Интервю на Марина Стоева за в. „Галерия“
Маргарита Петкова е родена през 1956 г. в София. Завършва българска филология във Велико Търново. Нашумява още преди да излезе първата й книга „Дива къпина“ през 1983 г. Автор е на много стихосбирки и на публицистика. Любовната й лирика е издавана и преиздавана, а много от стиховете й са текстове на най-добрите песни, изпълнявани от Богдана Карадочева, Васил Найденов, Тони Димитрова.
Носител е на национални награди – „Димчо Дебелянов“, „Изворът на Белоногата“, „Златна амфора“, удостоена е от Съвета на европейската научна и културна общност със отличието „Златна книга“. Нейни произведения са превеждани на почти всички европейски езици. Майка на 3 деца и баба на две внучета. Дни след издаването на последната й книга „Белите ми нощи“, кралицата на българската поезия, както я наричат, разтваря душата си за читателите на „Галерия“.
– Новата ви книга „Белите ми нощи“ вече е в книжарниците. Кои са вашите бели нощи, госпожо Петкова?
– Човек сам си прави белите или черните нощи. Сам си прави живота, защото негов е изборът с кого да нощува.
– Нощите или дните предпочитате повече, ако трябваше да напишете „Белите ми дни“?
– Дните по принцип са бели, това е нормално като метафора, денят е бял, нощта е черна, тъмна – тогава няма слънце, но има звезди и луна. Предпочитам всеки миг, който е изпълнен с работа и с любов.
– Вие по нов начин изписвате думите – те са свободни, избрали са си да прескачат пунктуацията, вече твърдят, че писането ви в „Белите ми нощи“ е нов вид поезия. А вие самата го обяснявате, че това е като да си глътнеш граматиката, така ли е?
– Искам много дебело да подчертая, че стиховете ме избират, а не аз тях. Не сядам и не казвам: „Сега ще напиша един класически стих“. Не зная какъв ще бъде. Така ми идва, авторът е инструмент. Защото всяко нещо трябва да го умееш и да влагаш в него това, което си. Едни обувки не можеш да направиш, ако нямаш таланта за това. Или пък да ушиеш рокля или какво и да е. Любовта е работа. Не можеш просто ей така да седиш и да бъдеш обичан. Или да се рееш през прозореца и да обичаш. Любовта трябва да си я изработиш.
– Пишете преди всичко за любов, но това валидно ли е за Пушкиновото „Любви все возрасти покорни“. Е, използвах един език, който някои забраняват напоследък…
– Може да е забранен, но не можеш да забраниш Пушкин и Достоевски.
Как може да се забрани един език?! Какви са тези глупости! Руският език съществува преди изобщо да са се пръкнали тези, които искат да го забранят. Аз пиша за любов, но пиша и за други неща – за всичко, което е около нас. Защото живея в този отрязък от време. И ме интересува и социалната несправедливост, и всичките простотии, които стават в света около мен. Не съм се затворила в кулата от слонова кост, както казва един френски автор (Сент Бьов). Обичам да предизвиквам читателя както сама аз като читател обичам да бъда провокирана. Искам като не знам нещо, да си го потърся.
– А не мислите ли, че провокацията днес е навсякъде…
– Нека да отделим добрата провокация от манипулацията. Нас ни провокират, манипулират ни и ни пробват. Но да се връщаме до Макиавели и татко Лойола… – просто всеки средностатистически човек трябва да ги разбира тези неща. Защото аз имам изискване към хората и то е да бъдат умни. Ненапразно сме сапиенс. Били сме хомо еректус (изправен човек), попревърнаха ни в хомо фабер (работещ човек), а в нас е заложено да сме хомо луденс (играещ човек), но преди всичко сме хомо сапиенс, т.е. мислещи.
– Като започнахме тази тема, накъде върви обществото?
