Ивет Горанова е родена на 6 март 2000 г. в Долна Митрополия. Звездата на националния отбор по карате спечели златен медал в дисциплината Кумите в категория 55 кг на Олимпиадата в Токио през 2020, която се проведе през 2021 г. заради ковид пандемията. Така нашето „карате кид“ стана един от първите олимпийски шампиони по карате, първа и засега единствена в своята категория. Титлата на 21-годишната тогава Ивет беше първото олимпийско злато за България след 13 години на дълго и мъчително чакане! Успехът на скромното момиче от Плевенско се оказа на късмет и нашите спортисти направиха незапомнено добро представяне на Олимпиада, като особено се отличиха дамите. Ивет Горанова е още бронзова медалистка от световното първенство през 2018 г., печели бронза и на европейското през 2019 г. Участва в куп благотворителни и социални инициативи.
Записва се да тренира карате като всички деца – в родното училище. Скоро обаче талантът се отличава и почва да печели победа след победа. Личен треньор й е Ангел Ленков. Първата й треньорка е била Деница Пантелеева. „Спортист на годината на България“ за 2021 година – непреходна награда, която споделя с легендите на българския спорт.
Като малка е играла няколко години народни танци, а от скоро я виждаме в ново амплоа в шоуто „Денсинг старс“ по bTV. В развлекателното риалити Ивет Горанова не е бойното момиче, което сразява противниците на татамито, а се показва като красива млада дама, която се отдава на магията на танца.
Интервю на Николай КОЦЕВ, за в. „Галерия“
– Ивет, доста сте заета покрай спорта, как решихте да участвате в шоуто „Денсинг старс“?
– Обадиха ми се след световното първенство, което беше през октомври 2023 г. и ме поканиха на среща. На нея ме попитаха искам ли да участвам в „Денсинг старс“. Първата ми реакция беше супер радостна! Дори не се замислих и веднага казах: „Да, искам“. Много се зарадвах, защото аз не мога да танцувам, а в същото време много искам да се науча. Мисля, че този нов опит за мен, новата сфера, в която се впуснах, ще ми донесе много положителни емоции и ще ме накара да се променя от някаква гледна точка, макар и аз самата да не знам още каква. Най-вече искам да развия „женствената Ивет“, а не само Ивет на татамито (смее се).
– Тази територия не ви е съвсем чужда, като малка сте играли народни танци със сестра ви Габриела?
– Да, преди да започна с каратето играх 6-7 години народни танци със сестра ми. Със сигурност народните танци са ми помогнали в каратето, защото в нашия спорт 80% от работата е с краката. Но не знам дали народните танци ми помагат много сега в „Денсинг старс“, защото всеки танц е много различен. Сигурно някои ще ми допаднат, а други – не. Например, първият беше валс и там имах проблем с нежните движения. Но това е нормално, защото покрай каратето на мен естествените ми движения са по-резки, ако щете дори по-мъжки. А тук трябваше да покажа нежност, елегантност, което ми беше най-трудната част.
Снимка: bTV
– Имате ли си някой любимец сред членовете на журито?
– Любимец нямам, а и не искам да изразявам пристрастие. За мен всички членове на журито са еднакви, без значение дали са мъже или жени, всичките знаят много и имат достатъчно опит, за да ни оценят правилно. Ценя всички еднакво, имам респект към тях. Разбира се, уважавам и оценките, които дават и се вслушвам в коментарите и критиките към мен. Искам следващия път, когато изляза на сцената, да съм още по-добра и да ги впечатля.
– Сигурно са ви питали много пъти, но все пак – как се запалихте по каратето?
