Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
Обичаната от няколко поколения певица Мими Иванова е родена на 28 декември 1946 г. в Хисаря. Завършва Средното музикално училище в Пловдив и Музикалната консерватория в класа на Ирина Чмихова. Още като ученичка е солистка на естраден състав в Пловдив, а като студентка – на оркестър „София“. През 1973-1974 работи в Полша, където среща и първия си съпруг, също музикант, с когото обаче се развежда заради композитора Развигор Попов. Двамата в началото са просто колеги в оркестър „Стакато“, на който тя е солистка, а той ръководител. Влюбват се на турне в бившия СССР и оттогава са неразделни. Имат една дъщеря Ина, която ги дари с внучката Тайа Мей.
Мими Иванова е сред големите имена в афиша на турнето „Обич и песен“, събрала звездите на българската музика, на което „Галерия“ е медиен партньор.
Интервю на Василен ДИМИТРОВ, за в. „Галерия“
– Г-жо Иванова, предстои ви участие в турнето „Обич и песен“, различна ли е емоцията на самостоятелните концерти от тази да делите една сцена с други големи имена на българската музика?
– В турнето „Обич и песен“ си поделяме отговорността, в добрия смисъл. Всеки от нас допринася за цялостното изграждане на едно хубаво настроение и от сцената към публиката, и от публиката към сцената.
И е много по-лесно, по-приятно, поне за мен в този период от кариерата ми.
Така че, това което прави този млад човек – Евгени Боянов (организаторът и продуцентът на „Обич и песен“) заслужава огромно уважение. Много хубаво съчетава изпълнителите в различни комбинации в съответните градове. Срещаме нашата публика, без да е необходимо да правим самостоятелни концерти. Имаме си своите 20 минути и те са достатъчни, за да изпеем най-хубавите си песни, без да дотегнем.
– А самостоятелни концерти предстоят ли ви?
– По-често ми се случва да съм гост-изненадата за рожден ден. За някоя дама, господин или двойка, която се е оженила на моя песен и иска да я чуе на живо. Събитията се провеждат в ресторанти с хубава апаратура. Хората са облечени празнично, забавляват се. Обикновено сме скрити до момента, в който рожденикът трябва да бъде изненадан. Пея и на конкурси, когато съм журирала, но за самостоятелен концерт нямам вдъхновение. Замесени са огромна организация, енергия и хора. А ние и двамата с Развигор вече нямаме сили и вдъхновение.
– А имате ли енергия за нови песни?
– Имаме, бъркаме малко в един сандък със забравени и отлежали във времето песни. Те са от един период през 90-те, в който държахме още инерцията от групите „Старт“ и „Стакато“ да правим хубави парчета, но вече никой не ни искаше. Осъвременяваме ги и се получава нещо много приятно. Сега правейки концертите от „Обич и песен“, се оказва, че тези песни може прекрасно да се впишат. Ако Развигор още малко се потруди, може да стигнат и за цял албум.
Преди всичко аз съм музикален педагог. А това си е много трудоемка работа и съм много заета. Отдавна, още през 90-те години някъде, си казах, че моето активно време е минало. Човек трябва да намери друго поприще, без да се съсипе и по този начин да се провали.
– Харесвате ли музикалните формати?
– Това е чудесна изява на талантливите и гласовити хора, а в България те са толкова много. Някои пеят на световно ниво. Също имаме две-три от такъв калибър. Пазарът ни обаче е прекалено малък. Каквото и място да получат – първо, второ или трето, става, както във филма „Тя танцува само едно лято“. Известно време са в прожекторите, след това просто ги забравят. И това за една чувствителна психика е много нараняващо. Иначе в нашата школа ученичка на съпруга ми като пианистка беше Михаела Маринова.
– За толкова години на сцена няма как да мине без гафове…
– В най-младите ни години моята група „Старт“ пееше в първата част на концерта, после подхващах втората. Дотогава стоях в гримьорната с моето кученце. Идва време да изляза на сцената и техникът, който трябваше да охранява моята гримьорна, обръща внимание на някаква красавица и оставя вратата отворена. Както си пея, потопена в атмосферата, изведнъж публиката неистово започна да се забавлява и смее. Развигор и техникът лазят по пода и викат: „Рики, Рики“ по кучето, което търчи наляво, надясно и накрая се добра до мен.
Винаги е забавно и на изпълнението на „Вълкът и седемте козлета“. Децата са на сцената, помагат ми като козлета, много се забавляват. И изведнъж Развигор се появява с маска на вълк и някои от тях буквално започват да реват, крещят, тичат при майките си. Много се забавляваме, даже се шегуваме, че трябва да раздаваме предварително памперси. Много са забавните моменти с произнасянето на името на Развигор в чужбина, в Германия особено. Наричали са го Лас Вегас или пък Ласи. А името си е хубаво, красиво българско. Развигор е пролетният вятър, който разлиства листата на дървета. Майка му е направила допитване сред колежките какво да бъде името на детето й и сред многото предложения е избрала това.