– О-оо, туй никой не знай, това е като река или сел (разрушителен поток) – все неща, които не можеш да управляваш. Понякога минава по най-малкото съпротивление, друг път взима, че пробива скали и планини. Зависи от посоката, която е дадена и от силите, които са вложени вътре в него. Но на базата на толкова много информация, която не може да бъде отсята и има всякакви дезинформации, се формира т.нар. обществено мнение. Човек, който не може да мисли, чете в социалните мрежи и се доверява на всяка информация.
– Защо?
– Защото си няма собствена работа. Затова гледа в чужди чаршафи, в чужди избирателни листи, в чужда работа и т.н. Ако има собствен живот и собствена посока в този живот, няма да се люшка. Обществото се люшка от крайност в крайност. Най-добре е по средата в така нареченото от Великата френска революция блато. И блатото е много удобничко, сред тинята е топличко и можеш да си жужиш, да си джвакаш, да се наместваш. Прижуря едно слънчице и не разбираш, че потъваш.
– Кой е последният държавник или политик, с когото сте разговаряла? Е, няма да питам с кого сте танцувала, чувала съм за вашия танц с Тодор Живков...
– (Смее се) Е, тогава бях скандално млада на 21, Пантелей Зарев ме избра да седна на една конференция на младите творци до Живков, заради това, че бях облечена не като за прием – с шотландска поличка, бяло поло и ботушки. Чудно облекло в резиденция „Бояна“, нали! Но мен тези неща не ме интересуват. Имам си своите убеждения и никога не ги крия. Не крия три неща – убежденията си, любовниците си и годините си. Да, бях в инициативния комитет за издигане кандидатурата на президента Радев и се радвам, че той успя да спечели народното доверие. Това са преки избори и няма купен вот. Може би последно съм разговаряла с вицепрезидента г-жа Йотова на предишната ми премиера на книга, която тя уважи с присъствието си. На приема за 24 май сигурно съм говорила с политици. Но държавник за мен е президентът Радев. Това не можеш да обясниш на обикновените хора в лицето на читателите. Каква е разликата между политик и държавник – ами четете Симеон Радев. Но те не знаят кой е той.
Повечето хора искат един държавник да говори и да действа така, както те желаят.
– Политиката все пак е доста сложно нещо…
– Да, и те не разбират това, защото освен новините, които минават в социалната мрежа, на нищо друго не се доверяват. Те не търсят източника. Аз една новина я прекарвам през българските, руските и френските сайтове. Защото тези езици знам. За да видя дали е истина или е фейк. Животът ни стана фейк. Говорихме в началото за провокации и манипулации и за разликата между тях. Провокацията е градивна, манипулацията е подчинителна. Ние сме манипулирани в световен план. Защо ни затвориха за 2 години – видяха, че може, затвориха ни парковете, планината… Уплашиха хората и видяха, че никой не роптае. Кучето скача според тоягата. У нас тази английска система с тоягата и моркова е малко по-неприложима, тя си е за англичаните. Не съм поетесата, която пише любовни стихчета. Мисля, че съм мислещ човек. И затова говори публицистиката ми.
– Какво мислите по един въпрос, който касае образованието. От автори на учебници съм чувала, че не било толерирано споменаването на думата „родина“, защото тя имала отрицателна конотация.
– Образователната система е нещо, което е страшно и го причиняват на нашите деца. Не може да има 10 различни учебника за един и същи клас.
Аз съм била и две години учителка, дипломата ми го позволява. Трябваше да си храня децата. Не може нашият клас да учи по един учебник, а другият – по различен. Вторият срок пристигна едно дете от друго място, което беше учило по съвсем друг учебник. Ние сме учили „Притчата за блудния син“, а той – „Алиса в страната на чудесата“. Безумно е, нищо не може да се направи. И да – всичко тръгва от това 10-те колектива, които правят учебника, да приберат едни кинти – извинете ме, но е точно така. Учителите, които бяха учители, си отидоха поради възраст. Тези, които идват – младите учители, няма кой да ги научи. Те са учили по други програми. Разровиш ли го ще мирише и ще горчи като отрова. Не може „Под игото“ да не се учи, защото имало остаряла лексика. И по мое време ние не разбирахме всички думи, само че в училище ни ги обясняваха, вкъщи също. А за това има речници все пак. Не са добри времената, но ще се оттече. Всичко се оттича на този свят. Явно, още не му е дошло времето.
