Интервю на Мариела СТОЯНОВА, за в. „Галерия“
На 26 април голямата българска певица Силвия Кацарова стана на 70 години. Родена е в Добрич с името Силвер Нури. Завършва Музикалната академия. Със своя специфичен тембър, повлиян от ритъм енд блус и соул, тя има определяща роля за успеха на групата LZ, която сформира заедно с бъдещия си съпруг Милчо Кацаров. Песни като „Бяла въздишка“, „Големият кораб минава“, „Топъл дъжд“, „Обещай ми любов“ се превръщат в шлагери през 80-те, както и хитът й с Васил Найденов „Огън от любов“. Двамата с Милчо имат дъщеря – обичаната певица Теди Кацарова. След разпадането на група LZ през 90-те години Силвия продължава със солова кариера. От 2011 г. е омъжена за бизнесмена Любомир Димитров.
– Вие не се притеснявате да изговаряте публично възрастта си – на 26 април ставате на 70 години, г-жо Кацарова, откъде този дух?
– За мен това е голям празник, така го усещам. Чувствам се здрава и имам невероятно творческо вдъхновение – правя албум. Тези дни монтирахме и новия ми клип, който стана разкошен. Надявам се до края на май албумът ми да е готов. Имам толкова много енергия, заредена съм с нея – Господ ни е дал мисия и докато си здрав, ти я изпълняваш. Затова не мога да разбера тези, които, чувайки възрастта на мен и на другите колеги от моето поколение, се чудят няма ли най-после да слезем от сцената. Ами няма – не бива да се бъркаме в Божиите дела. Ако съм болна, напълняла, погрозняла – естествено, че няма да се показвам (смее се), но всеки трябва да изпълнява мисията си. Как ще кажеш на един лекар или зъболекар, че трябва да спре, само защото някой е решил, че е негоден.
– Нали знаете, че подобни многознайковци има навсякъде?
– Да, така е – и те разбират от всичко – от музика, от политика, от наука, от спорт… А това в повечето случаи са хора, които не са успели в нищо. И ги боли.
– Усещам енергията в гласа ви, но със сигурност си имате крепост в живота, коя е тя?
– Моят дом е крепостта ми. Всеки обича дома и приятелите си. Ето, с моите приятелки, с които сме си направили наш „Дамски клуб“, имаме среща всеки петък. А те всички са на възрастта на дъщеря ми.
Кажете ми как да остарея, като около мен цъфти младостта. На нашите периодични срещи много разговаряме – всяка от нас е с различна професия и разказва какво й се е случило.
– През годините сте имали много шансове, но и много огорчения. Кой е вашият най-голям шанс в живота?
– Може би това е шансът, че първият ми съпруг Милчо Кацаров беше от музикалния бранш – той беше цигулар, басист и основател на група LZ. Благодарение на него групата успя да направи записи в БНР, защото той беше и тонрежисьор в Първо студио. На него дължа цялата си кариера, защото да влезеш в онова време да записваш в студио, въобще не беше лесно. Сякаш имаше провидение. И Господ знаеше кого да ми изпрати, да ме издърпа.
– Говорите с много добро чувство за Милчо, означава ли, че сте в прекрасни отношения с него?
– О-оо, да! Всички знаят и се чудят как така – бивши съпрузи обикновено се разделят със злоба, а при нас не беше така, ние имаме и прекрасна дъщеря. По-духовните хора намират как да контактуват. Онези, които са по-материални, те страдат и карат и другите също да страдат.
– Това най-вероятно е свързано и с манталитета на човека…
– Да. Смятам, че семейството е много важно. Именно там детето научава кое е добро, кое лошо. И на практика, ако то няма този морал от родителите, ще му бъде трудно и в живота. Щастието не е само в материалното. И това ме кара да запитам как на алчните политици, които забъркаха войни, не им стигнаха милионите и милиардите. Чухме съвсем скоро статистиката, че милиардерите са се увеличили. И това за сметка на гладуващи и умиращи деца. Това може ли да те направи щастлив? Не. Смаяна съм. Винаги съм живяла и за обществото, не само за себе си. Интересувам се и от политика – от всичко. Умът ми не може да разбере как може да си щастлив, ако хората около теб не са.