– Заедно сте на концерт дори в деня на сватбата си.
– Поначало като правехме навремето концерти, оставахме за около седмица в един окръжен град. Имахме по няколко участия в съседство и вечер се прибирахме в основния град. Бяхме в Русе, а този ден имахме два концерта във Вятово и понеже вече цял месец се размотавахме, мислехме да се оженим безшумно, без никой да разбере, а то стана точно обратното – шумна и запомняща се сватба. Беше през октомври, на Димитровден, и ни казваха горчиво с едни павурчета. Накрая всички бяха втасали – и публиката, и ние, на сцената. Трябваше да имаме два концерта, но дали сме ги слели или изпълнили поотделно, никой от нас не помни.
– Неразделни сте с Развигор Попов вече 47 години. Как успявате да разграничите отношенията между колеги и тези между съпрузи?
– Това е нещо, което ни направи силни в брака. Обичаме еднакво силно музиката. Казват, че всеки си търси половинката в живота, но не всеки има шанс на я намери. Аз май съм успяла, защото аз никак не съм лесна, за разлика от Развигор, който е по-сговорчив. По-мъдър, по-толерантен. Аз много лесно и бързо се паля. Но пък после след минути изобщо забравям за какво съм се развикала. И трябва тази взаимна толерантност към това, което е другият.
– Развигор премина през тежки изпитания със здравето. Как е сега?
– Добре е да се говори по тази тема, защото страхът може да те убие. Защото за две години двамата потънахме покрай тази страшна диагноза – рак на пикочния мехур, когато я чухме. А то се оказа, че когато хванеш навреме болестта, тя е лечима. Проблемът е в главата и в това колко се страхуваш от нея. Развигор за щастие попадна на добри специалисти, много грижовни и през три месеца го проверяваха, сега вече по-рядко, защото всичко хванахме навреме и сега за щастие е добре. Най-хубавото е, че престана да пуши. Това беше голям проблем.
– Покрай болестта Развигор стана веган, все още ли не хапва месо?
– Развигор е тотален веган. Понякога ухае на месце, защото аз все още не мога да се откажа от него, макар че започнах напоследък повече да хапвам постни храни. Обичам много яйца, Развигор ги пържи прекрасно и после не ги пипва. Толкова е силна волята му да разкара този тумор и го е разкарал всъщност.
– Вие спазвате ли някакъв режим?
– От многото уроци съм или на пианото, или на лаптопа. Водя заседнал начин на живот, за разлика от преди, когато много се движех. Сега най-много да отида до някой магазин. Просто съвсем се промени начинът ми на живот след пандемията. Спазвах диети, движех се много. Вкъщи си имам уреди за спортуване. Аз съм дребна и 2-3 килограма много ми личат. За щастие успявам да ги сваля, но не е лесно.
– Дъщеря ви Ина и внучка ви Тайа Мей живеят между Ямайка, откъдето е зет ви, и Германия. Къде са сега?
– В Берлин е цялото семейство. Дъщеря ми работи в общината. Работи много близо до жилището, в което живеят. Дойдоха си сега, за да се съберат на морето с цяла тумба съученички и техните деца. Идват от различни места на Германия и България. Обичат да ходят с раници, като къмпингари.
– Зет ви щеше да строи хостели в Ямайка, какво стана?
– Имат си две сгради в момента. Още не съм ходила в Ямайка, но бях в Занзибар и е нещо подобно. Докато е малко детето, трябва да живеят в по-цивилизована държава. Макар че вече не знаем кое е по-добре, защото онези бедни дечица, които нямат нищо, са много щастливи и по-здрави. Те не се разболяват. Щастливи са, защото може би не знаят другото, не са го изживели. Ако хората нямат работа, природата им го е измислила – посягат към банановите или кокосовите дървета и няма как да умрат от глад. Хората там просто живеят в някаква хармония, която имат и казват, че това им е достатъчно.
Много съм объркана, кое е по-правилно, защото ние живеем в консуматорски свят – колкото повече имаш, искаш още. Животът ти е вечна борба да избуташ другите. Докато там хората са вечно усмихнати. Няма някой да е ядосан. Говоря предимно за Занзибар. Там попаднах много случайно. Трябваше да съм в Лондон с Развигор, където да изкараме Коледа и моят рожден ден, който е на 28-и.
Мои познати, които са големи пътешественици, ни накараха да отидем в Занзибар. Взехме билети. Все едно видях Ямайка, както е по думите на дъщеря ми. Имаше сафари и всякакви такива атракции, но за мен беше интересно и много вълнуващо да видя къщата на Фреди Меркюри. Седнах на един тротоар срещу нея, в едно мизерно кафе, но за мен беше страхотно изживяване, защото това бе домът на великия Фреди.
– Вашата внучка проявява ли музикални заложби?