– Не мислите ли, че никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите, както казва Бертолт Брехт?
– С Брехт не мога да споря. Не трябва буквално да разбираме всичко, той все пак е поет човек. По този начин той заявява и себе си, прави революция в театъра. Той има театрална школа, той е абсолютен новатор. Казал го в смисъл, че творецът е длъжен да заяви своята позиция по начина, по който може – чрез стиховете, разказите, картините си, музиката…
– А вярно ли е, че сте искала да ставате актриса?
– О, всички знаеха, че ще ставам артистка, бях рецитатор… Не кандидатствах във ВИТИЗ, защото в един момент просто разбрах, че от мен Невена Коканова няма да излезе. Нямам този талант, а трето храстче от ляво надясно или реплика „Господарю, гостите дойдоха“, не ме задоволява. С такива актриси са пълни и сега сцените.
– Значи сте много амбициозна максималистка?
– Бях умна и съм. Реших, че е по-добре да си остана при поезията – там е сам юнак на коня и каквото си изкопаеш от това кладенче, това ще пиеш. Актьорската професия е колективен спорт. Трябва да се съобразяваш с режисьора, който може да има различно виждане от моето, или с некадърния колега. А аз не съм такъв човек – поезията ми дава свобода. Дали читателите ще харесат стихотворенията ми или няма – това вече не е моя работа. То си има свой самостоятелен живот. Освен това една пиеса я играеш 7 или 10 години, това ще ми омръзне. Сега си ръкопляскам за някои решения, взети на по-млада възраст. Тогава съм ги взела, без да ги осъзнавам напълно, но се вижда, че са били правилни.
– Какво ви даде семейството? Какви съвети приемахте в детството?
– Да отидем при татко Фройд – всичко е в детството. Аз не съм проста поетеса, от по-умничките съм, от по-четящите. Всичко е в детството наистина и съм благодарна, че моето беше прекрасно и много щастливо.
При положение, че аз съм родена с двойна луксация – това не трябва да се забравя. Не съм можела да ходя, седяла съм 9 месеца в гипс… По никакъв начин не съм усетила през какво са преминали моите родители.
Бях защитена и детството ми беше прекрасно на най-щурото хлапе, което им се беше паднало, което миткаше из центъра на София, защото съм родена на бул. „Христо Ботев“ между улиците „Пиротска“ и „Симеон“. Върху къщата на дядо ми, която беше зад нашата, по време на войната е паднала бомба – аз, разбира се, не съм била родена, но зная тези неща. Ние живеехме отгоре над пивница „Странджата“, преустроена по-късно на ресторант „Сините камъни“. Цял живот съм така, сега под прозорците ми е известна пицария. Ритах топка между трамваите, моята баба ме научи да чета на 4 години. На 3 години знаех Ботев наизуст, защото баба ми това знаеше и ми рецитираше, от баща ми знам наизуст „Грамада“ на Вазов. Бях дете, което знаеше тези стихове още преди да тръгне на училище. Няма как да не оказва влияние по-нататък. Баща ми винаги е казвал: „С всички хора трябва да се държиш еднакво – независимо дали е чистачка или министър. Към всички уважително с разбиране“. И аз спазвам това.
– Да сменим темата, Маргарита… Кого допускате до будоара си, например да ви реши косите?
– Не-еее, как да ми реши косите, предпочитам да ми ги разбърква. Който ми разрошва косата, след това да ме реши. Който ме съблича, после да ме облича… Допускам тези, които са ми близки. Будоарът е нещо интимно, там си криеш любовника, а аз не го крия.
– Обичате ли мъжете да ви гледат в очите? Тиранична ли сте?
– Аз не съм строга господарка, в никакъв случай. Жената трябва да е жена, а мъжът – мъж.
Е, няма да говорим за 35-те пола например…
-Няма 35 пола или колкото и да ги броят някои.
