Петър Кичашки, за в. „Галерия“
От вече десетилетие градската либерална общественост има една водеща тема – съдебната реформа. Изписаха стотици тонове мастило, направиха десетки законови промени, но отново и отново темата им е само това. Фокусът й? Прокуратурата и само прокуратурата. Преди 7-8 години разделиха ВСС на две колегии и обявиха това за „исторически компромис“. Сега искат да ги съберат отново на едно. Утре пак ще искат да ги разделят. Все едно, че качеството на правораздаването се определя от броя чиновници във Висшия съдебен съвет. Това е всичко друго, но не и същината на проблема в съдебната ни система.
Също така не споделям виждането, че кучето е заровено само в двора на прокуратурата. Държавното обвинение има своите трески за дялане, но да фетишизираме неговите пороци, докато напълно игнорираме съдийския произвол, който често се наблюдава, е дълбоко сгрешена стратегия. Прокурорите често са безконтролни, да. Прокурорите често имат проблеми със събраните доказателства и исканите присъди, да. Главният прокурор, може би, има големи правомощия. Но това не може и няма как да изчерпва проблемите на българското правораздаване. За да можем да разберем какво трябва да се промени, първо трябва да сме наясно какво не е наред.
Нито законът, нито колегиите на ВСС, нито прокуратурата са основният проблем на българското правораздаване. Той е далеч по-прозаичен, но и това го прави далеч по-труден за решаване. От моята камбанария основният проблем с правосъдието ни е некомпетентността. И прекрасен закон да имаш, и съвестна прокуратура да имаш, и седемстотин колегии на ВСС да направиш, когато магистратите са некомпетентни и не умеят да правоприлагат, тогава нищо друго няма ефект.
В случая, струва ми се, най-честият проблем в съдебната ни система е именно дълбоката интелектуална посредственост и липса на квалификация у една част от магистратите. Разбира се, далеч не всички са такива и слава богу. Но една част определено са точно, ама точно такива. Проблемът е там.
Ето, нека разгледаме примера със зверското престъпление в Стара Загора. Един изверг кла момиче, счупи му носа и го острига. А съдът видя всичкото това и реши, че това е престъпление от частен характер, не е обществено опасно и отказа да задържи извършителя под стража. Тази брутална съдийска некомпетентност взриви обществото и изкара хората на улицата. И с право. В случая проблемът къде е? Сигурно навсякъде по веригата, но един човек носи върховната отговорност – съдията. От една страна, вина носи медикът, който вижда пораженията върху жертвата и казва „лека телесна повреда“. От друга страна, прокурорът също не е невинен, защото не си изчиства искането за налагане на мярка и остава възможност на съда да отхвърли задържането под стража.
Всичко това е така, но то нямаше да има никакво значение, ако съдийката, постановила решението за пускане на свобода, беше компетентна. За да се постанови задържане под стража, следва да се отговаря на поне три условия. Даже не просто е необходимо тези условия да са констатиран факт, а да има обосновано предложение за тях. В случая съдът дори не просто ги е предположил, а ги е констатирал като правен факт. Първо, за деянието трябва да се предвижда наказание „лишаване от свобода“. Условието е изпълнено, защото дори и да става дума за лека телесна повреда (което далеч не е сигурно), то очевидно е извършено при условията на особена жестокост. Тоест това е престъпление от общ характер, за което има квалифициран състав и се лежи в затвор. Второ, трябва да има основания да се счете, че обвиняемият е извършител на нарушението. Това също е констатирано от съда. И трето, следва да има „реална опасност“ обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление. Това също е така, защото обвиняемият е с висяща присъда, има други сходни осъждания, а жестокостта на текущото му престъпление създава обективна опасност от негово укриване или извършване на ново престъпление.
Това всичкото е първо вярно и второ констатирано от съда. С други думи съдът има всички основания да остави обвиняемия в ареста. Но не го прави. Защо? Ами, от некомпетентност е най-близкият до акъла отговор. Защото съдът хем констатира горните обстоятелства, хем в същото решение казва, че все пак повредата е лека, съгласно медицинската експертиза, следователно се касае за престъпление от частен характер и задържането под стража не е допустимо. И го пуска на свобода, миейки си ръцете със съдебната експертиза. С едната тънка подробност, че това е правен абсурд. Медицинската експертиза следва да подпомага съда, не да предопределя неговото решение. Още повече, че дори и да приемем експертизата за вярна, тя кокетира лека телесна повреда, но е работа на съда да квалифицира деянието правилно, констатирайки, че това очевидно е престъпление, извършено в условията на особена жестокост.
Но съдът не прави нищо такова. Пуска си извършителя на свобода и въобще не му дреме. Защото в случая съдията просто е предпочела да се запъти бързо-бързо към ваканция, а не да изпълни основната си конституционна роля – да търси истината. Примерът от Стара Загора е показателен за проблемите на българското правораздаване. Те не са нито в колегиите на ВСС, нито в главния прокурор. Те са в магистратската некомпетентност. Масово правоприлагащите органи не четат, не се развиват, не разсъждават. Превърнали са се в човешки софтуер, който механично и в стил изкуствен интелект взима фактите, джурка ги и ги подрежда по най-близкия състав на Наказателния кодекс. Това е всичко друго, но не и правосъдие.
Ако искаме да подобрим съдебната си система, а съм сигурен, че искаме, тогава трябва да говорим за повишаване на качеството на правното образование, както и за повишаване на критериите за заемане на магистратска длъжност. Следва магистратът да е четящ, подготвен и задълбочен човек. Защото от него се иска не просто да срича закона и да го напасва на реалността. Той следва да прилага триадата – закон, доказателства и вътрешно убеждение. Тези три елемента следва да присъстват в съвкупност. Ако ги няма, значи няма правосъдие. И докато законът следва да се познава, а доказателствата следва да се събират надлежно, то вътрешното убеждение е въпрос на компетентност.
Тук е проблемът. И неговото решаване ще е един дълъг път, който обаче няма да извъртим никога, докато не тръгнем по него.
