Петър КИЧАШКИ, пред в. „Галерия“
В седмицата след честванията по случай Освобождението на България от османско робство сме и следва да се поздравим с големия празник. До скоро в това изречение нямаше нищо непривично. Изричали са го президенти, министър-председатели, народни представители, кметове. Днес обаче Трети март се оказва все по спорна дата. Поради някаква, неизвестна никому, причина. Това е датата, на която честваме освобождението си от османското иго, честваме възвръщането на българската държавност. Тук има два факта – турското робство е робство, а не владичество. И ние сме се освободили от него, връщайки България на световната карта. Това са фактите. Но днес, за мнозина, това вече не изглежда толкова вярно и истинно, а това е тъжно.
Уверявам ви, че трудно ще намерите по-голям опонент на авторитарната днешна Русия от мен. Изписал съм тонове мастило по темата, включително и от страниците на плуралистичния и уважаван седмичник „Галерия“. И няма да се уморя да нападам руското самодържавие и авторитаризъм, които нападнаха вероломно суверенна Украйна без никаква легитимна причина. Руският диктатор (а той е такъв!) си намери извинение да прати армията си в Украйна. Днес две години по-късно видяхме катастрофата на „руския мир“, който се сблъска челно с реалностите. Русия е, и това е факт, една изостанала и авторитарна държава, въпреки целувката от Бога, който я е дарил с огромни природни ресурси.
Това е реалността, такава, каквато я виждам аз от своята камбанария. Но това е ситуацията днес. От моето гледище е много сурово и много грешно дори да съдим за миналото по днешните му проявления. Руското самодържавие е каквото е, но това не отменя Трети март. Мнозина днес се упражняват политически по темата. Това е рецепта за национален провал. Оставете дребното днешно политиканстване. Гледайте голямата картина. Няма нужда да имаме овча признателност към Русия, защото тя е съдействала за освобождението на нашите земи не от някакъв вроден хуманизъм, а в следване на собствените си интереси, които към онзи момент са съвпаднали с нашите. Никога не съм разбирал защо това обаче се превръща в сянка на самия празник.
Фактите са следните. В следствие на героичния подвиг на Левски, Ботев и на всички участници в Априлската епопея, Великите сили разбират, че това, което Високата порта прави в България вече няма как да продължи. Ние изковаваме сами съдбата си. Наш повод за национална гордост трябва да е саможертвата на всички герои, които оставят кръв и кости в името на нашата свобода днес. Билите се срещу Истанбул армии са били тук не от добрината на сърцата си, а под напора на обстоятелствата и собствените им интереси. Но ние защо говорим за тях повече, отколкото за собствените си мъченици. Това е мистерия, която никога не съм успявал да проумея. Нашите предци правят така, че България да диша свободен въздух. Всички други са тук, за да следват своите разбирания за историята. Нека го правят, имат това право. Но ние защо подценяваме собствения си подвиг в името на бивши или настоящи чужди партньори? Наистина не разбирам.
По темата с Трети март има два водещи наратива. Единият е на русофилите, които словополагат как „матушка Рус“ ни била освободила. Това е омаловажаване и откровено унижение към нашите собствени герои, които създават условията някоя от Великите сили да ни обърне внимание. Политици днес дръзват да използват тази свята дата като своя ракета носител за оперативната политика. За мен това е сериозна грешка. Има неща, които не се пипат, събития, които не следва да се омаловажават до някакви злободневни неразбирателства между този или онзи фактор. Не се прави така. Оставете кесаровото на кесаря, както се казва в Голямата книга.
От другата страна на барикадата са онези, които напълно игнорират тази дата, защото тя не съвпада с техния прочит на днешния ден. Това е същата грешка като горната, просто с обратния знак. Това е рецепта за национален провал. Недейте така. Няма нужда да свеждаме Освобождението до днешните си, съвсем легитимни, несъгласия с една чужда държава. Смисълът на възобновената българска държавност е тя да е българска – не руска, не американска, не пакистанска, а българска! Нека не позволяваме на злободневните ни различия от деня да влияят на нашето разбиране за миналото. Защото без общ прочит върху миналото, ежедневието е обречено на крамоли и дрязги, а това е рецепта не за друго, а за колапс на националния, на държавническия, ако щете, организъм.
И двата края на спектъра се занимават чуждите дела, с чуждите интереси – едновремешни или актуални – но не и българския прочит на събитията. От моето гледище Трети март е събирателен исторически образ на цялото ни национално-освободително движение.
Да, може и да имаме по-подходящи дати, но в края на краищата това е датата, която имаме, трябва да боравим с нея. Датата, сама по себе си, няма такова велико значение. Важното е какво се крие зад нея. И не слушайте чуждите клакьори – зад нея не се крие величаене на Русия или отрицание на същата. Крие се само едно – това е дата, на която отбелязваме върховата точка, на която нашите си собствени герои успяват да постигат огромен резултат за нашата си собствена държавност.
Прочее, глупост и лъжа са приказките за 1300 години България. Защото най-малкото през половината от този период ние не сме имали държава. Имали сме народ, но сме нямали държава. Нека си изясним едно – държавността е скъпо и ценно нещо, което сме загубили за два века от византийците и за пет века от османците. България тогава я няма. Само благодарение на онези герои, чиито кости днес се белеят по Балкана, имаме България днес.
Всичко друго са моментни обяснения на отколешни събития. Да гледаш миналото с очилата на настоящето е като да не виждаш наблизо, но да ползваш очила за виждане надалеч. И в двата случая води до недоглеждане. Няма смисъл от такива експерименти с националната памет – нито в едната (чужда), нито в другата (чужда) посока.
Имаме много какво да ни дели в днешния ден. И геополитически, и оперативно политически, и личностно, ако щете. Нека обаче намираме поне нещичко, което да ни обединява. Това трябва да е преклонението ни към героите, които са платили най-високата цена, за да имаме ние днес свободата гордо да се наричаме българи. Нека от уважение към тях сведем политиканстването си по техен адрес до минимума. Героите ни не заслужават да ги превръщаме в повод за политическа злоупотреба.
Нали?
