„Момчето, което говори с морето“ – така от години наричат Панайот Панайотов заради едноименния хит, който пее. Роденият в Айтос певец е на музикалната сцена повече от 45 години. Завършил е Естрадния отдел на музикалната академия. След това започва да пее на различни конкурси като „Интерталант“, „Шлагерфестивал“, до 1979 г., когато е носител на Голямата награда на „Златният Орфей“ и награда от фестивала в Сочи „Червеният карамфил“. На следващата година отново печели „Златният Орфей“ с песента „Бащината къща“. В репертоара си има множество хитове, сред които „Шопкиня“ и „Охридското езеро“.
Женен е от 40 години за Емилия.
Интервю на Мариела СТОЯНОВА
– Г-н Панайотов, участието ви в предаването „Като две капки вода“ е впечатляващо. Превъплътихте се в няколко образа, кой от тях ви затрудни най-много и ви допадна?
– Не мога да селектирам образите като трудни и лесни. Когато човек не е себе си, всичко му е трудно. Но не се оправдавам. Да имитираш не е проста работа. Отначало си мислех, че е лесно, но се оказа, че не съм прав. И все ме тегли да бъда себе си. Продуцентите обаче настояват, поправят ме, че трябва да вляза в кожата на този или тази, която имитирам. Отстрани се вижда по-добре кое съм направил и кое не.
– Спечелихте петия лайф в ролята на Ал Бано. Как приехте в началото възможността да пеете негов хит и да влезете в образа му?
– Много обичам италианската музика, особено Ал Бано – той е мега звезда. А неговите песни са една от слабостите ми. „Анджели“ е емблематична негова песен. Нямам рецепта как стана, но се получи и на зрителите, както личи по резултата, много им е харесало.
– А има ли образ, който искате да направите, но засега не ви се е паднал?
– Има разбира се. Това е Здравко Чолич. За съжаление, ще споделя, че той е мега звезда на Балканите, а ние тук в София казваме, че не бил много познат. Много ме оскърбява такова отношение, приемам го лично.
– Вие сте от неговото поколение, дори в начина си на обличане между вас има прилики?
– Ние двамата със Здравко сме раждани в една и съща година. Само че той има много по-голям късмет от мен, и досега пее пред пълни стадиони, не спира да звучи от радиата в цялата тази общност на бивша Югославия. Продължава да прави огромни концерти, но ние това не го знаем. Сега като че ли сме затворили вратите за певците на западната ни граница.
– Успяхте ли да се сприятелите с екипа, с който сте заедно в „Капките“?
– Аз познавах само Наско Пенев, другите – не. Сега се запознахме и твърдя, че те са много приятни хора – момчета и момичета, с еднакъв старт сме в конкурса, отнасяме се като равностойни. Не мога да кажа лоша дума за никого.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
– Кой от всички участници най-много ви харесва?
– Казах на Владо Зомбори – много талантливо момче, че е дарен от Господа, той е много музикален. Посъветвах го да внимава с таланта си, който е дар от Бога, да цени това, което му е дал Създателя. Казах му да не изоставя актьорската си професия заради музиката. И той възприе думите ми. Владо е много интелигентен човек. От много талантливите млади хора у нас е.
– С журито на предаването как сте?
– С Веско Маринов се познаваме, колеги сме, но с другите не съм се познавал. Държа се на дистанция. Вижте с водещите сме по близки. Искам обаче да подчертая, че ако те двамата – Рачков и Геро, не са водещи, това шоу няма да е толкова добро. Те са гениални, непрекъснато импровизират, което не всеки го може. Това много ми допада и затова сигурно взаимно се харесваме. Те са изключителни. Двамата са уникален тандем. Те са лицето на шоуто, а не певците.
– Правите ли равносметка на живота си, има ли нещо, за което съжалявате, което не бихте искали да ви се е случило?
– Човек не може да предотврати това, което му се случва, той няма тези възможности. Приемам философски моята съдба и случките в нея. Всеки ден полагаме изпити в живота си. Всичко, което ми се случва, е предопределен изпит от Съдбата. И аз не мога да избирам и няма възможности да го правя. Приемам всички предизвикателства – гледам да живея богоугодно. Аз съм вярващ, християнин съм, уча си уроците. Мисля, че повечето го правят. Рано или късно всички ще се вразумят.
Доволен съм и съм с късмета да имам дарбата, която ми е дадена – да пея. И това е голямо предимство с този подарък. Че съм артист и хората ми се радват, някои ме благославят, други тайно ме псуват. Всичко е за баланс. Ако трябва да избирам какъв да бъда в другия си живот, сигурно ще избера пак същото – да пея. Смята, че не съм направил още решителната си крачка, не съм достигнал още съвършенството, а много искам. И понеже съм амбициран да го направя, си давам заявката следващия живот да продължа.
