0 C
София
петък, 27 януари 2023 г.

Виртуозният кларнетист Иво Папазов-Ибряма: Не завърших осми клас заради музиката


Иво Папазов-Ибряма е роден на 16 февруари 1952 година в Кърджали в семейство на потомствени професионални зурнаджии и кларнетисти. Свири от 6-годишен. С баща си трупа опит по сватби из Тракия. Развива собствен репертоар и характерен стил. Учи за кратко в Строителния техникум в Кърджали, но напуска училище, за да се отдаде на музиката. Папазов формира първия си оркестър през 1974 г., но става известен с „Тракия“.

По време на Възродителния процес е съден и пратен в трудов лагер заради произхода си. „Балкантон“ издава едва в края на 80-те години негови плочи. Ибряма подписва с британски лейбъл, който пуска два албума със смесица от джаз, тракийска народна, циганска и турска музика. За международната сцена го открива Джо Бойд – мениджър на „Пинк Флойд“. След промените в края на 1989 г. Ибряма свири в цял свят с най-добрите джазмени.
В Лисабон през 2022 г. Ибряма получи наградата за цялостен принос на най-големия форум за етномузика WOMEX.
От края на 1980-те години живее в Богомилово. От 42 години негова спътница в живота и в музиката е певицата Мария Карафезиева. Имат двама сина – Христо и Иво.

Интервю на Василен Димитров за в. „Галерия“ 

– Г-н Папазов, свирили сте по цял свят в големи зали, на стадиони, по сватби, но шоуто ви на 26 февруари в „София Лайф Клуб“ ще бъде в малко по-тесен кръг и ще отбележи 71-вия ви рожден ден? По-специално ли ще е това участие?

– Всичките ми концерти бяха в зали. Първият ми беше в полите на Стара планина – в Калофер, пред 3000 човека, със свирене, ядене, пиене, играене на хора. Пък другите си бяха нормални концерти. Тези, свързани със 70-ия ми юбилей, за мен са си просто изяви. Не ме интересува самата годишнина, а да направя това, което трябва и очакват от мен хората. За мен тези концертите са си професионален ангажимент.
А в София ще го направим за кеф. Не за пари. Столицата стана голямо село и там се намират любители на всякаква музика. И там имаме своите почитатели, които тачат нашата музика – мен и оркестъра. Ще се раздадем, ще има ядене, пиене. Това е най-хубавото – не просто да пееш и да се вдървиш два часа, а да пийнеш, да бъдеш в настроение, да поиграеш два часа. На мен ми е правил най-голям кефът, когато свиря в малки клубове, там атмосферата и контактът с публиката е по-директен, непосредствен. 80 процента от концертите ми в чужбина са били в клубове. Хубаво е и за музикантите, и за слушателите.

– 70 години време ли са за равносметка?

– Никаква равносметка нямам аз. Каквото даде Господ, това е. Докато ми държат силите, ще свиря. Един музикант не остарява. Американците свирят, докато са живи. А „Роулинг Стоунс“ какво правят? 60 години са на сцена и не спират. Аз самият много харесвам рок. С оркестъра ми използваме тези ритми. Ние сме банда от осмина изпълнители – най-добрите, които използват модерната музика за параван.

– Как протича ежедневието ви?

– С работа. Сложиха ми една много тежка корона. Става въпрос за престижната награда WOMEX от най-големия световен форум за етномузика. Тя е за цялостен принос. На 23 октомври станах единственият българин, който е я получил. Връчиха ми я в Лисабон. Тя ме задължава за 50-годишния ми труд. Събитието почетоха колумбийската, аржентинската телевизия, коя ли не. Не и наша.  Най-много ми тежи, че не беше отразено това събитие. Занимаваха се с избирането на шефове на Народното събрание. Можеше поне от Министерството на културата да кажат едно браво. Да изпратят един човек на летището. Та това е най-голямата награда за етномузика в световен мащаб, а аз съм единственият българин, удостоен с нея. Длъжен съм след този приз да работя, а вече не съм млад.

