Петър Кичашки, пред в. „Галерия“
Твърде много неща се случват около нас и започваме да изпускаме голямата картина от поглед. С войната в Украйна, с международната активност около нас, с македонския въпрос, с турските избори, с Шенген, с еврото и с какво ли още не, ние фактически сме в информационна мъгла. Наличието на толкова много информация, на толкова много решения за взимане, води до обратен ефект. Вместо да сме по-информирани, сме по-малко информирани.
Преяли сме с информация, новини, драми, скандали. И това е проблем, защото така се изпускат стратегическите задачи. Добрата организация е тази, в която тактик се грижи за ежедневните драми, а стратег движи големите цели и задачи. У нас не даваме вид да имаме ни тактици, ни стратези. Всичко е юруш, работата се върши през глава в последния момент, няма капка успокояване на ситуацията.
Даже вижте как бюджетната процедура минава сякаш като полувидима част от целия пейзаж. Това, което иначе винаги е централна тема, сега е част от толкова съществения обем от централни теми, че почти не се забелязва. Пък е важен този въпрос, съществен дори. От една страна е добре, че се сдържаха синдикалните искания за ръст на минималната работна заплата. В крайна сметка никой от синдикатите не се интересува дали производителността на труда отговаря на тези постоянно увеличаващи се претенции на работниците и служителите. От друга страна обаче, този бюджет не дава никаква индикация, че искаме да отпуснем малко мъртвешката хватка, в която държавата държи бизнеса. Бюджетът в крайна сметка е социален, социалните плащания са доминиращата част от разходната част.
Тук идваме до фундаменталния въпрос. В България фактически няма десни политики, десни мерки и десни икономически разбирания, които да имат своят политически представител. Единствено работодателите проявяват сдържано и дясно икономическо мислене. Всичко друго се надпреварва да левее.
Живеем в държава, в която официалната левица – БСП – бива системно изпреварвана от ляво от центристки и дори деснеещи се формации като ППДБ или ГЕРБ. Никой не изглежда да има икономическа мисъл, която да насърчава частната инициатива и да иска бизнеса да бъде оставен на мира. Впрочем, една от големите разлики между лявото и дясното е, че лявото иска да се прави нещо проактивно за неговите цели, а дясното иска просто да не се прави повече от минимално необходимото.
За лявата икономическа мисъл държавата трябва да интервенира, да увеличава социални плащания и така по кейнсиански да увеличала брутния вътрешен продукт, дори и това да идва на цената на по-високи данъци. За дясната икономическа мисъл държавата трябва да се свие до нейните основни задължения – сигурност, инфраструктура, образование, здравеопазване – и да спре да си вре гагата навсякъде.
Лошото е, че у нас реално всички на терена са леви. Всички искат по-високи пенсии, повече пенсии, повече социални плащания повече обезщетения за безработица, повече това, повече онова, повече, повече, повече. Но от къде да дойде това митично „повече“ никой не казва. Всъщност никой не си дава сметка, че „повечето“ идва основно от бизнеса, както и от ДДС и акцизи.
С ДДС пък проблемът е друг – това следва да е данък, който подлежи на връщане и възстановяване, но фактически физическите лица ДДС не възстановяват, само плащат. Фирмите я възстановят, я не възстановят. Но това е друга тема. Основното е, че реално бизнесът е този, който носи бюджета на гърба си чрез данъци и осигуровки.
Не слушайте разните изнервени синдикалистки или чорлави икономистчета, които ви обясняват как у нас данъчната тежест била много ниска. Не е вярно, дълбоко не е вярно. Номинално данъчната тежест е десет на сто. Ама не ти казват десет на сто от какво. В нормалните държави се признават значително повече разходи. У нас почти всеки направен разход не се признава за намаляващ данъчната основа. Най-голямата битка на всеки счетоводител с НАП е кой реален разход ще успее да убеди данъчните да го признаят наистина за разход. В този смисъл да, данъка не е висок сам за себе си, но като го разположиш в координатната система на свръх-големите данъчни основни, всъщност ще видим, че фактически е доста голям.
Хубаво броим десятък за нисък данък, ама ако утре сложим данъка един процент ще изглежда още по-малък, нали? Ама зависи един процент от какво, защото един процент от печалбата е нищо, ама един процент върху оборота е гигантско нещо. Така че не ги слушайте тези, които ви говорят само в проценти, без да казват от каква основа ги смятат тези проценти. А ако към данъчната тежест добавим и осигурителната, у нас става абсурдно висока държавната тежест. За да платиш на един работник 2500 лева нето, внасяш в държавата 1300 лева. За всеки двама работника, които наемеш, реално плащаш за трима. Тия алабализми, дето ги говорят, че едно било за сметка на работника, друго за работодателя, са точно това – алабализми. Реално всичко го плаща работодателя, а работникът си иска колко пари получава нето.
Отвъд данъците у нас има и друг огромен проблем – бюрокрацията. Абсурдно е да искаш да правиш бизнес у нас. Започва се с десетки и стотици институции, агенции, ведомства, служби, инспекции, дирекции и какво ли още не. При този иди плати такса, при онзи патент, при третия данък, при четвъртия гаранция, при петия нещо друго. И дори и да успееш всичко да платиш, всичко да направиш и на всички условия да отговориш, винаги ще дойде някой, който ще ти каже, че нещо си пропуснал. Гост в подкаста ми „Разговор с Кичашки“ в YouTube наскоро беше бившият министър на здравеопазването д-р Петър Москов, който разказа как са му се оплакали едни ресторантьори, че от РЗИ ги питали дали имат хлебарки и при отрицателния отговор им извадили кибритена кутийка, пълна с хлебарки и ги питали дали искат да имат. Това е нивото – дори и на всичко да отговориш, пак ще се намери някой да ти извие ръцете да направиш още нещо.
Това е така, защото системата е направена да разрешава, позволява и лицензира. Реално ти искаш, държавата благосклонно позволява. Цяло чудо е, че в тези условия въобще имаме някакъв бизнес. Представете си в какво може да се превърне България, ако тези пречки ги нямаше. Ако тази бюрокрация и големи данъчни задължения ги нямаше. Тогава България щеше да произвежда повече, създава повече, генерира повече. Това щеше да води до повече и по-високи заплати, а оттам и повече и по-добри заплати в публичния сектор.
За целта трябва само да оставим бизнеса да работи. Да го оставим на мира и да спрем да му цедим кръвчицата капка по капка. За съжаление новия бюджет не възприема този подход, а прави още от същото. И няма как да е иначе, докато всички на терена са леви. Въпросът е къде са десните?
