Иван Гарелов, пред в. „Галерия“
Не съм сигурен дали едни кавички са достатъчни да разграничим днешните „зидари“ на българската държавност от героите на Симеон Радев, описани от него в настолната книга на всеки български интелигент „Строители на съвременна България“.
Но за да не бъда прекалено деликатен, ще си позволя да се обърна от тук към един мой приятел, който е много уважаван юрист и който в опита си да бъде честен, го направи по такъв начин, че ме остави в недоумение. Толкова всесилна ли е политиката, че да променя по някакъв начин хора, които имат безупречно реноме.
Става дума за Радомир Чолаков, с когото сме били заедно и в най-трудните изпитания, през които премина БНТ, където ни събра съдбата. Освен със завидното си образование, той печели уважение с твърдия си характер. Не съм изненадан от избора му да влезе в политиката. Дай, боже, такива хора да влизат в политиката, да я ограмотяват и облагородяват.
Разминахме се във вижданията си по промените в конституцията. Не съм му се обаждал, той беше председател на специалната комисия като най-компетентния в парламента и изпълняваше някакви ангажименти. Моите виждания аз изложих в медиите.
Ето как: „…Парламентът няма да се разпуска по време на избори за нов. Така ще има непрекъснат контрол над кабинета. При такъв контрол тяхното управление ще се възпроизвежда непрекъснато. Президентът ще може да назначава служебни премиери само от списък с шест имена, оглавяващ определени институции. Което означава, че когато парламентът избира шефовете на тези институции, той ще избира бъдещи служебни премиери. Т.е. те ще бъдат избрани предварително от парламента. Мърдане няма. Пълна парламентарна диктатура, нещо като якобински конвент. Така от парламентарна република ние се превръщаме в диктатура без парламент. Той става излишен, както стават излишни партиите, изборите. Защото ще ни управлява само една възпроизвеждаща се партия. Да живее отново член 1-ви…“.
Ето в този дух бяха моите виждания. И когато стана цялата патаклама и се стигна до избори, аз бях много приятно изненадан от бързата реакция на моя приятел Радомир Чолаков, който се извини, че е престъпил професионалните си позиции. Случва се човек да направи някои компромиси в живота. Само че накрая на публичното си извинение ни съобщи, че не съжалява, че е подкрепил промените като цяло. Ето тук изпаднах в недоумение. Съжаляваш, че си го направил, но не съжаляваш, че си го подкрепил.
Не се заяждам, не издребнявам, не тормозя приятеля си. Самият аз се тормозя. Погледнете какво става по света и го сравнете с това, което става у нас.
По света се премахват бариери, които са изглеждали вечни, за да се спаси мирът, да се спре избиването на невинни хора. Кой например е очаквал по-рано, че САЩ ще насочат своята критика към израелското правителство за неговите действия в Газа, след като в продължение на десетилетия го е подкрепяло във всички случаи, при каквито и да са обстоятелства. И не се знае докъде може да се стигне в това противоречие – дори до прекратяване на американската подкрепа за Израел. Светът се е променил, центробежните сили са се променили, съюзите не са вечни, има нови интереси нови общи цели.
Погледнете която и да е развита западна демокрация – как преди избори всички усилия са насочени към обединяване на всички близки по мироглед сили за постигане на по-високи цели.
Погледнете какво става в Европейския съюз. И той се тресе от скандали, които довчера изглеждаха немислими, самата Урсула фон дер Лайен получава звучен „еврошамар“, който отеква в цял свят. Но в същото време водещите политически групировки отсега знаят коя от тях на колко места ще разчита в предстоящите евроизбори и се борят за разширяване на успеха.
И докато целият свят се движи в една посока – тази на обединяване в името на успеха, у нас е точно обратното. Като омагьосани, като зомбирани, като обсебени от някакъв бяс всички са се втурнали да рушат, да разбиват основите на партийната система, на подриване на устоите на демокрацията, на самоотвержена атака, която ни обрича на самоубийствена битка всеки срещу всеки, до последния дъх, до последния куршум, до последната руина от изгражданата с толкова усилия сграда на държавното ни устройство.
Близък до президента съветник загадъчно предсказва, че две нови формации имали шанс да пробият и да влязат в новия парламент. И тъй като тези намеци съвпадат с някои слухове за раздвижване в лявото пространство, какво можем да очакваме, че ще се случи? Нещо подобно се случва и в дясното пространство – и там бивши лидери, премиери, министри стягат нови формации със звучни наименования да атакуват новия парламент.
И какво се получава? Вместо в лявото пространство да се стигне до някакво предизборно обединяване, което ще има сила и мощ за сериозен пробив в момент, в който десницата се е провалила гръмко и се раздира от компромати, скандали и кални номера, левицата се готви да се разпилява съвсем за сметка на изтънялата формация на Корнелия Нинова, която е заета с местенето на верноподаническите фигури – кой да бъде „изселен“ в Брюксел, кой да получи местенце в новия парламент, кой да бъде изритан…Позната картина.
И в десния лагер се събира множество от групички по интереси, които само ще затруднят Борисов и Пеевски да направят коалиция с по-авторитетна формация, и ще бъдат принудени да запълват новата сглобка със стари физиономии.
Ето така си живеем ние, малък, но горд народ от центъра на Балканския полуостров.
Целият свят тича към слънцето, към обединяването, към успеха. А ние – в обратната посока.
Представете си я тази картинка като във филма на Емир Кустурица „Ъндърграунд“. Местят се земните пластове, а нашето островче плува назад.
Добре е, драги ми Радомире, че те има. Хората със съвест винаги са нужни.
