понеделник, 26 февруари 2024 г.

Иван Вазов: Революцията събра във фокус душата на един цял възхитен народ

 

България и Европа се пробудиха пред едно свършено дело. Никога революция не изненада повече и не учуди по-малко: тя избухна в най-пълната тишина; тя се показа най-естествена, защото беше най-справедлива. На това се дължи и невероятно бързото й и пълно възтържествуване.

Когато Гладстон чу за нея, той каза: „Странно как тая революция чака седем години. Барутът за нейното пламване се хвърли още в мастилото, с което се подписа Берлинския договор.“
Един български държавник в княжеството каза: „Съединението беше такова национално нещо, щото първия пияница, който би извикал в пловдивските улици: „Долу Румелия!“ щеше да го направи.

Пощенска картичка за Съединението

И наистина в наше време надали е имало друга революция, която да събере всеобщите одобрения, да извика единодушните ръкопляскания на Европа и Америка, да бъде поздравена с такава гореща симпатия от човечеството и да събере като във фокус душата на цял един възхитен народ – като революцията за съединението. Омразната присъда на Берлинския договор, която изкуствено и противоестествено разкъса един целокупен, неразделим народ на няколко части, чрез насилствени граници, беше осъдена от разума и историята още в самото си начало.

Лорд Биконсфилд считаше най-голяма слава на своята дипломатическа кариера- намаляването на България чрез образуването на Румелия. Той не доживя да види трайността на своето дело и горчивата подигравка на съдбата с най-изкуствените комбинации, с най-мъдрите и прозорливи пресмятвания на дипломацията.

Бисмарк при закриването на Берлинския конгрес изрази надежда, че делото му ще бъде трайно. Този велик държавен мъж се излъга: той нито се сещаше да помисли, че съществува един друг фактор, който казваше: не! – българския народ.

Революцията за съединението се извърши леко, тихо, бързо, безкръвно. Тя стана толкова леко, свободно, охолно, щото беше почти игрива и има моменти, когато тя изглеждаше като опереточен фарс. Правителството падна, както никое правителство не е падало: без борба, без противение, без да причини или даде жертва. Революцията прегърна и завърши народът, а я почна една партия. Защото всичките преврати така ставаха. Куп недоволни хвърлят кликът и ако той говори на сърцето на народа, ако отговаря на неговите ламтения, жажди и национални идеали, той, народът, се отзовава и дава ръка на първите, готов да даде и кръвта си. А идеята за съединението беше срасната с душите и със сърцата на целия народ, тая идея беше повече от един инстинкт, тя беше един догмат, неоспорим, неоспоряем, посеян в дълбините на народното съзнание.
Въпросът: „Добро ли е?“ никога от никого не биде подигнат; въпросът: „Време ли е?“ – той се задаваше. И идеята за съединението беше едно вълшебно знаме, което събираше народа около партията, която го издигнеше. И това съблазнително знаме фатално трябваше да бъде дигнато в разгара на партийните борби.
Една опозиция никога не губи от една революция, даже и от най-пагубната за страната, защото няма какво да изгуби. Напротив, тя печели.
Прочее, революцията стана моментално, с водевилна лекост. Една рота от милицията извика пред южната порта на конака: „Да живее съединението!“ и тя се отвори с двете си крила като по магия, както в приказките на „Хилядо и една нощ“ прави чудеса думата: Сезам.

И в същия ден целия български народ, в Южна и Северна България, се откликна с възторг и се притече на помощ.

 

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html