четвъртък, 30 май 2024 г.

Защо правителството си няма говорител?

 

Георги Коритаров

„Ако, да кажем, аз бях начело на държавния апарат, щях да се оградя изцяло с нищо неможещи и незнаещи хора. Щях да си измисля даже и университет за такива хора. Ще им бутна в устата по едно Отче наш да си го повтарят преди и след ядене. Ще им дам всичко, което искат и ще ми бъдат верни и предани до гроб. За мен хич не е важно какво можеш и изобщо можеш ли. Важното е с кого си. Щом си с мене, всичко е наред.“

Тези редове са от една велика новела – „Голямото подземно бучене“ – на писателя Георги Марков. Георги Марков, от чието покушение на лондонския мост Ватерло днес се навършват 42 години.

Днес е седми септември. Седми септември ни връща и към още една друга личност. Навършват се 109 години от раждането на Тодор Живков. Какво свързва тези спомени за Георги Марков и за Тодор Живков, при това преплетени в общо послание днес? Това е споменът за голямото подземно бучене. Само че ако по време на писането на тази новела, бученето е било подземно, сега бученето в България е площадно.

Площадите на България се вълнуват. Протестите са разлюляни. Решение не се задава. А може би решение има. Решение може би има, защото всяка драма, дори и най-сложните ребуси имат своето решение. Ако по време на диктатурата на Тодор Живков, за който период се отнасят тези редове от новелата на Георги Марков, решението е било в подземното недоволство, в буботенето в кухненски формат, което буботене в кухненски формат обаче доведе до внезапното падане на режима, то днес решение би трябвало да се търси във формата на диалог, но диалог, построен в една адекватна формула, която наистина описва действащите лица в драматичната политическа пиеса.

Все повече се убеждавам, че е дълбока грешка драмата на България днес да се разглежда като сблъсък между премиера Борисов и президента Румен Радев. Наистина тези две институции най-ярко олицетворяват институционалния сблъсък и драстичното разминаване на политически визии за бъдещето на България.

Но площадите, повярвайте и това е важно да бъде осмислено, раждат един нов субект. Раждат ново качество на гражданска политическа интелигенция. И това не е случайно, защото хората, които ще видите, са образовани, немалко от тях са доста одухотворени, а немалко сред немалкото са изтъкнати български творци – писатели, интелектуалци, журналисти. С тези хора трябва да се води разговор на техния език, а техният език е демократичният политически език. Точно такъв език трябва да разработят управляващите, ако искат да намерят не просто формула, а и пътека за реанимиране на модерен европейски политически образ.

Мисля си, че освен разработването на такъв демократичен политически език, управляващите трябва да вкарат в дискусията ново качество говорители. Нещо много простичко, но много буквално.

Защо например към правителството не бъде създадена институция „говорител“ – правителствен говорител, какъвто може да бъде член на правителството с ранг на вицепремиер или министър. Човек, който може да носи политическа отговорност за думите си. Говорителят ще е този, който ще води диалога. Дори когато премиерът не се появява по една или друга причина, макар че според мен Бойко Борисов точно в тази ситуация би трябвало да излезе и да се изправи на трибунката, от която говори Отровното трио и да застане като мъж, политик и държавник, да се обърне към протеста и да ги попита: „Какво всъщност искате?“

Но ако той не иска да го направи, нека да го направи някой друг. Без диалог нищо няма да стане. И ако не го направят политиците, докато ни има нас като медия и като журналисти, ще опитаме да го направим ние.

Коментар в предаването „Свободна зона в 9 без 5“ на ТВ Европа на 7 септември 2020. Заглавието е на редакцията.

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html