Той има три „Оскара“-а за най-добър сценарий. Понеже мрази Лос Анжелис, не присъства на церемониите. Едва през 1977 сменя гнева с милост и лично взема наградата за най-добър режисьор за филма „Ани Хол“. Има още 20 номинации за най-престижната награда в световното кино, а благодарение на него други 20 актьори са стигнали върха и са взели статуетката на Американската киноакадемия. Защо Уди Алън смята „Ани Хол“ и „Манхатън“ за най-лошите филми в кариерата си, защо човек никога не трябва да прекалява с работата и какво мисли за сексуалния тормоз и падението на Харви Уейнстейн, които първо бяха разкрити от сина на Уди Алън, четете в интервюто на гениалния американски режисьор в интервю за списание „Ескуайър“.
– Вашият живот е мечта за всеки режисьор. Снимате по един филм всяка година. Как го постигнахте?
– С много късмет. Имам възможност да работя в комфортен ритъм. Режисурата на филм не е толкова сложна работа. От друга страна аз пиша сценариите бързо и лесно. Не се мъча над всяка дума, не губя месеци в пренаписване. Моята работа е далеч по-проста и безопасна, в сравнение с тази на полицая или на учителя. Животът ми е лек, защото работя това, което ми харесва, вечерите прекарвам със семейството си, обичам спорта, лятото прекарвам в Рим или Париж. Това не може да се нарече тежък живот.
– Но въпреки това настоявате, че за вас животът е екзистенциална битка?
– Знаете ли, за мен работата е развлечение. Това е бягство от реалността, но работи. Огледайте се наоколо. Пандемия от коронавирус, хората се опитват да се спасят от нея, гледайки телевизия. Там дават предимно някакви безумни тв-шоута или спорт. Обикновеният човек влага много енергия и надежди любимият му отбор да победи в някакъв безсмислен футболен мач. И хората го правят отново и отново, за да се спасят от реалността. Аз го правя чрез филмите си с тайната надежда, че ще заснема шедьовър, макар и да знам, че всичките ми проекти са неудачни.
– Сериозно ли говорите?
– Да, напълно сериозно. Отдавна съм се простил с мисълта, че някой мой филм ще може да се сравнява с картини на класици като Фелини и Бергман. Единственият, който малко се доближава до това, което аз искам, бе „Мач пойнт“ и то о-скоро като сценарий. Дори не можете да си представите колко далеч от моята представа са „Манхатън“ и „Ани Хол“. „Ани Хол“ изобщо трябваше да бъде съвсем друг – сбор от няколко истории, а в крайна сметка се получи обикновен разказ. А „Манхатън“ дори имах намерение да го изкупя за милион долара и да не го показвам никога. Толкова го мразя. „Септември“ пък го заснех втори път. Втората версия се оказа по-лоша от първата.
– Тогава как да си обясним успеха ви като режисьор?
– На мен ми провървя страшно много. Аз имам таланта да бъда интересен на околните, да си измислям шеги, да разказвам истории, които по напълно неясни за мен причини са интересни на хората. Това си е чиста проба късмет. Хората не обичат да си признават, че техният успех се дължи на късмета, а не на тежката работа. Успехът е плод на случайност. Представете си колко хора по света се трудят неуморно във фабрики, заводи, мини, но и имат талант да разсмиват хората. Обаче те нищо не постигнали, защото не са имали моя късмет. Огромната част от нашия живот зависи от случайността, макар да не си го признаваме. Ако го признаем, значи осъзнаваме, че не контролираме собствената си съдба. Винаги съм знаел, че при мен всичко е въпрос на огромен късмет.
– Значи и щастието се дължи на късмета?
– Не съвсем. То се постига, като игнорираш всички ужаси неща, които се случват около теб. Много рядко става така, както ние го искаме. Хората са недоволни от много неща – от романтичните си връзки, от работата си, от ежедневието си. Мнозина се опитват да се концентрират на хубавите неща и така се чувстват щастливи. Моят начин на борба със старостта, например, е да не спирам да работя, да имам амбиции. Това е по-добре от спортуването и здравословната храна. Може да не слизаш от тренажора, да се тъпчеш с нискокалорична храна, но старицата с косата ще те намери неминуемо.
– За вас може да се прочетат съвсем разнопосочни мнения – гений, невротик, особняк. Какво е най-странното нещо, което сте чувал за себе си?