– България и светът въобще харесват ли ви днес?
– Ами това не е моята България. Страдам с всички хора. Ние принизихме родителите си толкова много – като гледам възрастни хора как ровят по кофите, ме боли сърцето. Срещала съм много интелигентни възрастни хора да го правят. Така се запознах с една красива възрастна жена, която е била учителка. И когато поисках да й помогна със средства, тя се почувства много неудобно и започна да плаче от унижение. Беше ми неудобно да виждам сълзите й. Почувствах вина – вината на цялото ни общество. Щом посягаме на хората, които още от деца ни дават образованието и морала, на който да стъпим, значи сме много сбъркано и болно общество.
– Много малко хора говорят днес публично за морал…
– То си е за тяхна сметка. Ние си имаме лимит – днес сме тук, утре ни няма. И вместо докато сме на този свят да правим добрини, се занимаваме с друго. Най-щастлива съм, когато се включвам в разни каузи. Правя го от сърце. Хората трябва много да внимават. Защото не можеш да лъжеш, и то да не ти се върне. Казвам го от опита на зрял човек на достолепна възраст. Българската култура и родната ни песен трябва да оцелеят. Ние се борим да има минимум 50% българска музика. Борим се, за да се чуят песните на новите млади композитори, на поколенията след нас – изпълнители и музиканти, за да има после хитове, тези парчета трябва да се пускат по медиите. Толкова таланти наблюдаваме в тв форматите, къде отиват те? Изпадат в депресия, много е сбъркан моделът…
– Какви бяха вашите родители, на какво ви научиха те?
– Първо ме научиха на вяра. Те бяха вярващи хора. Днес никой не те кара да си религиозен. Но вярата е нещо много съкровено. Постулатите, които са ни оставени на човечеството, са просто да бъдем хора. Господ ни е създал с разум. Защо трябва да се избиваме, защо един от големите политици не го чувам да говори за мир!? Само произвеждат оръжие, продават го, правят бизнес и не ги интересува, че умират истински хора!
Не може да се говори само за война. Не зная накъде отива човечеството, доказано е, че цивилизацията достига свои върхове, и после каквото Създателя реши. Като прекалим, Той може да реши друго.
– Силвия, нека ви върна назад в началото – спомняте ли си откъде тръгна малката Силвер Нури?
– Ако знаете какво предаване от цял час са направили за мен в БНТ и по-специално прекрасният Драго Драганов… Той ме познава отдавна, обичаме се, той е жив компютър, сега ще го излъчат в предаването, в което Драго разказва цялата моя история. А малката Силвер тръгна откъдето всяко дете – малките момиченца обичат и да пеят, и да танцуват, и да рисуват. Всичко това го наследи дъщеря ми Теди. Изкуството се предава генетично. В онова време, като се роди бебе, идват орисници, които го наричат. Още помня молитвите, които баба ми ме е учила. След 1990 г. започнах да чета много езотерика – всеки сам намира своя път и своето пробуждане. Отсявам от всички религии. Но най-лошото нещо, което съм отсяла от религията – вече виждам и човешка намеса, виждам, че войните се водят в името на Бога. Няма такъв Бог, който да ни кара да се бием и избиваме за него, да се унищожава човечеството по такъв жесток начин, не е човешко. Наистина има тъмна сила и светлина. И явно в момента нещо много силно се бори срещу нас. Докъде ще стигне борбата между тъмнината и светлината, ще видим.
– Откога искате да сте певица? Кой ви каза пръв, че имате талант?