– Покрай пандемията концертният живот спря. За вас ситуацията беше толкова тежка, че бяхте готов да продавате имоти. Как се справихте?

– По време на пандемията паднаха 17 концерта в Европа. Надявах се на тях. Колкото и спестявания да имаш, те свършват в един момент. А трябва да живееш. Затова поисках да продавам имоти. Трябваше да се преживее. Те и затова са тези имоти – като закъсаш да имаш за черни дни. Трябваше да платя 5000 лева данък, иначе щеше да дойде съдията-изпълнител и да ме тормози.
Не бях само аз в тази тежка ситуация покрай ковид. Уж щяха да помогнат на артистите, а не стана, а само аз и Рут Колева повдигнахме въпроса. Отворено момиче, живяла е в чужбина. Вижда какво става там и какво се случва тук. Музикантите нямаме  никакви права. Тогава помогнаха приятели и сина ми. Една заплата няма как да ни оправи. Ние сме четиричленно семейство, имотни хора. Трябва данъци да се плащат, за 4-5 коли, които стоят и сме спрели от движение от немотия. Няма как.

Плащаш данъците и оставаш без пари. Да са живи и здрави приятелите. Помагаме си взаимно.

– Вие самият цял живот сте помагал на хората?

– Много съм помагал и сега го правя. Преди това направихме 4-5 благотворителни концерта – за наводнените села, за болно дете, за малките гимнастички на Нешка Робева. Тя направи страхотен спектакъл в НДК. Може да се повтори, защото много хора не можаха да го гледат.

– Парадоксално е, че толкова много музиканти, чийто песни знаят поколения българи, получават смешни пенсии. Вие колко получавате?

– Аз имам 40 години стаж към концертна дирекция „Музика“. Къде са документите? Дайте да ги видим! Аз чрез концертна дирекция излизах навън, а сега ги няма документите. Смешна работа. Много хора така изгоряха. Много таланти си заминаха с по 200 лв. пенсия. Малко музиканти имат сили да продължат да се изхранват, да си плащат сметките.

– Обиколил сте целия свят, можеше да живеете навсякъде. Защо избрахте да си останете в България?

– Камъкът си тежи на местото. Аз съм най-големият патриот. Искали са ни откъде и по времето на соца. В Америка можеше да останем, в Канада искаха ни целия оркестър. Тогава Канада страдаше за хора, най-вече Квебек и Монреал. Предлагаха ни какво ли не, осигуряваха ни всичко. Един евреин искаше направо да ни купи. Когато Бай Тошо падна, бяхме в Англия, свирехме в клуба, от които „Бийтълс“ са излезнали. Водиха ни ченгета навсякъде, тогава беше жена. Та тя изчезна, не се върна. Директно след концерта тръгнахме за Америка, спряха ни стари българи и ни поканиха: „Заповядайте! Имаме грамадна къща, дечица, имаме всичко“. Връщам се в България, нямаше ток. Спират ме на летището и ми викат: „Я, това е Ибряма! Откъде се връщате?“ „От Америка“, отвръщам. „Вие сте или милиардер, или сте луд!“. История като за филм. Можех да остана, където искам, но не пожелах.

– Още повече, че сте бил потърпевш от Възродителния процес. Остана ли ви горчилка оттогава?

– Всеки може да остане с болка, в мен няма. Аз съм се чувствал българин. Какво значение има. Коза овца не става, каквото и да правят с нея?

– Все пак ви накараха да смените името си, но го запазихте?

