Православната църква почита паметта на св. прпмчк Стефан Нови, св. мчк Иринарх, св. 15 Тивериополски мъченици, Прпмчци Сократи Комасий и св. мчк Христо, българин
Този Христов мъченик бил българин от Албания. Когато станал на възраст 40 години, напуснал родината си, дошъл в Цариград и там станал градинар. Един ден, продавайки ябълки на пазара, започнал пазарлък с един турчин да му продаде ябълки. Обаче в пазарлъка неусетно започнали да спорят и да се карат помежду си. Тогава турчинът, за да си отмъсти, наклеветил благословения Христо, че уж обещал да се потурчи. Затова веднага го повлякъл и завел в съдилището на чаушпашата (полицейски пристав, бел.ред.), като представил и лъжесвидетели, че наистина обещал да се потурчи.
Чаушпашата попитал мъченика истина ли е това. Но той с голяма смелост отговорил, че си е християнин и че такава дума не е казвал, и че по никакъв начин няма да смени вярата си, пък ако ще това да му струва хиляди страдания. Тогава чаушпашата заповядал да го бият силно с тояги. После го вързали и го удряли по главата, докато шурнала много кръв, и тогава го хвърлили в затвора, а краката му забили в клада.
По това време в затвора бил преподобният Кесарий Дапонтес (който и написал това житие на мъченика) и като го гледал в това положение, съчувствал му. Затова намерил начин да го освободи тайно от кладата и му предложил храна, за да се подкрепи. Но мъченикът не пожелал да вкуси, като казал: „Защо да ям, когато няма да ме оставят жив? Следователно нека умра за моя Христос гладен и жаден!“
И дал на поменатия Кесарий един брус – точило от челик, който имал в пояса си, като помолил да го даде където трябва, за да отслужат няколко литургии подир смъртта му. След това извели мъченика от затвора и същия ден – 28 ноември 1748 г. – го обезглавили и така мъченикът получил венеца на мъченичеството от Иисуса Христа, на Когото да бъде слава во веки! Амин.
Тези раннохристиянски мъченици намерили гибелта си по време на гоненията, предприети от император Юлиан Апостат (Юлиан Отстъпник) (361-363).
Това били епископите Тимотей и Теодор (участник в Първия Вселенски събор през 325 г.), побягнали от Никея, свещениците Петър, Йоан, Сергий, Теодор и Никифор, дяконите Василий и Тома, монасите Йеротей, Данаил, Харитон, Сократ, Комасий и Евсевий.
След екзекуцията им през 362 г. местните християни ги погребали в каменни саркофази, на които били изписани имената им. При аварските и славянските нашествия античният Тивериопол бил разрушен, гробовете на мъчениците – забравени. Векове наред християните в Струмица само по предание знаели за разигралите се някога драматични събития.
След покръстването на България по нареждане на св. княз Борис-Михаил комитът Таридин, който управлявал тези земи, се заел да издири светите им мощи. Те трябвало да бъдат положени в строящия се тогава съборен храм на р. Брегалница. След своеобразни археологически разкопки мощите били открити, но местните хора възроптали, че им се отнема това сакрално богатство. Таридин постигнал компромис – били отнесени мощите на трима от светците (Тимотей, Комасий и Евсевий), а другите останали в Струмица.
При Цар Симеон в новия храм били пренесени мощите и на останалите мъченици. Както разказва Теофилакт Охридски (началото на ХІІ в.), за тях била съчинена прослава, като богослужението се извършвало на български език Свещениците били ученици на св. Климент Охридски.
Когато храмът на р. Брегалница престанал да съществува, може би във времето на османското завоевание, мощите отново останали скрити в земята. Единствено ръката на мъченика Петър се пазела в Струмица, но по време на Балканските войни през 1913 г. и тя била отнесена от някакъв грък в гр. Кукуш (дн. Килкис, Гърция). В Струмица останал споменът за Христовите мъченици, чиято памет местните българи почитат на мястото, където по предание някога те били посечени.
Прославата на Петнадесетте Тивериополски мъченици се отбелязва на 28 ноември.
