Николай Урумов е роден е на 6 юни 1963 г. в Каварна в скромно, трудолюбиво семейство. Израства в с. Българево – красиво местенце, сгушено до легендарния нос Калиакра. Учи в гимназията в Балчик. Хората го познават като блестящ актьор, но Урумов работи също като режисьор. Прави постановки с най-нашумелите ни артисти, въвежда в омайното изкуство на театъра и млади актьори.
През 1990 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на проф. Николай Люцканов. Специализира режисура за драматичен театър при проф. Здравко Митков в НАТФИЗ. Актьор е от трупата на Народния театър „Иван Вазов“. Работил е на щат в Драматичен театър „София“, Сатиричен театър „Алеко Константинов“ и Младежкия театър „Николай Бинев“. И до ден днешен се изявява неуморно в Сатирата, в Младежкия театър, гостува на много сцени в страната.
Николай Урумов е добре познато и обичано лице от екрана, с многобройни роли в киното и телевизията. Занимава се и с озвучаващи роли. Негов е българският глас на саблезъбия тигър Диего от обичаната от малки и големи анимация „Ледена епоха“. Емблематична е ролята му на Бай Ганьо в театъра и в телевизионния сериал на режисьора Иван Ничев. Опасна мисия, защото той е първият български актьор, който се превъплъщава в героя на Алеко след Георги Калоянчев. Пиесата се играе вече над 20 години, което само по себе си говори за оценката на публиката. Носител на много български и международни награди.
Интервю на Николай КОЦЕВ за в. „Галерия“
– Г-н Урумов, на Никулден имате имен ден, да сте жив и здрав! Как отбелязвате празника, събирате ли се с приятели и близки?
– Обикновено на Никулден и на рождения ми ден винаги имам или репетиция, или представление. Празниците минават с колегите на сцената. След 22:30 ч. вечерта трудно можеш да поканиш някого на гости или да отидеш някъде. Затова обикновено се черпим с колегите на сцената или след представлението.
– Имате ли „тайна рецепта“ за Никулденския шаран?
– Като морски човек по принцип повече съм любител на морските риби, отколкото на шарана или на речните риби. Знам всяка една морска риба как е най-добре да бъде приготвена. Има такава, която най-добре става на скара, друга е най-добре да бъде пържена, трета веяна, а четвърта – солена. Разбира се, ям и речна риба, но не съм готвач. Като ме питате за рецепти, се сещам за моя скъп приятел Павел Васев, който за жалост си отиде от този свят. Хората го помнят като бивш директор на Народния театър „Иван Вазов“, на Сатиричния театър, на Съюза на филмовите дейци и бивш директор на Българския културен център в Москва, беше и културно аташе в Русия. Когато съм му ходил на гости у тях, особено в Москва, той винаги ми правеше рибни вечери. Какви ли не деликатеси намираше! В Москва имаше голям, невероятно богат избор. Често ми правеше филета от сьомга. Той ги приготвяше така – поставяше ги в голяма керамична продълговата купа. В тази купа той нареждаше филетата от сьомга и ги заливаше само с бира. Тя изтегляше солта, изтегляше всичко. Павел доливаше отново и отново, втори път, трети път, четвърти път – и нищо друго не слагаше! Само с бирата заливаше, след това, вече отцедени, ги слагаше във фурната. Получаваше се прекрасно, изключително вкусно.
– А има ли рибени рецепти, които правите вкъщи?
– Разбира се, вкъщи често готвим риба по една рецепта, която също е много простичка, лесна и елементарна. Трябва ни лаврак, който поставяме в голяма тава или друг удобен съд. Заливаме го целия с морска сол. Лавракът понеже е мазна риба, си поема точно толкова сол, колкото му е необходимо, а солта пък отнема от мазнината. Така че не е нито прекалено солено, нито прекалено мазно. Както си е в солта рибата, покривате съда с готварско фолио и бутате във фурната. След като се изпече, се изтръсква, кожата и солта падат и остават само филетата. Получава се нещо много вкусно. Споделям тези рецепти, защото са много лесни за изпълнение. Иначе аз лично не съм голям фен на пълнения шаран.
– Споменахте, че сте морски човек, сигурно добре знаете как се приготвя соленоводната риба?
– Така е, но трябва да се знае, че всяка морска риба е специфична. Например карагьозът най-добре се прави на скара. Лефер и кефал най-вкусни стават пържени, паламудът е най-добре да се направи или осолен, или веян. Калканът също е най-добре пържен.
– Роден сте в красивия град Каварна. Какво помните от детските си дни?
– В Каварна само съм роден и съм бил няколко дни в родилния дом с майка ми. Не съм живял там. Майка ми и баща ми работеха на помпената станция в Балчик и там имахме къщичка. Живеехме в Балчик и в Гурково, защото и там имаше помпена станция. После родителите ми купиха дворно място и построиха къща в Българево, когато съм бил около тригодишен. Всъщност в Българево израснах и там живях до осми клас. Тогава се върнах отново в Балчик, където учех в гимназията. Спомням си само хубави неща! Едно хубаво, безгрижно детство. Мушех се между скалите край морето, тичах с босите крака между житните класове, играех по поляните с приятели, вършейки пакости, като всяко дете.