– Че съм интелектуалец. Винаги съм го казвал: хората ме мислят за свръхинтелигентен, защото нося тези очила, защото правя филми, които не са много печеливши. Това е отличен образ, но аз не съм интелектуалец. И аз като всички мъже пия бира, гледам футбол по телевизията. Не си представяйте, че лежа на дивана и чета някой непознат философ от Дания, например. Другото странно нещо е, че много работя. Нищо подобно. Обичам да свиря на кларинет и често го правя. Гледам много спорт и се разхождам с жена ми и децата. Аз съм мързеливец, а хората ме смятат за работлив.
Кадър от филма „Мач пойнт“
– Известен сте като майстор в създаването на женски образи в киното. Кейт Уинслет дори каза, че вие самият сте жена в някаква степен. Как ви се струва, защо толкова ви се отдава?
– Вижте, всеки от нас има мъжко и женско начало. В това съм сигурен. Когато започнах да снимам, аз не можех да пиша за жени. Тогава ми беше по-лесно да създавам мъжки образи. Всичко се преобърна, когато заживях с Даян Кийтън. Ние бяхме заедно около две години и си останахме близки приятели за цял живот. Аз бях толкова впечатлен от нея, че започнах да пиша специално за нея. Започнах да гледам на хората през очите на жените и усетих, че се наслаждавам от това. Тогава открих, че женските персонажи са по-интересни от мъжките. Те изпитват повече емоции, много по-сложни характери са.
– Вие с такава топлина говорите за Даян Кийтън. А пък тя казваше, че именно вие сте бил най-добрият й любовник…
– Какво, какво?! (смее се – б.р.) Повторете, моля ви, че слуховият ми апарат нещо е повреден. Сега сериозно. В продължение на няколко години аз останах бе акъл от Даян. Живяхме две години, но след това тръгнахме в различни посоки. Истината е, че всичко, което се е случвало между нас, е било от любов. С нея беше удоволствие всичко. Тя е човек, който внася светлина, където и да се намира – в стаята, в къщата, в квартала, в града. Потресаваща личност. За мен тя е икона и ще си остане такава. Младите актриси много често ме питат за работата ми с Даян и аз с удоволствие им разказвам, защото тя си остава моето вдъхновение.
Уди Алън и Даян Кийтън, Ню Йорк 1977 г.
– Може ли да се каже, че вашите филми са опит да съберете на едно място спомените си? И изпитвате радост да запечатате на лента това, което е интересно за вас?
– Зависи какво разбирате под радост. За някои режисьори вълнението идва от това да покаже готовия филм на публиката. Други се вълнуват колко пари ще вземат. Аз го правя заради насладата. Харесва ми самият процес на правене на филм. Мен парите не ме интересуват особено, защото аз така или иначе никога не съм имал много. Много често инвестирам парите в нов филм и понякога става така, че цяла година съм работил безплатно. Важното е аз да съм доволен от крайния резултат. В този смисъл не се интересувам и от мнението на хората за моите филми, или от наградите. Знаете ли, когато бях на 19 си представях колко ще е хубаво да печеля „Оскар“ да ходя сред тези блестящи мъже и прекрасни жени, а после заедно да обикаляме нощните клубове. Но с годините разбрах, че удоволствието е в самата работа. Винаги се стараеш да направиш отличен, потресаващ филм и никога не се получава. Ако мой филм се харесва на хората, е много добре. Ако критиката го одобри, ще е отлично. Но това няма да промени живота ми, нито ще стана по-млад, по-добър, по-успешен. Най-голямата грешка е да очакваш един филм да те направи известен и богат.
–— Вашият син Ронан Фароу е човекът, разкрил историята на Харви Уейнстейн и сексуалният тормоз, на който е подлагал актрисите. Статията в „Ню Йорк Таймс“ на Ронан взриви Холивуд. Вие като баща, гордеете ли се със сина си?
— Не. Историята с Харви е много тъжна за всички участници в нея. За някои от актрисите е и трагична. Много жалко, че животът на Харви така се обърка. Тук няма победители.
– Вие бяхте ли чувал тези истории преди?
– В този бизнес може да чуете всякакви неща. Но нищо конкретно не е стигало до мен, никога. Слухове колкото искаш, от рода на: знаете ли този актьор какви оргии организира вкъщи, или чували ли сте, че онзи продуцент спи с козата си? Това са приказки, на които никой сериозен човек не обръща внимание. Повечето от половината слухове са измислица. И тук не става въпрос само за сексуални „истории“. Дори за такива безобидни неща, като кой колко пари е спечелил от даден филм или за отношенията между актьори и режисьори. Конкретни, ужасяващи истории аз не съм чувал. А и никой не е идвал при мен специално да ми ги разказва. Защото знаят, че това ми е много далечно. Мен ме интересува единствено как да заснема поредния си филм.