– Бяхме сред последните. Хванаха ме на път, аз тогава много работех. Бях постоянно от сватби на сватби. Спях по паркингите. Нямаше време. Хванаха ме на паркинга в Пловдив, пък аз не знаех, че трябва да ходя да си сменям името. Никой обаче не ми е пречил. Имах много приятели, сред ченгета също. Бяха народни хора, млади момчета. Викат ми: „Айде, Иво да си!“. Па пак Ибряма си ми викат. Трябваше обаче да бъде документирано. Викам им: „Айде, дайте измислете едно име, а е горе-долу до фамилията ми. И даже братята ми не смениха после имената си с турски. Даже майка ми и баща ми не го направиха. Аз не съм фанатик.

–  Потомствен музикант сте. Колко назад във времето сте успял да проследите, че има майстори на кларнета във вашия род?

– Ще се върна 100 години назад – към времето на баща ми. Че и повече. Дядо ми не съм го заварил, но е бил невероятен изпълнител. И двамата ми дядовци, всъщност. То тази дарба се предава през поколение. Баща ми е бил слаб музикант, но тачен човек. Моите синове свирят на кларнет, но те са IT специалисти. Не се знае обаче дали другото поколение – това на техните децата, колко талантливо ще е.

С почетния председател на ДПС

– Сам ли хванахте кларнета или вашият баща го тикна в ръцете ви?

– Сам, скришно го взех. Абе, на тоз който му е писано, ще стане. Това не се учи. Мозъкът не се учи. Когато баща ми се връщаше от свирене, заминаваше да се почерпят с останалите музиканти и приятели, и аз се възползвах през това време. Бяха ми достатъчни да посвиря по 4-5 часа на ден. В Кърджали бяха през къща музиканти. Няма мърдане, ставаш музикант. Започнах да свиря на 6-7 години. Не бях тръгнал на училище. На 8 можех да свиря перфектно и ме записаха в детска музикална школа. Родителите ми късно разбраха, че свиря. Не ми даваха кларнета, защото ми бяха малки дробчетата.

– Ако не бяхте станал музикант, какво щеше да е вашето поприще?

– Не можеш да решиш съдбата си. Нито ти, нито аз. Оня е решил какво трябва да стане. Не всеки може да свири, да го научи в училище. Това е моето училище, моят университет – Кърджалийска академия на науките.

– Рано сте приключил обаче с истинското училище?

– Двете не вървят. Не успях да завърша 8 клас? Е, имаше мрънкане. Все пак всеки родител иска детето му да стане нещо. Мен доктор щяха да ме правят. За авторитет, да взема хубаво образование. Обаче моята съдба не беше такава. Извинявам се обаче. Средата ми е музикантска.

– Сигурно сте в книгата на „Гинес“ за рекордно присъствие на сватби. Знаете ли им приблизителната бройка?

– Откъде ли не съм минал, на кого ли не съм свирил. На всички големи хора – на царя, на Калина. Свирил съм на папа Йоан Павел Втори на уше, по време на концерт. Най ми харесват обаче сватбите. Българските, циганските, там пък обичаите са съвсем други. Самите гости се включват в свиренето. При сватбите страшно много ме впечатляват обичаите. За съжаление имам направени видео записи на много късен етап. А са толкова хубави. Изпращат ми ги по вайбър и виждам как се веселят хората. Как играят. Та чак прах се вдига, кал…

– Кои са били най-запомнящите се сватби?

– Имаше навремето палатки, от онези военните, по 3-4 опъваха на сватби. Събираха се. Някъде по 500-600 човека заедно със сеирджиите над 700. Когато свирех в едно старозагорско село, един човек закла 23 овце за два дена.

Хората още говорят за него, моите набори го помнят. Та този човек заколи и теле. Беше поканил 700-800 човека. Още толкова бяха навън. И тях не ги остави гладни. Всеки си взел канчето, всеки си носи лъжичка. Отива да похапне, после да играе. Никой не бе отишъл за курбана, ако става на въпрос. За местните обаче това им е адета. Тази беше най-голямата сватба, на която съм свирил. Никога няма да забравя. И всичко мина, както трябва.
Имаше морал, имаше и закони, страх от милицията. Безалкохолното и бирите докарваха тирове директно от заводите. Не идваха предварително, а точно навреме. По обяд, за да са студени. Изстудяваха ги в едни големи бъчви.