– Остава ли ви време да си ходите до родния край, защото е далече от София, а ангажиментите не свършват?
– Няма месец, в който да не съм там, ходя си поне по 1-2 пъти месечно! Поддържам си и родната къща. Това е моят край и аз ги обединявам в едно – Балчик, Каварна и Българево. Те са на много кратки разстояния помежду си и са в т.нар. морска Добруджа.
– Останаха ли ви от старите приятели там? Виждате ли се?
– Да, разбира се. Винаги се чуваме, виждаме се с приятелите. И не само през лятото, когато съм там, защото в родния край изкарвам почти цялата си лятна ваканция. Но и през останалото време, когато съм там, ние си се търсим постоянно. Ето, сега имах представление в Балчик и се събрахме. Не чак всички, но голяма част от съучениците в нашия клас се видяхме. Приятелите са си там. Дори тези, които са някъде другаде, лятото си идват и се търсим.
– Сигурно ви е омръзнало да ви питат, но как решихте да станете актьор?
– В основата на всичко е играта, превъплъщението. Растях като всяко дете – играейки. Може би не ми се е искало да порасна и ми се искало да продължа да си играя (усмихва се). Още от детските години си избрах тази професия.
– Вие сте един първите наши актьори, които играят моноспектакли. Не е лесно това – сам срещу публиката! Каквото и да стане, все на вас се пише…
– Моноспектакълът е един вид „изповедалня“. Това наистина си е като изповед пред публиката. Трябва да бъдеш изключително честен с нея, за да може публиката да се превърне в твой партньор на сцената. Когато имаш какво да споделиш, когато имаш кауза, която да отстояваш, имайки „наглостта“ да се изправиш сам-самичък пред хората в залата, тогава си струва да направиш моноспектакъл. Но ако просто застанеш ей така пред хората и си говориш нещо – няма смисъл!
Това е било в основата на всеки един от моносопектаклите ми, когато съм имал кауза и позиция, които да споделя с публиката. И с които да успея да спечеля нейното доверие и тя да стане мой партньор.
– Вие сте първият български артист, който се осмели да изиграе Бай Ганьо след големия Георги Калоянчев. Какво ви каза Калата след вашето изпълнение? Даваше ли ви съвети?
– Радваше се, разбира се. Сигурно започнах да играя този образ за първи път в театъра преди около 22 години вече. И все още го пресъздавам на сцената на Младежкия театър в София. Преди това 12 години го играх в Пловдивския театър. По този повод имам една любопитна случка с Калоянчев. Веднъж той ме видя и ми каза: „Друго може и да не сме направили, но с тази роля влязохме в учебниците!“. Зачудих се какво ли иска да ми каже, за театрални учебници ли говори, какво има предвид. А то какво се оказа! Един ден ми звъни една моя леля от Каварна, леля Димка, и ми каза: „Ники, учим тук с Дарето урока за Бай Ганьо и гледаме в учебника твоя снимка“. Реших, че се шегува. Попитах на кое издателство е учебника, на коя страница. Тогава още продаваха учебници на площад „Славейков“. Отидох на „Славейков“ и потърсих учебника по литература за 7-и клас на съответното издателство. Отворих и видях, че на урока за Бай Ганьо има две снимки – една моя и една на Георги Калоянчев. Тогава разбрах какво е имал предвид Калоянчев. Разбира се, веднага започна сравнение между неговото и моето изпълнение. Калоянчев направи прекрасен образ, който и до ден днешен се помни! Ние имахме друг прочит, малко по-осъвременен, по-различен, повече от днешна гледна точка, защото нямаше смисъл нито да имитирам, нито да повтарям Калоянчев. То, ако няма какво ново да кажеш, няма смисъл да преповтаряш нещо. Така че всеки си имаше своето място и своя прочит. Когато този прочит е достатъчно убедителен и правилен, той има дълъг живот.
Снимка: БНТ
– Имаше ли професионална „ревност“ между вас?
– Не! Както казах, Калоянчев се радваше на ролята ми. Но някои се опитваха да правят сравнение, ваши колеги например. Веднъж Калоянчев ми каза: „Ники, опитаха се да ни скарат, ама не успяха!“ По-късно дори се снимахме заедно в продължението на филмовата версия на Иван Ничев „Ганьо Балкански се завърна от Европа“. В нея той играеше мой баща и ми се явяваше като духа на стария Ганьо, а аз бях младия Ганьо.
Оттогава Калоянчев винаги, когато се виждахме, ме наричаше „другия ми син“. За мен също така е радост и удоволствие да работя като режисьор в моите постановки в Сатиричния театър с неговия син Ивайло Калоянчев, в който се усеща духът на баща му.