– Вие сте роден в Айтос, оттам ли тръгна вашата любов към пеенето, имаше ли някой, който да ви насърчи да се занимавате с музика?
– Никой не ми е казвал. Като ученик в гимназията – юноша бледен съм бил, направихме оркестър – три китари и барабани, аз бях на китарата и солист. След това учих в Сливен – това е вторият град, който ми е на сърцето, там също направихме банда. Започнах да пея в гимназията – изпълнявах парчета на английски, защото беше модно, както и на български. Първата песен, която изпях, беше „Дилайла“ на Том Джоунс. Продължих и в казармата – там бях солист на естраден оркестър в ДНА-то в Сливен. Нататък живота ми се разви – като студент в Консерваторията, Естрадния отдел. И оттогава е едно и също (смее се).
Животът на артиста е много скучен случва се едно и също – пееш, развиваш се, гледаш да не изгубиш гласа си, пътуваш непрекъснато с Концертна дирекция. А като дойде време да се пенсионираш, ти казват: „Ооо, момче, архивът ни изгоря, трудовата ти книжка също“.
– Г-н Панайотов, вие сте заедно с вашата съпруга от много време, което е нещо необичайно за гилдията ви. Как се постига това?
– Благодаря ви, че споменавате това, защото на 8 април се навършиха точно 40 години от нашия сватбен ден с моята Емилия.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
– И как Емилия ви издържа толкова дълго – цели 4 десетилетия?
– О-ооо, не ме питайте (смее се) – тя е жена герой. За да ме издържи и непрекъснато да бди над мен, се искат железни нерви. И много обич и любов, разбира се. Признавам я за велика.
– Как се запознахте с нея?
– Срещнахме се в нощния бар на Новотел Европа тогава – до жп гарата, аз бях на Христова възраст. Там свирехме с една банда, а тя дойде, запознахме се и оттогава сме неразделни вече 40 години. Нашата лав стори е непрекъсната досега.
– С какво се занимава съпругата ви?
– С грижата за Панайот Панайотов, което е тежко занимание (смее се). По професия е моделиер дизайнер, правеше кожени дрехи. Тя измисляше моите тоалети през годините и както отбелязахте в началото на интервюто ни – тя ме обличаше с кожените дрехи, което се превърна в мой стил.
Навремето ми казваха „кожения Панайот“. Моите дрехи бяха в единични бройки – само за мен. Иначе тя и фирмата й шиеха по поръчка.
– Дава ли ви съвети какви песни да пеете, какъв да бъде вашият репертоар?
– Непрекъснато ми дава съвети, без да спира. И те са много навременни, защото правя много грешки – понякога детински, избързвам, припрян съм. А тя веднага ме спира. Искам да кажа, че жените са много напред в това отношение. По-бързо схващат нещата и имат повече сиво вещество от нас, мъжете. И това май е доказано…
– Певците много пътувате, Емилия придружаваше ли ви на концертите?
– Преди години идваше с мен, да, беше й интересно. Много ме ревнуваше.
– Хубав мъж, около когото винаги има млади и хубави почитателки, не й се сърдете…
– Как ще й се сърдя, но и по-старите не бяха за изхвърляне (смее се)… Около мен наистина се въртяха много жени и тя ме ревнуваше, признавам. Останахме си желязно семейство, никога не сме го прекъсвали.
– Къде живеете, какъв е вашият дом?
– Имаме и къща, и апартамент. В къщата живеят родителите на Емилия – те и двамата са по на 95 години, Еми често ги посещава.
– Как се забавлявате заедно двамата, имате ли общо хоби?
– Любимото ни място е вилата ни, там страхотно се забавляваме. Тя се намира само на 30 км от София по пътя за Монтана в една почти безлюдна местност. Около нас има само няколко къщи на виладжии. Там е тишината и раят на спокойствието. Къщата е наследствена на Емилия. Тя обожава цветята и около нас е една ботаническа градина.
– Има ли колеги, с които сте най-близки?
– С всички съм еднакво близък, приятели сме в общата формула на думата, кръгове от интереси – нека така да го наречем. Но близки лични приятели нямам. Стига ми само Емилия, други не са ми нужни сега.
– Вие имате няколко вечни песни – „Охридското езеро“, „Шопкиня“, за „Момчето, което говори с морето“ да не говорим, тя е абсолютен хит. Как бе създадена тази песен?
– Не спирам да я пея! Тя излезе през 1980 г. на фестивала „Бургас и морето“. Написаха я поетът Недялко Йорданов и композиторът Константин Ташев, вечна му памет. Те ме извикаха, измислиха драматургия. За пръв път се появих на сцената на Летния театър в Бургас с моряшка фланелка, отгоре едно якенце, дънки и бели маратонки. Това беше нечувано, защото не бях с костюм и лачени обувки. Бях седнал на подиума по указание на Недялко Йорданов – трябваше да пресъздам едно момче, което си говори с морето. Тогава песента спечели наградата на публиката. Този хит ми донесе славата и до ден днешен е визитната ми картичка.