– Съвсем случайно стана. В Долна Митрополия, където живеех и учех като дете, отвориха група по карате във физкултурния салон на училището ми. Със сестра ми обичахме като малки да се записваме на всякакви мероприятия, на различни дейности в училище или извън него. Чухме, че ще има група по бойния спорт, и решихме да отидем и да пробваме. Нямах идея какво е карате! Освен от филма „Карате кид“, за друго нямах представа. Записахме се. На първата и втората тренировка почти не разбирах какво правим. Смеех се нонстоп по време на тези първи тренировки, защото движенията ми бяха супер странни. Дори броенето на японски: Ичи, ни, сан, ши, го“ – още не го разбирах, чувах нещо съвсем различно. Помня, че наистина много се смях, защото ми беше много неестествено и непознато. Но с всяка тренировка започваше все повече да ми харесва и да ме грабва. След една година вече спечелих първия си медал на един турнир в България, и то златен. Чувството беше невероятно!
Бях много горда със себе си. Чувствах се много добре. Казах си: „Това е моето нещо, много съм добра в него“. Доста години нямах загуба в България. Виждах, че ми се отдава и затова реших да започна да се занимавам още по-професионално с каратето.
– Хубав, но тежък спорт, сигурно не е лесно. Спазвате ли режим, как минава един ваш обичаен тренировъчен ден?
– Денят обикновено минава скучно и еднообразно заради режима, който спазвам. Сутрин ставам два, или два часа и половина преди тренировка, за да мога да се разсъня. Закусвам, пия кафе и отивам на първа тренировка. Връщам се, обядвам, лягам да спя един-два часа следобед. Ставам, пия кафе, отивам на втора тренировка, връщам се, вечерям и е време за лягане. Дните ми минават супер бързо, защото нонстоп съм ангажирана. Много хора си мислят, че е лесно да си спортист, да спиш следобяд, но този сън не е случаен (смее се). Не е лесно, може дори да е отегчително понякога. Постоянно си изморен, нямаш сили за нищо извън тренировките. Притеснението преди състезания, а и напрежението заради очакванията към мен също са натоварващи. Да си спортист не е никак лесно.
– Но все пак сте младо момиче, може би понякога ви се иска да излезете на кафе с приятели?
– Спортът те ограничава в личен план, личен живот почти нямаш. Особено ако пътуваш, както аз ходех много по лагери в чужбина. По 40 дни ми се е случвало да съм на лагер, прибирам се за 5-6 дни, само колкото да си изпера дрехите, да приготвя багажа и тръгвам пак. Бях оставила приятелите си и излизанията на заден план. Преди няколко години, когато бях 11-12-и клас, дори училището остана на заден план. Но няма как да си разпръснат навсякъде и да искаш голям успех! Ако желаеш да постигнеш целите си, трябва да си фокусиран.
– Тази година на Олимпиадата в Париж, за съжаление, каратето не попадна в програмата на игрите. Мислите ли да смените стила или дори спорта?
– Всички стилове в каратето са неолимпийски. Само нашият стил Кумите беше олимпийски в Токио. Виждам, че скоро може би няма да бъдем отново олимпийски спорт, което наистина е много жалко и тъжно. Нямам намерение да сменям стила. Ще продължавам с нашия спорт, ще търся мотивация за това. Положителната страна е, че си останах първата и единствената българска олимпийска шампионка в каратето (смее се). За Игрите в Лос Анджелис през 2028 г. няма да върнат каратето със сигурност. Професионалното карате в Америка не е на много високо ниво, а и те предпочитат да налагат своите си спортове.
– Споделяли сте, че искате да станете полицай след края на състезателната кариера. Жива ли е още тази мечта?
– Аз вече съм в системата на МВР като инструктор. Не точно инструктор си мечтаех да бъда, представях си се в друга светлина в полицията. Но така се случи, че Олимпиадата промени много живота ми, както и желанията ми. Най-голямата ми мечта беше да стана олимпийски шампион. След титлата животът ми се промени на 360 градуса. Като инструктор в МВР работата ми е свързана с каратето, това не е типичната полицейска работа. А дали бих искала да стана полицайка, не мога да отговоря сега, защото фокусът ми е на друго място. Желанията, целите и мечтите се променят бързо, постоянно и често.
– Вие сте отраснали в обикновено семейство, остава ли ви време да се виждате с родителите, със сестра ви?
