Анна Заркова, пред в. „Галерия“
Анемичен малчуган с ученическа раница клечи, трепери като лист и крие с лакти очилата си, дългокос бабанко го стиска за врата и вика:„Ти репчиш ли се, бе, цайс?!”; някой снима сцената с телефон и подвиква весело: „Убий го!” Декорът е от съблекалня във физкултурен салон на училище.
Какво е това? Позната жива картинка.
Вижте – две момичета се млатят в школски двор, шамаросват се, скубят се, едното пада по очи, другото го яха и го налага с юмруци.
Това пак е любителски клип – от ония, които след 2-3 дни престой в социалните мрежи излизат като 5-минутен репортаж по телевизията. Последният беше от масов бой в класна стая в Бургас, преди него гледахме подобни боеве от Перник, от Силистра, от Варна и от столичната Втора английска гимназия. Тук три тийнейджърки въргалят четвърта в калта до училищната ограда. Там хлапе подсмърча с разкървавен нос пред двама батковци в междучасие. Другаде изрусена кака шамаросва яростно първолак със синдром на Аспергер. И навсякъде възбудени съученици нахъсват агресорите, правят селфита и предават екшъна по фейса.
Сюжетите с детската агресия са многобройни и вече не изненадват – вероятно затова ( а може би не само затова) се неглижират от телевизионните редактори. Най-нашумелите обикновено се възлагат за разработка на стажант-репортерки и се ползват „за пълнеж”: пет минутки, десет изречения и мимолетно филмче със зрелищно насилие над слаботелесни и беззащитни – това е всичко – колкото да разпусне драгият зрител между „ексклузивните” интервюта за „евроатлантизма на некоалицията” и за „конституционното мнозинство, което може всичко”.
Показателна за жанра е кратката новина за шестокласник, пребит от бащата на негов връстник.
„Причака го след учебните занятия и го заудря с юмруци, повали го и продължи с ритници, крещеше: “Хубаво ли ти е!“, разказва пред камерата очевидец на видима възраст 13 години. А бойният татко коментира: синът му, „добро момче, диабетик“, бил „многократно малтретиран от тоя малък бабаит“, когото той „наритал”.
Самозащита? По закона на джунглата?
В тропическите гори няма да видите хищник да се бие с малките от своя вид. Но друго е в градските дебри покрай училищата, леснодостъпни за гамени и наркодилъри.
Неслучайно от години образователното министерство отчита, че всяко пето дете у нас се изявява като агресивно, а издевателствата – физически и вербални – са обичаен начин на общуване между учащите се. Да, през 2023 г. такъв вид отчет не сме чули, но това е обяснимо – управниците се заеха с международната политика и с направата на „нова конституция”, така че не им остана време за домораслите „дреболии”.
„Само на вас разчитам”, изплаква пред млад репортер майката на Мая – дъщеря ѝ е с отличен успех, но е малтретирана системно от тройка лидерки на мнението в „осмите класове”. Разчитала „само” на телевизията! От опит знаела, че няма смисъл да се оплаква другаде.
„А какво правят институциите?“, пита тв водещият риторично. Не иска отговор. Получи ли го, предаването му ще заприлича досущ на всички такива предишни.
Ефективни ли са нормативните актове за защита на малолетните и непълнолетните българчета от гаври? Ако се съди по резултатите, отговорът е отрицателен.
Какво казва по въпроса прословутият Закон за закрила на детето?
„Само хубави неща, но нищо което да гарантира, че ще се случат”, смята учител от френската гимназия „Алфонс дьо Ламартин”, един от малцината, на които „им пука”.
Лесно ли се задейства законовият механизъм срещу подрастващите бабаити? Трудно. Първо някой трябва да подаде сигнал до създадената за целта държавна агенция, до местната детска педагогическа стая или до МВР. Това може да направи всеки училищен деятел, ако някой от питомците му пострада. „Но то е свързано с административни ангажименти, с глоби и неприятности и аз в моята практика не съм срещал даскал, желаещ доброволно да си ги причинява”, признава полицай. За загриженост, за състрадание, за призвание и дума не става – те носят несгоди, а липсата им не може да се докаже.
Тогава какъв е шансът за спасение на страдалеца, за когото школото е място за изтезание? Незначителен. И доколкото го има, той парадоксално му се дава от тия, които фотографират мъките му, докато ги причиняват.
А самите те – мъчителите? Що за пакостници са, що за недорасли злодеи? Как така са се ожесточили преждевременно, преди опознаят живота откъм „черното”?