– Кога започнахте да ходите по сватби?

– Бях 15-годишен. Свирил съм на цигански, български, арменски сватби, даже американски, ама те си бяха изселници от Македония. Дори сега, когато съм на участие, идват внуците, правнуците. Ама аз не мога да ги позная. Казват ми: „Ти си свирил на дядо ми“. През 2021-ва бях в Търговище и викам  на един: „Кой е тоя?“ „Това е баща ми, ти си му свирил на сюнета (обрязването – б. р.)“. А тогава свирих на сюнета на внука на този дядо.

С почетния председател на ДПС

– Близък приятел сте с Ахмед Доган, свирил ли сте и на негови празници?

– Свирил съм му на всичките сватби. Във Варна, отидохме в Исперих, в София беше другата сватба.

Чувате ли се?

– Чуваме се. В добри отношения сме.

Какво не знаят хората за Ахмед Доган извън публичния му образ?

– Говорят за него глупости. Много добър човек е. Разберете! Сядали сме с него само на хляб, салам, лютеница, туршийка. Пийнем по една ракийка в стаята, когато окъснеем покрай свиренето на предизборните концерти. Обвиняват го, но е много скромен човек. Умен. Злато. Политиците ги гонеше, защото те идваха за шашми. Никой политик не е отишъл при него, за да си кажат две приказки народни, да хапнат, да пийнат. С мен се е държал пичовски. Той може да преценява хората. Слуша те, чува твоето мнение. Дори за политика. С него обаче си говорих по съвсем други теми. Политиката не ме интересува.

– С какво се занимават вашите деца?

– Аз нямаше къде да бягам, но моите синове израснаха по съвсем друг начин – между хора, между компютърджии. IT специалисти са, това работят. Могат да свирят. Казал съм им го на няколко пъти, че трябва да го умеят, та ако го закъсат, да излязат на улицата и да посвирят. Да си изкарат хляба. Избраха си обаче  компютрите.

Кога свирихте за последно тримата?

– Не го правим пред хора, а за кеф, на маса. Май се срамуват.

– Свирили сте на толкова сватби, време ли е да посвирите и на техните?

– Сегашните пичове не бързат да се женят. Щом започнаха да се венчават по интернет. Разбира се, синовете ми си имат приятелки. Имат си и отделни къщи, но са кротки хора. Още не са си стъпили стабилно на краката. Ще им помагаме. Ще се женят, но трябва да гледат семействата, а нас кой ще ни гледа?

– Няма как да не се виждате и като дядо?

– Синовете ми са млади. Има време.

– Спътничката в живота ви – Мария Карафезиева е от вашето тесто, музикант, известна певица. Каква е тайната на дългогодишната връзка?

– Тайната на една дълга връзка е да нямате брак. Ние не сме женени. Толкова имоти имаме. Дом направихме заедно на юнашко доверие. Купуваме къщи, апартаменти, влагахме ги тези пари. Ако е някой друг, ще те удуши. Брак, та брак?! Сега толкова обяви има за брак по сметка. Ние не сме така. Ние сме свободни хора. И любовната драма, и музикантската ми драма са за филм. Дълго е за разказване. Само ще кажа, че заради нея напуснах Пловдив, където живеех.

– Как сте със здравето, г-н Папазов?

– Кръстът ме боли. И това е от 50 години стоене прав. Аз никога не съм сядал. 50 години минаха в пътуване, свирене. От колата на сцената. Няма как, с годините болежките се обаждат.

Какво си пожелавате за новата 2023 година?

– Да няма болести. Да няма война. Пожелавам си всички да имаме здраве и работа. Ето и сега навръх Нова година бяха на участие – в Козлодуй, с много богата програма.

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html