– Вече живея в София и много рядко се прибирам в Плевен, защото ли липсва време, нямам физическата възможност. Един-два пъти в месеца, ако се прибера, е супер. Това е минус за мен, защото всяко семейство, всички родители искат да виждат децата си. Може би това е малко и моя грешка, трябва да отделям повече време за тях. Но прекалено много ангажименти имам, наистина, и не ми остава време. Баща ми живее в Ловеч, работи във фирма, майка ми е в един ресторант в Плевен. Баба ми и дядо ми също работят. По-добре да са ангажирани, защото, ако седят у нас, може да се скарат (смее се).
– Виждате ли се със сестра ви Габриела, наскоро тя ви направи млада леля?
– Аз за втори път станах леля! Сестра ми роди наскоро второто си дете. И двете са момиченца. Чувството да имаш племенници е много хубаво! Малките ме правят много щастлива. Преди състезание винаги отивам да ги видя. Защото детската любов, детското внимание ме зареждат. Няма по-чисти емоции от тези, които ти дават децата. Преди състезание позитивната им енергия ми се отразява много добре.
– Хубаво име носите, на кого сте кръстена?
– Не мисля, че съм кръстена на някого. Баща ми е Иван, може би на него. Но по-скоро съм кръстена на себе си, защото родителите ми са харесали и са избрали това име.
– Имате ли си приятел?
– Нямам приятел в момента, това е доста „болна тема“, или може би тежка тема да го нарека (смее се).
– Да не би момчетата да се страхуват да не ги ступате, ако се скарате, на шега питам?
– Не вярвам да се страхуват от мен. А и женската сила не може да се сравни с мъжката. Засега просто не се е появил правилният човек, с когото да сме заедно и да сме щастливи. Има си време за всичко.
– Познавате ли голямата ни звезда в щангите Карлос Насар? С кои български спортисти, освен колеги, сте и приятели?
– Познавам Карлос, разбира се. Близка съм със Станимира Петрова от бокса. Добри приятелки сме. Добре се разбирам и с Евелина Николова от борбата. Всички български спортисти, дори да не сме много близки, се познаваме и се подкрепяме.
– Остава ли все пак мъничко време за дискотеки?
– Когато съм в подготовка, дискотеки няма. Когато бях 17-18-годишна обичах да излизам, но сега вече дори не ми се ходи по нощни клубове. Нямам желание. Ако излизам, е по някакъв повод, и то един-два пъти в годината.
– Готвите ли, имате ли любима домашна манджа?
– Много съм зле в готвенето. Дори сега, когато живея сама, почти не си готвя. Кулинарията изисква време, а аз нямам такова. Ще се науча, като ме налегне семейният живот (смее се). Иначе много обичам таратор, любим ми е!
– Какви спомени пазите от покойния председател на Българската национална федерация по карате Алексей Петров?
– Помня го с много неща, но може би с това, че за мен той бе изключително умен мъж и винаги с две-три крачки беше пред събитията. Не познавам друг такъв човек.
– Даваше ли ви някакви съвети конкретно за вашия спорт?
– Той не се е месил в подготовката ми, защото аз си имам индивидуален треньор, който отговаря за това. Но помня, че ми е давал съвети да ходя по лагери извън България и да се обигравам с различни партньори. Винаги ми казваше да търся различни спаринг партньори, за да се развивам.
– Суеверна ли сте, имате ли някакви специални ритуали преди състезание?
– По-принцип не съм суеверна, но специално преди състезание ставам такава. Близки и приятели ми подаряват сувенирите си, монети, светени води. Чесън имах дори за Олимпиадата в Токио! Кестени също носех тогава – всичко беше в сака. Но тези суеверия са само в главата ми, те нямат реално значение (смее се).
– Кое е най-близкото голямо състезание, в което можем да ви видим?
– Най-важното състезание през тази година е Европейското първенство през май. Тази година нямаме световно, защото при нас те се провеждат през две години. Европейското първенство ми е най-голямата цел и ще гоня златото, защото все още нямам такова отличие от европейско или световно в нашия спорт.
