Анна ЗАРКОВА, пред в. „Галерия“
Всяка страна си получава цирка, който заслужава. Испания си има коридата, Италия – папската институция, Америка – Холивуд, а България – съдебната реформа и нейното реформиране. Това съждение, което не е опровергано, принадлежи на известната американска писателка Ерика Джонг, но е допълнено от неизвестен автор относно българските циркаджийски номера. Допълнението – обърнете внимание – циркулира още от миналия век в медийното пространство, обаче днес звучи особено актуално.
Съдебната реформа не е от вчера. Не е и от датата на раждане на Христо Иванов, нито от годината, в която Кирил Петков се закле в нейно име да не арестува вече Бойко Борисов. Тя започна още през 1991-ва с приемането на демократичната Конституция и оттогава продължава с реформи на реформата – на първата, на втората, на петата… и така до последната, която се оказва пак сгрешена, недовършена и поредна.
Попитали английския крал Алфред Велики (871 – 899), забележителен държавник: „Сър, вие няма ли да променяте законите?“. Той отвърнал: „Мислил съм, но се чудя дали изменението ще хареса на тия след мен“.
Будала е бил тоя крал, би казал в днешно време някой. Защо му е било да си усложнява живота с размисъл, вместо като нашите управници от сглобката ГЕРБ+ПП-ДБ+ДПС да си каже „След мен потоп“ и да изкове за нула време сума ти закони? Вижте Шестата поправка на Конституцията, българския основен закон. Тя бе приета за броени дни предколедно (2023 г.) – „през куп за грош“, както посочиха знатни юристи и „немотивирано“, както изтъкна критично Венецианската комисия. Оспорването й пред Конституционния съд от държавния глава бе незабавно и предизвестено от всички експерти по конституционно право. И не беше изненада, че веднага след влизането й в сила страната се озова пред пропастта на политическа криза.
Силно казано? Ако така ви се струва, значи не сте чули думите, с които въпросната корекция на Конституцията се характеризира от парламентарната трибуна: „глупава“, „идиотска“ „нелогична“, ,,абсурдна“.
Коя „корекция“? Дали тази в името на която три враждуващи предизборно партии се прегърнаха против волята на своите избиратели. Да, тя. Същата, която правната общност определи предварително като „опасен експеримент“, „нарушаване на баланса между властите“, „смокиново листо пред (не)коалицията“ и „последното, от което България има нужда“ – но въпреки това бе инатливо изгласувана.
Сътвориха набързо „конституционната какафония“ и се заеха да спорят кой е виновен. Христо Иванов, Бойко Борисов и Делян Пеевски не само спряха да се ласкаят от това, че подписите им стоят под конституционните иновации. Те се отрекоха от авторството на предложенията за тях – включително на тези, направени „ад хок“ – със специалната цел да навредят конкретно на президента Румен Радев. Очаквано тъкмо те – поправките „АнтиРадев“ катастрофираха първи в политическата реалност след като сглобката се самосвали от власт.
„Кой предложи това, не помня“- рече Христо, визирайки притурения в конституцията списък от десетима шефове и зам.-шефове на институции между които президентът бе ограничен да избира служебен премиер. Който и да е, трябва да е бил глух – щом не е чул предупрежденията, че „тъй желаното отнемане на правомощия от Радев е в противоречие със законите за БНБ, Сметната палата и омбудсмана“ – и това е така, защото те предполагат конфликт на интереси и несъвместимост на мандатните шефски длъжности там с премиерската позиция, колкото и да е краткотрайна.
„Винаги съм вярвал на Христо и само съм подкрепял предложенията му“ – заяви Борисов, отърсвайки се от отговорност за бъркотията.
„Предложенията са на Христо Иванов и компания“, отсече Пеевски в свой стил.
„Извинявам се за конституционната реформа!“ – гръмна шефът на Комисията по конституционни въпроси Радомир Чолаков (ГЕРБ) със статия във вестник „Труд“ (31.03.24): „Виновен съм пред всички колеги юристи и пред професионалната си съвест. Измененията на конституцията пораждат цяла серия проблеми. Първата бомба, която за малко да гръмне, е новият начин за формиране на служебно правителство. Всички експерти ни предупреждаваха, че ограничаването на правата на президента може да е противоконституционно. Не можахме да удържим! След като никой от ПП-ДБ не иска да се извини за нелепостите, които се натвориха, нека се извиня аз“.