– Не, засега. На 4 години и няколко месеца е. Боже, как танцува. Има страхотна енергия, два дена може да не спи тя е като ластик, ракета. Където и да отиде, не остава незабелязана.
Говори немски най-добре, английски с баща си и български с майка си, с мен и дядо си.
– Каква баба сте?
– Много грижовна, малко строга, но това е от любов. Тя просто ме обожава.
– Първа сте поела внучката при нейното раждане…
– Ами Тайа трябваше да се появи малко по-късно, по естествен път. Роди се обаче седмица по-рано и се наложи секцио, не бяхме подготвени. Развигор беше в чужбина. Тя се появи на бял свят през нощта. Великолепен момент, хем тревожен, но много вълнуващ. След час и половина си я взех на ръце. Появи се на 26 декември – два дни преди моя рожден ден. На тази дата почина любимата ми сестра и в това има нещо много символично.
– Говорейки за внучката, бяхте ли шокирана, когато разбрахте, че баща й Кристофър ще ви става зет?
– Изживях голям шок в първия момент, но когато го срещнах за първи път, бях много възхитена. Кристофър е много добро момче, по някакъв начин сякаш си знае къде е мястото му. Забелязах го и по всички хора в Занзибар – сякаш не се чувстват господари, все едно са обслужващите господарите. При тях това е вродено и в никакъв случай не се обиждат, не се сърдят. Приели се го. И аз съм изумена, българинът веднага ще бъде в друго настроение, ще се бие, ще се кара.
Макар че всички много ценят Кристофър. Той с всичко се занимава – с градинарство, поддържа храсти, отглежда кокосови и други дървета, сладки картофи. Там хората умеят всичко. Много добре готви, много здравословно.
Кристофър е много е добре сложен, много гъвкав, много силен, хубава раса. Само дето са тъмнокожи, аз колкото и да съм напредничава, в някои момент, докато не го опознах, имах резервирано отношение. Много са ми интересни като музиканти, от Ямайка е и Боб Марли, целият им гласов апарат е устроен по такъв начин, че веднага разбираш, че пее тъмнокож. Много талантливи и надарени са в това отношение.
– Имала сте връзка с известния илюзионист Астор, правил ли ви е някакъв магически номер?
– Аз нямам отношение към фокусите. Аз съм Козирог, макар че не бих казала, че съм най-типичният представител на зодията, сякаш имам повече от Стрелеца, покрай асцендента, но въпреки това съм здраво стъпила на земята. И понеже самата дума „илюзия“, това ме кара да бъда подозрителна. По някакъв начин не харесвам това и той знаеше, че не ми е страстта. Значи мога да гледам, да се забавлявам, но никога не съм изпитвала желание той да ми покаже нещо, да науча нещо.
Астор беше чудесен период от моя живот. Когато пътувахме на концертите ни, афишът се казваше „За всекиго по нещо“, имаше народни певци и хумор, илюзионист. Между другото и сега започват така да правят. Един подобен концерт е много интересен, защото се избягва тази монотонност, защото колкото и да е добър един изпълнител на публиката може да й доскучае.
– От политика интересувате ли се, следите ли всичко, което се случва в държавата?
– Все по-объркана съм при тези събития, които наблюдаваме. Чувствам се абсолютен лаик в цялата тази работа. Защото повечето хора са праволинейни. Те знаят, че това е правилно, а друго не е.
Цялата тази притворност, тези нюанси в това кой е прав и кой не, някак си не ги разбирам. Когато има война, виновен е този, който напада. И изведнъж чувам някакви други окраски на тази нападателност на Путин. Не го разбирам. Никога не съм била силна в това отношение. Като човек си казвам това ми харесва, онова не. Когато някой политик направи нещо за пенсионерите, се включвам и аз. Не казвам, че трябва да се мисли само за популярните личности и за старите хора. Трябва да се мисли за всички.
– Като повечето ваши колеги, сигурно и вашата пенсия е ниска?
– Ако проблемът с изчезналите документи беше само с мен или Развигор, или на една малка група от музиканти, а той засяга всички. Значи има нещо. По онова време нямаше как да правиш нещо, както сега – в „сивия“ сектор. На всяко нещо му пишеше цената, беше проверено, минаваше през счетоводители. Поначало обаче си казвам, че Господ ни е дал възможност да продължаваме да се борим в този живот, да не хленчим и да чакаме някой да ни даде. То и човек не трябва да се отпуска. Да мрънка. Просто хващаш се и действаш. Е, ако ни дадат, добре, няма да ги върнем, но те и не дават. Ако го правят, е под такава форма, че е почти унизително.
– Имате ли си местенце, където намирате спокойствие и зареждате батериите?
– Нямам. Много си харесвам дома, в който живея и мога да изкарам дни в него и все ще намеря какво да правя. Иначе предпочитам, ако ще пътувам, да е с приятели някъде в чужбина. В България за мен е малко натоварващо, защото ни разпознават, особено Развигор, който има много характерна физиономия, и то това не е почивка.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