– От малка пея. Не са ми казвали, че ще стана певица, но аз имах много добри учители. В училище, ако пееш фалшиво, веднага ти казват. В основното училище в Добрич имах един страхотен учител по рисуване – Радулов, който често ми казваше, че имам голям талант и трябва да продължа да рисувам. А учителят ми Петров по пеене също казваше, че имам талант, но да пея. Всъщност моят талант беше открит от учителя ми в читалище „Заря“ в Хасково – Теохаров. Той дори създаде специална група за мен, за да правим концерти в градовете около Хасково.
– Казвате Хасково, вие не сте ли от Добрич?
– Там съм родена и съм живяла в първите си ученически години, но нямам някакви ярки спомени. След това отидох да уча в икономическия техникум в Хасково. Точно там попаднах в средата, която ме подтикна да пея. Пеех в читалището, в Младежкия дом и в цигарената фабрика – в три групи. И много добре се развивах, всички много ме обичаха и много ме поощряваха. Казваха ми: „Ти трябва да станеш нашата гордост“. След години ме поканиха да пея в техникума и ми подариха брошура, в която бяха написали всички известни личности, тръгнали от него. Там беше и моето име.
– Имате ли изпълнител, който ви е бил за пример, на когото сте искали да подражавате?
– Аз тръгнах с песните на Лили Иванова. Нямаше дете, което да не се е влюбило в песните й благодарение на нея. Тя ни беше кумир. Харесвах много и Йорданка Христова, също Доника Венкова и Катя Филипова… Имахме наши кумири, защото не бяхме подложени на тази чужда музикална инвазия. Аз непрекъснато говоря, че трябва да опазим българщината, традициите и духа ни. България е разделена на две – има българи, които обичат България, и други, които я мразят и се срамуват от българското. Как може да скачат срещу народните танци срещу родното ни знаме на пилона в Родопите? Къде са расли тези хора? Перките и соларите обаче не им пречат, а те унищожават България. Аз много обичам България. Искам да ви кажа, че почти всички изселници, които заминаха извън страната ни, сърцето им е в България. Как не чух от тях една дума срещу родината? Те са по-големи българи от българите, които не обичат България. Знаете ли колко много от тях се върнаха? От тези на моята възраст са доста и си направиха хубави къщи.
– Изпитвате ли още болка от онази срамна наша страница в историята, наречена Възродителен процес?
– И този процес го измислиха тогава разни умни и красиви. Никога народът ни не е бил разделен по тази тема. Магърдич Халваджиян например, с когото сме приятели, като му се обадя и му кажа – да живее турско-арменската дружба!, той винаги се смее и се радва. Няма да забравя колко хубаво си живеехме всички арменци, българи, турци – и празнувахме заедно празниците си. Живеехме много толерантно. Политиците не могат да убият любовта на Балканите, макар че има и много барут, но хората се обичаме и уважаваме. Тук е пълно с емоция. Нашата земя е родила богомилите и вярвам, че ще оцелеем.
– Какво си спомняте от вашата ярка професионална кариера – бяхте солистка на групата LZ, след това имахте и самостоятелна кариера?
– Мишо (Милчо) беше страхотен професионалист, репетирахме по цял ден. Разбира се, това беше в гаража на двора в „Лозенец“, където сега е студиото.
В началото на 80-те години отидохме да работим в чужбина, за да можем да съберем пари за студиото. Моята дъщеричка Теди със сълзи на очи гледаше синия бус, който пак заминаваше, а тя трябваше да остане тук при баба и дядо. Това е голяма травма, защото тя беше едва на 2 годинки. Шест месеца бяхме навън из Европа и шест – тук. Не сме си давали сметка как можем да нараним крехката детска душа и това остава травма за цял живот. Затова, когато срещам хора, които са все забързани и нямат време за децата си, им казвам да не го правят. Защото, когато видят, че нямате време за тях, те тръгват по лоши пътища.
– Как ви пуснаха в чужбина? Не ви ли спираха в онези години на социализма?
