снимка: dir.bg
На днешния ден преди 30 години в река Върбица загиват 10 войници от танковия и мотострелкови батальони на полка в Момчилград. За трагедията напомня паметник от единия край на въжения мост край село Градинка. Има още един паметник, копие на този край реката в закритото отдавна поделение, където са служили войниците.
Хората от селото дори и сега, след толкова години от случилото се, трудно говорят за студения декемврийски ден, в който войниците за загубили живота си толкова нелепо. Сутринта реката беше пълноводна, видяхме машините под моста. „Войниците бяха отгоре и викаха за помощ. Съпругът ми тръгна към водата, хвърли гума към танка, но нито едно от момчетата не успя да я хване. Чували виковете им за помощ. Майко, давя се, бяха последните думи на единия, когото миг след това водата погълна. Месец след това съпругът ми ги сънува всяка нощ“, разказва възрастна жена от Градинка.
„Вечерта водата беше към 50 сантиметра, а сутринта вече беше до моста – спомня си мъж от Градинка. – Три от машините бяха до моста, другите плуваха надолу по реката.“
Войниците излезли от машините и се наредели отгоре в очакване на спасителните хеликоптери. И не ги дочакали.
На 12 декември 1990 г. танковият и мотострелковият батальони на полка в Момчилград тръгват за планирани контролни стрелби на полигона край село Балабаново. Обичайният път на тежките бойни машини минава през река Върбица.
– Към 8,45 часа поделението напускат 4 бронетранспортьора и 4 танка с 21 души в тях. На около 250 м от въжения мост при село Седларе първи в реката нагазват транспортните машини. Без да изчакат те да излязат малко по-надолу по течението навлизат и танковете. В този момент идва приливна вълна. 30 години разследващите не успяха да разберат откъде е дошлата водата. Едната версия е изпускане на язовир край Златоград. Другата е скъсана стена на язовир край Мадан. Около 9,15 часа машините вече са неуправляеми. Двигателите загасват. Четирима войници успяват да стигнат до брега и хукват да търсят помощ от поделението. Половин час по-късно ситуацията вече е критична. Водата се покачва светкавично, стига 3 метра, скоростта на течението надхвърля 30 км в час. Вместо да скачат, докато водата все още била 1,20 м, военните получават заповед да чакат хеликоптер, който да ги спаси. Момчетата са скупчени върху корпусите на машините и бясната река ще ги отнесе всеки момент.
Хора от село Градинка режат въжетата от кладенците си, за да ги подадат на бойците, но в повечето случаи напразно. Началникът на подстанцията Лютви Адем и кварталният милиционер Наско Чанков се връзват с въжета, хвърлят се в ледените води и спасяват трима. Други войници също са спасени, но за 10 души прегръдката с реката е смъртоносна. Към 10,30 ч все още имало живи, които крещели от ужас. В 11 ч в реката са само мъртвите войници.Два хеликоптера идват в 12 ч, когато всичко вече е свършило.
Cпоред следствието причините за трагедията са неуставно поведение на командирите, липса на адекватни със ситуацията решения. Неопитни бойци, които не познавали реката са водели машините, в които нямало спасителни жилетки. Според очевидци 11-те спасени войници дължат живота си на собствената си инициатива и на смелостта на местните хора.
Военният съд в Пловдив гледа дело срещу виновните командири от май 1991 до януари 1992 г. Произнесени са 4 присъди. Командирите на роти Димчев и Андреев, които тръгнали за занятието с автобус, вместо да водят машините си, са осъдени по на година и половина затвор, а командирът на поделението полковник Кабакчиев и командирът на батальон Лепирев получават по година и 9 месеца условно.
ЗАГИНАЛИТЕ
Лейтенант Илиян Попски
Лейтенант Русин Самуилов
Сержант Ангел Илков
Ефрейтор Велин Хаджиев
Ефрейтор Желязко Христов
Ефрейтор Иван Янков
Редник Красимир Канев
Редник Николай Сандев
Редник Петко Петков
Редник Стефан Стефанов
