Иван Гарелов, пред в. „Галерия“
Виждал съм Алексей Петров веднъж на празник. Държи се открито, приветливо, с вътрешно самочувствие. Повече нямам какво да кажа. Моите съчувствия на семейството и близките.
Но следя медийния поток около смъртта на този герой на нашето време. Нито една от версиите, изказвани досега, не изпъква пред другите. Но така е било винаги, когато жертвата е била известна личност. Възприема се като знак, че от разследването нищо няма да излезе. Аз си избрах различен ъгъл. Оценявам реакцията на всяка от засегнатите страни и институции и така откривам различия в подхода и намеренията.
Така например управляващата „конструкция“ побърза да обяви, че убийството не бива да се смята за връщане на „мутренските времена“. Явно кабинетът е загрижен на първо място за публичния си образ.
Възниква въпрос – след като следствието няма нито една версия с предимство, откъде премиерът и неговите помощници имат информация, че няма връщане на „мутренските времена“? Това означава, че предварително се отхвърля една версия по политически причини. Още преди правителството да е взело някакви конкретни решения във връзка със ситуацията, премиерът свика съвещание, на което заяви, че „няма връзка между Алексей Петров и съставянето на кабинета“. Такива обвинения още не са били отправени, но общоизвестни са някои контакти на Алексей с някои водещи фигури на „конструкцията“ или с техни близки. Въпрос – защо предварително се отхвърля една следа, която звучи доста сериозно. Отново същият синдром – първо да запазим себе си, а после ще търсим убиеца. Да, някои политици и бизнесмени ще бъдат разпитани за връзките им с Алексей, но след като си отхвърлил версията като цяло, какво да очакваме от тези формални разпити?
И след като уязвимите гайки на „конструкцията“ са били затегнати използва се поводът да се насочи вниманието към ненавижданата страна – президентът трябва час по-скоро да освободи главния секретар на МВР Петър Тодоров, за да тръгне следствието нормално. Отказвам се да коментирам такъв подход, но това е някакъв ученически прийом – „не бях аз, да не би да е Румен от първия чин“.
Впрочем, насочването към много невъзможни мотиви на убийството отслабва вниманието към някои, които все пак са основни, а в същото време се хвърля кал по образа на жертвата. Ето някои от тези паралелни следи: „Взривил и Цветелина Бориславова“, „Писал доноси за генерал Наско“, „Трактора разстрелян преди среща с аферистите от NEXO“, „Трактора поставил бомбата за Гешев“ и т.н.
Друг подход на отговорните за сигурността институции е да представят нещата така, сякаш главният виновник за смъртта на Алексей Петров е самият Алексей.
И в този дух: „Службите: Алексей Петров не се чувствал застрашен“. „Има 12 бодигарда, но не го опазиха“. „Три атентата срещу Трактора, преди да го убият.“
Започва да ми става отвратително и страшно дори. И за да не остане някакво съмнение за какво става дума, разни експерти – медийни или криминални – са категорични, че убийството няма да бъде разкрито.
С други думи – случаят е приключен, забравете го!
Аз пък започвам да се питам дали „конструкцията“ не се страхува от истината, защото може да доведе до нейния разпад?
Това много ми напомня една стара гръцка история, когато цялата тогавашна власт се опитва да прикрие убийството на прогресивния депутат Ламбракис от някакви наети от десницата лумпени. Но един смел и безкомпромисен следовател повежда делото без да се поддава на заплахи и увещания и доказва истината. В резултат пада правителството на Караманлис. Тази история е описана в книгата „Z“ на писателя Василис Василикос, а кинорежисьорът Костас Гривас създава филма със същото заглавие. Много по-късно следователят Сардзедакис стана и президент на Гърция, посрещали сме го и у нас. Имал съм възможността да разговарям надълго с него по време на една почивка на остров Крит и да получа отговор на въпроса може ли само един човек с необходимите качества да се противопостави на цялата държавна машина и да излезе победител?
Да, може.
Не е ли време и у нас да се роди такъв герой? Ето, има повод.