Това е нещо от което стажант-репортерките не се интересуват обикновено – кое по-напред да вместят в отредените им секунди от телевизионното време?
Но ето че родителите на „един калпазанин, който спуквал от бой съседа си по чин в 5-и клас” признават пред инспектора в педагогическата стая, че „го побийват яко, да му дойде акълът в главата”. И провинилият се смотолевя, че „го бият до откат”, но никой не го пита колко бой е изял. „Неговите думи нямат правна стойност, нито тези на майка му”, обяснява държавният възпитател. Той не бил отразил в протокола и нещо друго, което „нехранимайкото” споменал – че татко му го заключвал по цели нощи в клозета за наказание и че той сторил същото със „смотаняка”, след последния час. На тъмно и тясно зад залостената врата петокласникът „плакал и изпитал ужас”. Душманинът му бил наясно с тия чувства, защото сам ги бил изпитвал у дома…
Но всичко това е без значение в правния мир, констатира възпитателят. Законодателят открай време не се интересува от травмите върху детската психика. Наказателният кодекс отрежда отговорност да се носи само за „телесна повреда на детето” и то ако е доказана с медицинско освидетелстване. Но как да се докаже при положение, че нужния за целта лекарски преглед не може да стане без родителско разрешение? Как мислите – гузният родител дали ще го даде?
Тук, разбира се, е налице законодателна недомислица – една от очевидните и известните, които чакат ред да бъдат отстранени. Само че законотворците в Народното събрания в момента са прекалено ангажирани с грижи за себе си – да опазят „сглобката” си от разглобяване, да променят обществения договор като впишат в него личните си интереси, да отнемат конституционните правомощия на президента и т.н. Не изглеждат никак загрижени за това, че системата произвежда невръстни несретници и че част от тях са с предвидимо бъдеще на разбойници, опасни за обществото.
Според полицейската статистика над 14% от всички разкрити престъпления са дело на „лица между 8 и 17 години”. Сред тях най-много са кражбите, следвани от побоите, блудствата и убийствата с цел грабеж. От МВР отчитат ежегоден спад на ужасните престъпления, при които баби са претрепвани от чужди внуци за 10-20 лева. Но ако беше верен тоя отчет, броят на пребитите самотни старци по селата щеше да е спаднал под нулата – и те нямаше да нощуват с брадви зад вратите. Виж, ръстът на джебчийството бележи устойчивост – ромските кланове регулярно пращат „пъргави ръчички“ зад граница, а там лепят снимките им по метростанциите.
Хлапетата „пипат“ чуждото главно от липса на препитание, твърдят от комисията за борба с противообществените им прояви. Безработицата, неграмотността и бедността са в основата на домашното им възпитание. Фамилиите им, негодни за трудовия пазар, ги пъдят на улицата и там те оцеляват като зверчета – бият се и си вземат каквото им трябва от тези, които го притежават. Неравенството ги озлобява срещу „лигльовците” с марковите маратонки и те стават безпощадни в училище, ако го посещават.
Що се отнася до заможните и успелите родители, те пък са потънали в грижи за кариерата си и общуват с наследниците си рядко. Синовете им растат с компютрите и айфоните, не говорят, пускат емотикони: вместо „обичам те“ – сърчице, вместо „мразя те“ – пистолет. Състезават се на монитора вместо на игрището. Във виртуалния свят побеждават като убиват, стават супермени без да тренират, стрелят и показват мускули, строят небостъргачи с 3 клика без да знаят колко прави 2 Х 3. Ю-тубърите ги „кефят”, учат се от инфлуенсъри вместо от учебници. Мис Силикон, която фучи с 256 кв/час, ги вдъхновява, а езикът на омразата, с който ни заливат невежи политици, допълва представите им за престиж…
Ето как се отглежда мнозинство от негодници в поколението от което се очаква да осигури добро бъдеще на отечеството.
Но къде са все пак институциите? Те са публика. Чат-пат излъчват някой чиновник по телевизора – да коментира с оптимизъм поредния покъртителен клип („Това е детско асоциално поведение, сега започваме превенция; Социалната служба е сезирала прокуратурата; Свикан е педагогически съвет за преместване на лошото дете…”)
„Лоши деца няма. Има такива, които растат при лоши условия и се нуждаят от правозащита”, включват се в ефир и близки до правителството неправителствени деятели. Някои от тях, ако се вярва на конкурентите им, „биха ритнали двумесечно бебе за да прокарат нов проект за правата на детето”.
