Човекът си е бил такъв, но не си го видял или черупката на младостта е прикривала тези неща. Черупката на младостта е много измамна, тя прикрива вътре съдържанието. Защото в младостта е красива, младостта е въодушевена, устремена, изобщо има много лъжа, която естествено има своя чар във времето.
Тока че, гледам на своите 60 години като трупане на опит. Тези години са като учебник, от който не винаги си вземаш поуките от уроците. Опитът е важен, много вярвам в него. Това е като карането на кола, карането на ски, като с плуването. Трупаш опит и това те прави свободен в движенията, за да ставаш виртуоз.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
