ИВАН ГАРЕЛОВ, пред в. „Галерия“
Още ни боли от финала на футболния мач със Сърбия. Нашите футболисти като „опълченците на Шипка“ бранеха нашата врата, като ритаха топката надалеч. И тук стана най-лошото – сърбите изравниха в последните секунди. Но дали зрителите забелязаха, че един от нашите футболисти в паниката вместо да изчисти топката далеч от нашата врата, я „подаде“ на един от сърбите, той центрира и стана голът. Да, виновникът не го направи нарочно, но трябваше да знае как да постъпи в този момент. В резултат – отново загубихме всички шансове за класиранe, а България тъгува.
Но след мача футболните шефове коментираха, че сме играли добре, но сме загубили случайно. А иначе отборът е добър и ще се развива.
Спомних си това, когато лидерите на ПП-ДБ обясняваха как стана така, че проспаха как Борис Сарафов бе избран за и.д. главен прокурор. Колко приказки изприказваха за съдебната промяна, че когато Иван Гешев реши, че е предаден от Борисов и се активизира несръчно, в резултат на което по-скоро се самосвали, неговите „душмани“ го приеха като своя заслуга. Така постъпиха и след издънката със Сарафов. Атакуван от журналисти, Никола Минчев отчете, че това не е от толкова голямо значение, защото те си разговаряли с новите партньори, а това означава, че процесите си вървят и целите ще бъдат постигнати. Докато разговарят, такива инциденти няма да им попречат.
Малко по-късно чух и Кирил Петков да повтаря почти същото – разговаряме и всичко си върви по реда.
Човек би си помислил, че тези хора не спят и си говорят по цяла нощ. От толкова говорене се е родил техният исторически оптимизъм, който не обръща внимание на спънките и недоразуменията. Е, пак остава едно съмнение – след като толкова много разговарят, защо се оказва, че не са се разбрали по някои основни въпроси, защо имат свои несъвместими виждания и защо пропускат очевидни действия, които са задължителни.
Но ето че само няколко дни по-късно избухна нов скандал, белязан със символи като „смокинов“ и „ще счупим сглобката“. Отправиха се заплахи за оставка на правителството, поставиха се седем условия. Изясни се, че „плаващите мнозинства“ на ГЕРБ са само повод, а в действителност става дума за някои ключови назначения. Както отбеляза сполучливо д-р Борислав Цеков, „правителството става като паянтова постройка от партийни кашони“. Лена Бориславова и Кирил Петков дадоха повод на Бойко Борисов да прояви специфичното си чувство за хумор, като точките обра предизвикателното „много сме големи за смокинов лист“.
Може би тази буря ще затихне. Може би ще „разговарят“ и ще продължат. Може би преди да разговарят, някой друг ще разговаря с тях и ще ги усмири.
Така или иначе моето толерантно търпение се изчерпа. Моите „100 дни“ изтекоха скоропостижно. Не е много престижно да си черноглед в момент, когато едва се слепи тази „сглобка“ и най-после имаме редовно правителство.
Не вещая кратък живот на кабинета. Може и да издържи нататък, докато изпълни някои задължителни поръчки. Но отсега е ясно – това хибридно творение не означава край на политическата криза, която измъчва страната ни от вече две години.
Нещо по-лошо – кризата се задълбочава. Самата формула на „сглобката“ е замислена така, че да изтрива идеологическите и политически граници между партиите, които управляват. Ценностите, които изповядват, стават излишни. По този начин се обезсмисля самото съществуване на партиите. Те имат вече еднакви цели и предначертан път. Цялата архитектура на партийната система е без основи. Демокрацията е вече епизод, на който се радвахме за кратко.
Не подозирам новите управници в лоши намерения към развитието на демокрацията. Те не се вълнуват от такива отвлечени и абстрактни теории и философии. Те работят с цифри. Това са учили и това правят. Чрез цифри определят и политическите си планове. Например така: „Трябва да управляваме. За това ще ни помогне външният фактор (посолството). Ние от своя страна трябва да дадем път на Северна Македония и да осигурим военна помощ за Украйна. Така сме едно към едно.
Но не достигат депутатски гласове. Ще ни ги даде ГЕРБ-СДС. Ние ще им гарантираме сигурност и неприкосновеност. Това им стига. Ще ни помогне и външният фактор. Ставаме едно към едно.
Президентът ще ни бъде пречка. Ще ни помогне ДБ. Ще вземем службите на президента. Ще го оставим без власт.
Ще привлечем ДПС за конституционно мнозинство и ще поправим Конституцията, за да му вземем служебните правителства. Ще изперем и Пеевски и ставаме едно към едно… Така ще бъдем силни – три срещу едно…“. Мисля, че не ми се получи толкова добре, колкото на вътрешнопартийното заседание на ПП-ДБ, което бе записано и публикувано… Но тонът и стилът са ясни, нали?
Задълбочаването на политическата криза е най-лошото, което се случва при това управление. Но ние още не знаем колко беди могат да сторят за времето, докато са на власт.
Те вече се опитват да изолират президента Радев от външнополитическата дейност на страната. На срещата на НАТО ще замине академикът, който е много прочут в научните среди, но едва ли има тежест в сферата на сигурността на държавата.
Не е толкова убедителен и опитът им да хвърлят вината за кризата на служебните кабинети. Като че ли хората не знаят, че до служебни кабинети се стигаше по вина на същите тези политици , които в продължение на две години не можаха да се разберат и да направят работно правителство. По-вероятното е тези безогледни и безпочвени атаки срещу президента да му върнат ролята на обединител на опозицията и на всички недоволни от управлението, което задълбочава кризата на страната. А не ми се и мисли какви поражения могат да сполетят България, ако тези инфантилни и повърхностни хора се заемат да бърникат в Конституцията, за да задоволят собствените си комплекси за малоценност. Дано да избегнем тази гавра.
Не мога да избегна нашумялата тема за изграждането на пилона за гигантското знаме на Рожен. Писал съм неведнъж за изблика на показни патриотични прояви, избуяли в последните години. Ясно е, че това е реакция за потискането и налаганата идеологизация на патриотизма в отминалата система. Но като виеш хоро на площада в Брюксел, когато по повод и без повод скандираш „Българи, юнаци“, трябва да имаш основания за гордост и в съвременното си битие. Иначе е провинциална комплексарщина и показност.
Когато има за какво, гордостта се изразява свободно, но с достойнство.
Що се отнася до пилона, не съм от възторжените привърженици на идеята. Предпочитам неподправения пейзаж на Родопите и чистия звук на родопската песен, без мегаломании и загрозяваща намеса на нечие въображение.
Но не одобрявам и обидното отношение към ентусиазма на добронамерените хора, защото не са оценили естетическата стойност на своята идея. Още по-грубо е политизирането на темата и лепенето на обидни и незаслужени епитети. Смятам този тон за проява на още по-лош вкус, защото зад него няма добри намерения.
