Иван ГАРЕЛОВ, пред в. „Галерия“
Преди да коментирам временната пауза във войната в Газа, ще кажа и аз няколко думи за дебата, който тече в момента по телевизиите за една друга война – Освободителната и как да празнуваме 3 март.
От всичко , което съм чел за нашето Възраждане (от Паисий до Априлското въстание), българите имат своето трайно отношение по адрес на Русия и на Запада:
– Далеч пред освобождението българите гледат на Русия като на голямата православна славянска държава, закрилник на народа ни. Много българи учат в Русия за учители или военно дело.
– В същото време българите гледат на Запад, където попиват идеите на Просвещението и изучават науки, които ги подготвят да управляват утрешна свободна България.
Има формална причина днес за относително ограничения информационен поток от района на военни конфликт в Газа, нарушаван на моменти от новини като тези за хладнокръвното убийство на стотина палестински жители при получаването на помощта от чужбина. Мълчанието е наложено от мъчително вървящите преговори за спирането на бойните действия и освобождаване на заложниците. Мълчанието е прекъсвано за кратко от размяната на позиции от страна на Държавният департамент на САЩ и на израелското правителство относно бъдещото устройство и управление на района на Газа и на цялостния палестински проблем. Чрез декларации лично на президента Байдън от Белия дом акцентират на съществуването на две държави – Израелска и Палестинска. От своя страна израелският министър-председател Нетаняху втвърди тона и ако досега оспорваше идеята ивицата Газа да бъде управлявана от палестинска власт, сега вече заговори, че ако въобще се стигне до две държави, то цялата палестинска държава трябва да бъде под израелски военен контрол, т.е. да бъде окупирана.
Ето на този политически фон се точат сложните преговори за спиране на огъня. Коя от страните има интерес от удължаване на тази пауза?
За посредниците освобождаването на заложници означава огромен успех след като кървавата разправа на Нетаняху с невинното палестинско население надмина всякакви граници и вече се определя като геноцид и етническо прочистване – международни престъпления според устава на ООН и на всички международни организации, бдящи за опазване на човечеството от безжалостни тирани. Посредниците се надяват, че макар и частичен успех, той прокарва пътя към цялостно уреждане на конфликта.
За палестинците всяко прекъсване е глътка въздух – за военна и политическа консолидация и прегрупиране, за спасяване на цивилното население.
А за израелците, които все бързаха да напредват в чистката, докато „Хамас“ не са успели да сменят позициите си? Натеняху влиза вече в открита конфронтация с американските възгледи. Това може да си позволи само човек, който се смята за обречен и няма път назад или пък разчита на неочаквана силна поддръжка, Натеняху има и двете причини, първо, притиснат от гнева на множеството израелски граждани, които искат оставката му като отговорен за клането на „Хамас“ и за пресилената жестокост срещу палестинското население, което компрометира израелската кауза пред света. Второ, той разчита на подкрепата на кандидата за президент Доналд Тръмп, чието влияние върху световната политика започва още преди самите избори. А както се знае, Тръмп е най-щедрият на подаръци за Израел, подкрепящи политиката му. По времето, когато бе президент – прие Йерусалим за столица на Израел, допусна разширяването на военизираните селища в окупираните територии и още спорни моменти, които са в центъра на споровете между Израел и палестинците при политически преговори. Така Тръмп вече играе политическа роля, преди да е станал президент за втори път. Ето как мълчанието по време на война се оказа отново най-опасно и пълно с изненади.
Вторият голям въпрос, който възниква по време а тази криза е има ли промяна на американската политика в отношението към Израел и на какво се дължи?
Промяна очевидно има, след като имат толкова противоречива позиция по толкова важен въпрос като създаването на палестинска държава, управлявана от самите умерени палестинци от Западния бряг. За да не останат някакви съмнения относно дълбокото убеждение на Държавния департамент в тази позиция, тя бе повтаряна от държавния секретар Антъни Блинкен по няколко пъти при всяко от честите му посещения в региона. За по-голяма убедителност бе потвърдена публично и от президента Байдън. Повечето от коментаторите, изкарвали си прехраната цял живот, в разобличаване на американската политика, не си правят труда да забележат тази много съществена промяна.
Що се отнася до причината, тя очевидно е обусловена от промените, които настъпиха в цял свят и в региона в частност. В миналото Израел бе главната, ако не единствена опорна точка на САЩ за противопоставяне на съветското влияние в Близкия изток. Днес Съветският съюз го няма, Москва поддържа добри отношения с Израел, а Русия и САЩ при нужда обединяват силите си срещу ислямския тероризъм.
Освен това пълната и безусловна подкрепа на САЩ към Израел влияеше негативно на отношенията между САЩ и богатите и влиятелни арабски държави в региона. И доколкото всяка арабска държава ако и да не се грижи особено за съдбата на самите палестински бежанци, използва палестинската кауза за собственото си влияние в арабския свят. Напрежението в региона усложнява силно плановете за експлоатация на несметните подводни богатства на газ и петрол в Източното Средиземноморие. А успокояване на региона минава през подобряване на отношенията на Израел с богатите араби, а това е справедливото решение на проблема с Палестина. Точка по въпроса. Затова Вашингтон е така активен в политическото разрешение на кризата именно в тази посока.
Ето какво пишат по въпроса авторите Джон Миършаймър и Стивън Уолт в книгата си „Израелското лоби и външната политика на САЩ“, излязла наскоро у нас: „Време е Съединените щати да третират Израел не като специална, а като нормална държава, и да се отнасят към нея точно както към всяка друга държава. Когато Израел действа по начини, които САЩ смятат за желателни, той трябва да има американската помощ. Това предполага, че в обратен случай Съединените щати трябва да отказват икономическа и военна помощ.
Преди всичко Съединените щати трябва да използват значителните си лостове за влияние, за да сложат край на израелско-палестинския проблем…“
Възможно е смелите идеи и оценки на авторите да срещат съпротива в самите Съединени щати, но пък виждаме, че вече в самия Държавен департамент променят досегашния курс.