– Спираха ни, разбира се, но нас ни спасяваше един комшия – казваше се генерал Калпакчиев, живееше до нас. Той обаче ни познаваше много добре, поне 10 години. Непрекъснато си гостувахме, носехме помежду си вкусни манджи. Дъщеря му Мая ми стана приятелка. Хората си помагаха. Винаги е имало елит, който е искал да управлява народа, но хората се обичахме.
– А не ви ли е минавало през ума да останете на Запад?
– Да, минаваше ни, но не ми харесваше това, че и досега според мен там я няма човещината. Всеки си живее за себе си. Тяхното общество са успели да си го разделят, сега искат и нашето. Само че ние, балканджиите, малко трудно ще им се дадем. Фамилиите, семействата са много важни при нас. На Балканите хората сме израсли с други ценности. Искам си нашите, балканските…
– Как се справяхте в първите години на демокрацията?
– Като дойдоха промените, всички си имахме къщи, повече или по-малко пари. И всеки реши да става капиталист. Имахме една приятелка, която ни каза: Да знаете бъдещето ще бъде във фурната. Тогава започнаха да пускат турските хлябове. Ние обиколихме няколко квартала, за да видим дали ще можем да направим фурна, обаче ни се видя доста сложно. Добре че свекърът и свекървата ни казаха: Как може да тръгвате в нещо непознато, вие сте музиканти. Я си направете студио, а това беше мечтата на Милчо, който беше най-добрият специалист, всички групи са записвали при него. Той е музикант и инженер, беше страхотен.
– Толкова мастило изписаха за втория ви съпруг – Любомир, кажете каква е истината – заедно ли сте?
– Омръзнало ми е от клюки и измислици. Много сме щастливи, заедно сме, скоро бяхме в Парагвай три месеца – всяка година сме там при наши приятели австрийци, после те идват при нас, сега ще дойдат през юни.
– Вие сте играли и в киното – в „Златната река“ на режисьорката Иванка Гръбчева. Какво си спомняте оттогава?
– Това беше за мен един прекрасен старт и ще съм благодарна винаги на г-жа Гръбчева, за съжаление вече не е между живите… Тя ме е забелязала и ме покани. Играех заедно с Мария Статулова, с Петър Слабаков – боже какви актьори имахме – великани! Сега скоро пак участвах – знаете, в сериала „Татковци“.
– Кое държи днес гърба ви изправен?
– Моят дух и моята вяра. С благодарност съм към Вселената, че ми се дават повечето неща, които поискам. При мен наистина нещата идват с лекота. Когато Божият сценарий е направен, нищо не е в състояние да промени съдбата ти. Аз всеки ден благодаря на Господ за всичко, което ми се случва. Позитивен човек съм, вярвам в Бог и правя добрини. Тогава светлината и силата са с мен.
– Как ще отбележите празника си, нещо по-специално предвиждате ли?
– Готвят ми изненади отвсякъде. Почнах го даже доста по-рано – от различни телевизии записаха предавания с мен, които са прекрасни и самите те бяха пълни с изненади. Тази година съм си казала, че всеки Божи ден ще е празник за мен. Най-голямата радост в живота ми е Теди, моята дъщеря. Всеки човек иска за детето си най-хубавото. Аз съм човек като всички останали. Не съм по-различна от вас. Голи сме дошли и голи ще си отидем.
– Къде и какви участия ви предстоят?
– Първият ми концерт ще е на 7 юли в Поморие – кметът Иван Алексиев лично ме е поканил. В него ще участват Жоро Мамалев, Тончо Токмакчиев и Камен Воденичаров. Имаме специален сценарий, всичко ще се върти около моята възраст. Всъщност ние ще покажем тържеството на духа над възрастта. Всички изпадаме в ужас, че остаряваме, а не се сещаме, че духът е важният. Следващият концерт ще бъде в Кърджали, а грандиозният на 4 ноември в зала 1 на НДК с името „70 нюанса любов“. Там ще има много изненади, за които и аз не знам още. Но със сигурност ще бъдат Виктор Калев и Васко Найденов.