– Играл сте на сцена, на екран и в телевизията с някои от най-големите български артисти. Какво научихте от тях?
– Имах щастието и късмета да се срещна на сцената и пред камерата с много големи наши актьори и актриси и режисьори. За жалост повечето вече не са сред нас. Щастие беше да се срещнеш не само с Калоянчев, но и със Стоянка Мутафова, с Константин Коцев – с тях работих в Сатиричния театър. Професията ме срещна още с Георги Русев, със Стефан Данаилов, с Георги Черкелов, с Наум Шопов, с Ицко Финци, с Антон Горчев, Кирил Господинов, Досьо Досев, Коста Цонев, с кой ли още не! Още след ВИТИЗ се явих на конкурс и ме назначиха в театър „София“. После преминах в Сатиричния театър, после отидох в Народния театър, оттам – в Младежкия, после пак в Народния, където съм и сега. При толкова много театрални и филмови роли няма как да не се видя с много наши именити актьори и режисьори, от които можех само да се уча и съм се учил. Благодарен съм на съдбата, че ме срещна с тях.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
– Скандалът между режисьора Александър Морфов и директора на Народния театър Васил Василев от началото на годината разедини ли гилдията, или я обърка?
– Не знам, може би някои са объркани, някои са разединени. Мисля, че това е частен случай, не е пример за цялото съсловие.
– Вярно ли е, че сте хвърлил пъпа на дъщеря си Далия-Никол в Миланската скала? С какво се занимава тя сега?
– Не аз, а нейният вуйчо направи това. Тя се ориентира към класическата музика, в момента преподава изобразително изкуство и музика. И да – музиката й е слабост и професия.
– Остава ли ви време да се чувате и виждате?
– Да, разбира се.
– Тя иска ли ви съвети?
– Да. Помня, когато беше малка, я поканиха да се снима в няколко филма. Тогава й казах, че се играе на сцената, а в киното не се играе, там се присъства и се действа. Тя следваше тези съвети и стоеше изключително органично и истински на екрана.
– Как се запознахте със съпругата ви Пепи?
– Със съпругата ми се запознахме в театъра. Току-що бях постъпил в театър „София“, а тя беше студентка в Софийския университет и
работеше в гардеробната на трупата
Така се запознахме, като тогава още нямаше нищо между нас. Но все пак театърът ни срещна, ако трябва да сме точни.
– Какъв сте извън сцената, душата на компанията сте ли?
– Предполагам, че съм скучен. В компания съм преди всичко добър слушател. Обичам да слушам и да наблюдавам.
– Кои са най-тежките ви житейски моменти?
– Загубата на родителите ми. Те бяха скромни, трудолюбиви хора, които винаги са приемали съдбата си и това, което животът им поднася. Не са били „бунтари“, приемаха това, което Господ е начертал за тях. Баща ми беше много весел човек, забавен. Майка ми беше хрисима, трудолюбива жена. Двамата вървяха ръка за ръка и създадоха тази среда, в която аз растях волно и щастливо.
– Наближава Нова година. Правите ли си равносметки? Давате ли си обещания?
– Не. Равносметки не си правя. Гледам какво ми предстои, а не какво е минало. Не давам и обещания, и не искам никой да ми обещава нищо. Общо взето смятам, че всеки трябва да е такъв, какъвто е. Единствено, когато си насаме, в храма, пред Господ, можеш да обещаеш нещо или да помолиш за нещо. Или пък да простиш, да помолиш за прошка. В уединението на храма човек може да намери може би онова душевно равновесие и спокойствие, към което се стреми. Като че ли, когато излезеш от храма, си по-пречистен, по-лек.
– Канили ли са ви в някоя партия, изкушавал ли сте се да влезете в политиката? Следите ли процесите, които се случват в държавата?
– Да, канили са ме многократно. Но аз съм безпартиен, винаги съм бил безпартиен и такъв ще си остана. Не се обвързвам с никакви партии. В различните години съм симпатизирал на различни политици и различни формации. Интересното е, че почти винаги всички са успявали да ме разочароват след това (смее се).
Нямам определени пристрастия. Любопитно е например, че понякога, когато съм имал някакви задръжки към определени политически партии, те пък са успявали впоследствие да ги опровергаят, защото са се представяли добре. Толкова неустойчиво и непредвидимо нещо е политиката, че човек трудно би се заклел в една политическа партия.
– Какви са най-близките ви творчески планове, играете на сцените на няколко театъра, а имате постановки и като режисьор?
– В момента в „Сълза и смях“ репетираме една пиеса, която ще се играе на сцената на Хасковския театър. Казва се „Нещо се обърка“. Там репетирам с Асен Блатечки като режисьор, Малин Кръстев, Калин Врачански, Филип Аврамов, Добриела Попова, Стелиян Николов, Изабела Иванова, Константин Николов, Стефан Кондров и аз. Това сме екипът от актьори, които репетираме за Хасковския театър тази хубава английска черна комедия, както бих я нарекъл. Това е, което ми предстои в най-близко бъдеще.