35-те пола са безсилието на някои хора в чиито спални тишината ражда безумия и чудовища, както казва Румен Петков. И това го мисля наистина. Мъжът трябва да се грижи за жената. Няма по-голяма проява на любовта да се грижиш за жената, която обичаш. Така го чувствам. Мен мъжът ме купува с това, че усещам как ми придърпва завивката върху рамото.
– Кой укротява страстите ви, оставяте ли се те да ви подчинят?
– Не, взаимни са. Страстта винаги е взаимна, това не е садо-мазо. Не можеш просто да се оставиш някой да ти ги укротява. Страстите са с еднаква сила. Ерве Базен казва „Огънят поглъща огъня“… Да, вълната укротява вълната. Това е сблъсък, който е екстазен и след това вече настъпва покой, ако това може да се разбере като не само физическа изява. Не приемам: „Ела да ми укротиш страстите“, – по-добре дай да си ги срещнем и след това ще пушим по цигара.
– Вярно ли е, че всички жени желаят да бъдат похитени?
– Похитена точно не, защото то отива в друг смисъл, но желаят мъжът да заяви мъжкото в себе си не като пол, а като съзнание. Обичам умните мъже, които завладяват моя ум с техния
– Чувствате ли се грешница?
– Не. Много грешки съм правила, но грехове нямам.
– Коя е вашата клада, имате ли?
– Всеки има кладата си, животът, който живеем, ни изгаря, ако мога така метафорично да го кажа. Раждаме се на една купчинка неща от живота и след това горят, ние се възвисяваме и накрая нашият дух отлита. Ако говорим за клада, най-много се страхувам и гоня милите неведоми бабички, които носят снопче сухи пръчки, които да ги добавят на моята клада. Ще кажа: Къш оттук бе, свещена простота. Аз съм си я направила и аз ще си горя на нея. Накрая ще съм като феникс…
-Липсва ли ви писателското кафене на улица „Ангел Кънчев“?
-Разбира се. Но ми липсва заради хората, които се събирахме там. А няма как да ги върна. Сега и да го върнат, то няма да е същото. Хората са други.
-Да приемем, че телепортацията е факт… Кои искате да седнат на вашата маса?
-Да започнем от живите. Искам с Боян Биолчев да си седим, както навремето. Много ми се иска и Дончо Цончев, и Виктор Пасков да са при мен. Но сега бих седнала с Боян Биолчев, Васко Жеков, Васко Сотиров, Виктор Самуилов… другите ги няма, за съжаление.
– Спомняте ли си ги често?
-Да, разбира се. Най-малко книгите им са срещу мен. Винаги съм в една прекрасна компания с книгите на приятелите и на великите преди мен. Цялата ми стена е библиотека, която е пълна с шедьоври на български, руски и френски – тези езици владея. Аз съм в много близки приятелски отношения с библиотеката.
– Останаха ли духовни реактори на нас, българите, атомните ги спряхме, но духовните има ли ги още?
– Винаги ще има духовни реактори. Те са малко като атомните – не знаеш кога ще започнат да действат отново. Трябва им гориво. Няма как, нека да се опрем на любимия ми Иван Вазов – ами не се гаси туй що не гасне. Има хора, които слизат в ада, за да вземат главня да ни светне. Говоря за духа. Винаги има по едни Данко. Колкото и да е приказен Максим Горки, искрата я има, любородна е, тоест българска. И тя ще пламне един ден. Но тя и в момента си пламти. Пътувам и ходя по малки населени места, канят ме за среща. Там идват много по-духовни хора, отколкото в центъра на София. Честна дума. Хора, които са запазили духа си и са жадни за стихове на български, не на английски. Нищо против нямам срещу езиците, английският е езикът на Шекспир. Няма да го забраняваме (смее се). Има си любородна искра, прескача си и където намери огнище, се разпалва. После огнищата се събират и на вулкан ще да прераснат – пак по Вазов от „Елате ни вижте“. Знаете ли, че той е писал и фантастични разкази? Вазов е писал всичко, четете го, бре маскари.