– Имате много награди, коя е на сърцето ви и не бихте дали за нищо на света?
– А-аа, да не би другите да ги бих дал (смее се)… Най-прясната ми е наградата на публиката на песента „Анджели“ на Ал Бано по време на „Капките“. Но няма как да забравя „Златният Орфей“ през 1979 г. – гранд при – песен на Том Джоунс. Както и българска песен на Морис Аладжем – спечелих наградата за изпълнители. На следващата година пак спечелих „Орфея“ с песента на Ангел Заберски „Бащината къща“.
– Къде са били най-големите ви концерти у нас или по света?
– Пял съм на много международни сцени като в Куба например. Там съм имал изпълнения на стадиони, разбира се, концертите не са били мои, а общи, но впечатленията ми от тази страна са страхотни. В бившия Съветски съюз съм пял на много места с моята група „Лира“. Публиката беше огромна, толкова топло посрещане имахме, чувствахме се като западни звезди. Все едно „Скорпионс“ бяха на сцената. Руснаците са страшно талантлив народ, който много обича изкуството, това е и визитната им картичка, за разлика от нас…
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
– Какво обичате да четете, какви филми гледате?
– Аз съм киноман от много отдавна, най-обичам да гледам криминални филми. Любимият ми сериал е за Джейсън Борн. Имам си го записан и го гледам често, отпуска ми нервите. Не обичам комедиите и не мога да обясня защо. А от книгите си имам любими. И те са от старите. Не търся нови автори, защото не искам да се разделям със старите си кумира.
Любимият ми автор отдавна е Богомил Райнов, никой не може да го замени в сърцето ми. Чувствам го много близък, без лично да съм го познавал. Неговият баща Николай Райнов е бил невероятен творец, занимавал се е с езотерика. Такива хора ме интересуват.
– Познавахте ли пророчицата баба Ванга, срещали ли сте се с нея?
– Да! Ходил съм при нея няколко пъти, но не съм бил с цел да ми каже какво ме очаква. За първи път отидох при нея, когато трябваше да изпея една песен, която се казваше „Ванга“. По стар български обичай тя не е позната на родната ни аудитория. Срещата си беше в края на 80-те години. С автора на песента ходихме да я представим на баба Ванга, тя още не беше излязла на плоча. Отидохме специално до Петрич, за да я чуе тя и да я одобри – все пак беше за нея. И тогава тя ми каза: „Алал ти вера, момче“. Тогава се запознахме и ще 2-3 пъти ходихме с жена ми при нея, но без никаква цел, просто да я видим, занесохме й подаръци. И тя беше много щастлива да ни види. Говорихме си общи работи, нищо конкретно за нас. Имам кратки срещи с нея, но оставащи за цял живот.
– А какво стана със скандала „мижав интерес“, който имахте с вашата колежка Кичка Бодурова? Сдобрихте ли се двамата?
– Какво да ви кажа – това беше изфабрикуван скандал, който създадоха ваши колеги от медиите. Ние с Кичка си имаме нормални отношения, както си бяха и преди. Ние няма какво да делим, нищо не ни разделя. Но получихме и двамата повече популярност, от което се възползвахме и двамата.
– Ако сега ви покани да участвате заедно в концерт, бихте ли се съгласили?
– Разбира се, но при определени условя. В предишния случай не бяхме уточнили финансовите условия и се получиха недоразумения. Сега ако тя ме покани, ще подновим преговорите, и ако всичко мине гладко – няма проблеми.
– Вие двамата много си пасвате като музика и като стил. Затова хората много ви харесват.
– Имам нужда от покани, не само от ръкопляскания пред телевизорите. Все още нищо не съм усетил от новата ми популярност, така че чакам покани.
– Как ви се струва ситуацията в България днес?
– Трагична! Беден народ, който мизерства, от това каква по-голяма трагедия? Народът ти да рови в кофите за боклук и да искаш да му пееш… Нещо не се получава, всичко е объркано. Затова няма и такава изобилна концертна дейност, каквато имаше преди. Хората искат, но нямат пари да си купят билети, защото предпочитат да напълнят хладилника, отколкото да ходят на концерти. Разбира се, има и изключения, но повечето хора нямат пари за изкуство. Аз съм далече от политиката. Нито предишните, нито сегашните са ме интересували.
– Кое дължи гърба ви изправен?
– Много обичам живота и ми се живее още. Смислено разбира се. Искам да пея още, подозирам че имам още много неща, които не съм направил с песните си. Искам още триумфи да завоювам със силите си, които имам. Не мисля че съм се изчерпал, имам още много какво да дам.
– Вашата молитва каква е?
– Моля се всеки ден на Господ че не ме забравя. Поддържа ме и съм жив. Единствен той ми е дал тази възможност. Възможността на момчето, което говори с морето.
