Христо СТОЯНОВ
Разликата между тях и археологическите разкопки е в това, че археологическите разкопки вече един път са минали през смъртта. Домуващите не са минали още, въпреки че това е съкровената им мечта. Дори са заели пози на мъртъвци в леглата от страх, като умрат, да не им строшат костите, докато им кръстосват ръцете. И така лежат по цял ден с преплетени на гърдите пръсти. Единствено по постоянно чоплещите се един друг палци на скръстените ръце може да се установи, че са живи. Дори там, където чоплят ноктите има посипен прах от тях. Може и от засъхнал киреч или от засъхнала кал да е прахта върху гърдите. Единственият спомен от построените къщи и апартаменти, останали във владение на децата и внуците. Единствено се страхуват тези къщи да не ги продадат наследниците, въпреки че на тях вече не им трябват. Защото никой не иска да си ги върне обратно. Като че ли техните каменни и тухлени флотилии са доплували до този дом за стари хора, изхвърлили са ненужния баласт, вдигнали са керемидени платна, а всеки вятър, който ще ги отвее далеч от този дом вече е попътен…
Едните вече са продали тези къщи и са в чужбина, други са ги дали под наем, трети са ги оставили да се разрушат. Запустелите домове са заприличали на собствениците си с набраздени от чемшир и бръшлян фасади. А изпод чоплещите се една друга порти се сипят гущери и змии като от ноктите на палците на запокитените в този дом старци. Те не знаят кога ще напуснат живота така, както не са знаели кога ще ги натирят от домовете им да запустяват един без друг, далеч един от друг. Толкова са бързали да ги отведат далеч от къщите им, че дори снимките не са си взели. И с полуслепите си очи разлистват снимките на спомените си, разлистват албумите на живота си. Снимките се прехвърлят от баир на баир през мозъчната кора, понякога се късат, пристигат по различно време снимките. Спомените се накъсват като снимките, после търсят тиксо, намират в някой ученически спомен лепило, изрязват от ципата на сърцето толкова, колкото да залепят на гърба на снимката, плюнчат пръсти, но бързо ги събират пак да не би смъртта да дойде внезапно и да ги намери тези ръце неподготвени за нея… Само че смъртта не идва. И единственото добро, което дори не могат да видят е, че надживяват къщите си, които са се килнали на всички световни посоки с надеждата, че някой от наследниците ще дойде, ще подпре стрехата с прът сякаш подават на старец бастун и той криви с този бастун към хлебарницата.
Защото днес е ден за хляб. Банята, по навик от казармата е в четвъртък. Старците така научили и бабите си – да се къпят в четвъртък. Преди да станат баби обаче… О, преди да станат баби с нега в гласа са се провиквали от едната стая към бащата на сюрията деца на двора, че, видиш, къпана била. Това значело на тогавашния любовен език, че била готова за любов, но понякога чувала като ехо от другата стая загрижения глас на стопанина: „Завий се да не настинеш“… И този спомен разцъфва на устните. Той е по-скъп от самото любене. Защото след известно време всички любовни нощи започват да си приличат като близнаци и след време можеш да кажеш само, че сте правили любов. Но тази загриженост чрез отказ от любов… „Завий се да не настинеш“… О, това са незабравимите неща… Които дори непрекъснато триещата по мозъчните гънки гума на деменцията не може да изтрие… Деменцията, която превръща билата на мозъка в свлачища, изравнява овразите, окопите в мъжките мозъци вече са равни като добре поддържано войнишко гробище… Равно… Една от стариците става, бавно и несигурно, защото не знае защо е станала. Прекрачва едно останало плисе на мозъка, завърта се така – като ученичка на абитуриентски бал. Плисетата се разтварят като акордеон… Свири, хармонико, свири. Намира посока. Без да се завърта повече, защото само едно плисе е останало в мозъка. Прекрачва вратата. Излиза на терасата. И полита от последния етаж на мозъчните гънки.
Болка… Защото това е първият етаж на дома, в който е закотвена. Линейка после. После преглед. Бинтове и… И обратно… Защото… Ами, защото така…