Какво е това? Достойна за уважение самокритика? Срам и резил? Вие го наречете както си искате. Ние само ще припомним, че конституционното мнозинство от 165 депутати начело с Иванов, Петков, Борисов и Пеевски бе събрано под лозунга на правосъдната реформа. Да се пренапише за шести път главата „Съдебна власт“ в Основния закон – това бе обявената цел, която обрасна впоследствие с други намерения – партизанска смяна на националния празник, двойно гражданство за министри и депутати, шут по служебните правителства, въведени като антикризисни от Бащите на конституцията.
Запитахме 11 случайни минувачи с какво свързват конституционната промяна. Четирима вдигнаха рамене: „С нищо“. Шестима интерпретираха присмехулно откровението на Пеевски: „Христо Иванов пи мазно турско кафе и седя в скута ми, докато променим Конституцията“, а един се сети, че „докато конституционствувателствували, Кирил Петков и Делян Пеевски се обръщали един към друг с Кики и Диди“. А беше време, когато от ПП-ДБ определяха ГЕРБ и ДПС като „мафия“ и „статукво“, а лидерите им като „прасе“ и „мутра“.
Всички представителни анкети показват сравнително съгласие на избирателите с политическото схващане, че без промяна в Конституцията правоприлагането у нас ще си остане неефективно, а „гнилите ябълки“ все така ще развалят морала в магистратурата. Конституционните текстове определят структурата на Висшия съдебен съвет (ВСС) и без пренаписването им няма как той да се раздели на две – за прокурори и за съдии, както препоръчват учени прависти.
Е, истината е, че разделението на ВСС на две камари вече се случи с Петата поправка (2015), но не допринесе за победата над мафията, а даже обратно. Платеното правосъдие взе да дели мегдан със законосъобразното – жреците на Темида почнаха видимо да присядат в кръчмата на Петьо Еврото и Клуба на Нотариуса, преди да наминат в съдебните зали.
Тогава? Да разделим още повече съдийските и прокурорските кадровици – да направим от ВСС два висши съвета, да изтрием общия им Пленум!
Така да е. Конституцията не е свещена крава – тя е променяна и пак ще се променя, може и нова да се приеме. Но то трябва да се прави на високо професионално ниво – от грамотни юристи, а не от такива, които бъркат Конституцията с готварска книга.
Дали сме сигурни? О, да. Сглобката в 49-ото народно събрание ни снабди с обилни доказателства, че нормотворчеството не е лъжица за всяка уста. И съдебната реформа не е като смяната на едни с други партийни послушници в съда и прокуратурата. Неслучайно качествени юристи бягат вече от отговорни позиции – те знаят, че инсталирането там не е свързано с професионални стандарти, а с проекти на олигарси и клиентелистки формации.
И така – реформата продължава. Ако мислите, че е приключила и то с успех, то значи само, че сте слушали с доверие някое интервю на депутат от ПП-ДБ. Той се е похвалил с раздвояването на ВСС, но не е казал, че при узаконяването му е увеличено съмнителното политическо влияние във Висшия прокурорски съвет. Изфукал се е, че правомощията на главния прокурор са ограничени, но е разчитал да не забележите, че той пак може да спира и ускорява дела, да се сезира по собствени публикации в подбрани медии и да ги дарява с протоколи от разпити на тайни свидетели.
Въпросът е откъде продължава реформата и накъде? Продължава оттам, докъдето е докарана – от скута на г-н Пеевски – и се връща там, откъдето трябваше да тръгне преди 9 месеца – от Закона за съдебната власт. Той трябва да се напише и приеме. Да се попълни с нови членове разполовеният ВСС. И титулярен главен прокурор да се избере, пък бил той и сегашният временен (който се изяви като надпартиен, прекратявайки наказателните дела на всички партийни лидери).
Нови срокове има ли? В стабилните държави законът се твори с десетилетия, за да служи столетия. У нас се прави за месец-два, за да докаже глупостта на съставителите си. Законодателната дейност удивително прилича на пожарникарската – нищо, че Борисов, който е пожарникар по образование, твърди, че водещият в нея е Иванов, някогашен адвокат. Огнеборското начало в нормотворчеството можеше и да е за добро, ако бързината не е за сметка на качеството. Мотивите му са чувствен преразказ на желанията на законодателя, а правната му материя се разминава често с житейския разум. Расте нормативната инфлация. Съдии и адвокати се питат: Как беше сега? – и залитат, заливани от нови параграфи. А паралелното правосъдие си върви невъзмутимо покрай тях – със своите джуджета и нотариуси, под ръка с корупцията и начело с най-видните й представители.
