Петър Кичашки, пред в. „Галерия“
Тези дни омбудсманът проф. Диана Ковачева повдигна, с пълно право, темата за социалните плащания на хората с увреждания. Проблемът е отдавна ясен и е доста сериозен, та прави чест на проф. Ковачева, че търси механизъм темата да бъде вкарана в публичния дискурс. Проблемът, за който омбудсманът алармира, е свързан със своеобразната „дупка“ от получаване на социално плащане, която се получава от изтичането на едно ТЕЛК решение до влизането в сила на друго. В най-честия случай, когато човек не е доволен от решението на ТЕЛК и го обжалва, до момента на произнасяне на НЕЛК, жалбоподателят не получава социално плащане. Да, ако НЕЛК одобри неговата претенция, тогава пенсията се изплаща със задна дата. Но за мнозина този период на нулеви доходи може да се окаже фатален и те не успеят да доживеят да им бъде изплатено дължимото накуп.
Проблемът е познат на експертите в сферата и регулярно е обект на обществени обсъждания. Но от моята камбанария това е малкия дявол. Това е миниатюрен проблем на фона на гигантската драма, която остава невидима обаче. Имаме един голям син слон в стаята, но не го виждаме, защото сме заети да гледаме мишката в ъгъла. Става дума за фалшивите инвалиди и за социалния ресурс, който те източват от данъкоплатеца и от реалните хора с увреждания. В момента, в който ние спряхме да гледаме внимателно какво правят в ТЕЛК, те направиха най-лошото възможно нещо – напълниха държавата с фалшиви инвалиди с купени ТЕЛК решения, които обаче получават съвсем истински социални привилегии, които вместо да отиват при нуждаещите се, отиват при хора, които далеч нямат нужда от тях. Това е рецепта за социален крах, за провал на държавата и обществото.
В момента в държавата едва ли има човек, който може да каже членоразделно колко пари дава обществото в сектор „увреждания“. Причината е, че тези пари текат по множество канали – веднъж идват пари, които са от Националния осигурителен институт, веднъж от Министерство на труда и социалната политика дава ресурс, веднъж валят пари по оперативни програми, веднъж идват финанси за технически помощни средства, които са по Здравна каса и т.н. Въобще паричните потоци са множество, те идват от различни места и ресурсът, който се дава в сектор „увреждания“ в България в крайна сметка е гигантски. С други думи, трябва да сме напълно наясно, че въобще не става дума за липса на пари. Държавата и данъкоплатецът плащат изключително много пари в тази сфера. Проблемът е, че този ресурс е крайно недостатъчен по начина, по който функционира системата в момента.
В момента в българската правна система ситуацията е следната – с увреждане си, само ако имаш ТЕЛК, а ако нямаш ТЕЛК, нямаш увреждане. Образно казано, ако аз като човек на инвалидна количка изляза и си запаля ТЕЛК решението на площада, в очите на държавата аз ще проходя. От това следва, че за много хора решението за ТЕЛК става документ, който е по-важен от личната им карта. За да имат те статут на хора с увреждания и да получават съответните социални плащания това става тогава и само тогава, когато разполагат с нужното ТЕЛК решение. Тук големият въпрос е колко са хората с увреждания? И това е всъщност голямата драма – в България има издадени около милион ТЕЛК решения. Това означава, че всъщност ресурсът, който е огромен, се разпределя на такава мащабна бройка от населението, че до индивидуалния човек, който има нужда от тези пари, достигат трохи. Така е, защото разпределението е на калпак. То е направено по начин, по който неминуемо се източва системата. Няма министър на финансите, няма финансово ведомство на планетата, което да може да удържи на такъв натиск върху социалната система.
Необходимо е да сме наясно, че до началото на новото хилядолетие хората с ТЕЛК у нас наброяваха 300 – 350 хиляди души. Днес тази цифра е набъбнала до милион. Питам, война ли преживяхме, чума ли мина през България, какво се случи, та увеличихме броя на хората с увреждания три пъти? Отговорът е простичък, но за съжаление нелицеприятен. Нито е минала война, нито чума, а това, което се случи, е, че ТЕЛК понеже дава огромен обем от социални привилегии на практика с много малък или палеативен държавен контрол, всъщност се превърна в един от най-явните примери за корупционен натиск. Когато една комисия може да отсъди, че ти си човек с увреждания и въз основа на това отсъждане получаваш ежемесечни социални плащания, намалява се данъчната ти основа, имаш достъп до безплатно паркиране, достъп до редица социални придобивки и привилегии, тогава се появяват една съществена група от населението, които се възползват от тази система, корумпират съответната ТЕЛК и в рамките на следващите няколко месеца или година си възстановяват дадената корупционна сума и са на печалба, така да се каже. Всичко това ощетява реалните хора с увреждания.
Тази система не просто е неустойчива. Тя е шокираща. Нека не се заблуждаваме – в България няма един милион души с увреждане. Ей, Богу, това означава, че всеки пети българин има някакво увреждане.
С увреждания толкова хора не сме имали дори след война, когато десетки хиляди са били инвалидизирани на бойното поле. Напълно несериозно е да се смята, че това е възможно да бъде истина. Не е възможно, няма как да е вярно. Хората с реални увреждания – физически, психически, сензорни, интелектуални – едва ли са повече от една десета от държачите на ТЕЛК решения. Но в очите на държавата този, който не може да си стане сам от кревата, както и този, който му е измислена някаква диагноза, само и само за да получава пенсия, са напълно равни един на друг. Когато човек на количка търси инвалидно място да паркира, той рядко може да намери свободно, защото те са пълни с хора, които държат ТЕЛК решение, макар нищо да им няма.
Това е механизъм за социален колапс. Необходима е бърза и категорична ревизия в сектора. Не може да се продължава по този начин. Бих подкрепил министъра на финансите, ако пожелае да се направи пълна финансова ревизия на издадените ТЕЛК решения и да видим ние реално колко хора са с увреждания и колко са просто държачи на ТЕЛК решения. Ако не направим в спешен порядък такава реформа, съвсем скоро ще сме държава, съставена само от хора с увреждания. Това се превръща в негласен минимален базов доход, в който всеки получава някакви пари, без да е направил нищо за тях. Но откъде идват те? От джобовете на тези, които плащаме данъци и създаваме продукт. Нашите пари вместо да отидат при нуждаещите се, отиват при тарикатите. На това безумие трябва да се сложи край.
