Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
Изпълнителят с най-кадифения глас – Васил Петров, е роден на 30 април, когато се отбелязва Денят на джаза и може би неслучайно тази музика белязва творческия му път. Дипломира се в Консерваторията през 1991-ва и през следващите три години става най-продаваният изпълнител в България. Това се дължи на супер успешните му албуми, като „Джаз и блус“ и „Другият“, за който той печели отличието най-добър албум на годината, на националните награди „Златният Орфей“ през 1994 г. На същия форум той взима и наградите за най-добър мъжки вокал и за хит на годината. Васил Петров често е наричан „българският Франк Синатра“ и през 2016 г. той създава спектакъла „100 години Синатра“, а след големия му успех прави и негово продължение – „Синатра: Вегас“. Харизматичният изпълнител често е канен за концерти не само в страната ни, но и в чужбина, където представя България на редица престижни джаз форуми и музикални фестивали.
Интервю на Мирела СТОЯНОВА, за в. „Галерия“
– Г-н Петров, предстои ви вълнуващо лято, в което имате много участия пред публика. Едно от тях е джаз фестът на името на д-р Емил Илиев, който за втора година ще бъде в Боровец от 4 август, не както беше преди в Банско. Какво ще представите пред джаз публиката?
– Стартът на джаз феста „Д-р Емил Илиев“, който беше даден миналата година в Боровец, беше много хубав. Тогава открихме с биг бенда „Благоевград“, дойде и президентът Румен Радев, който изслуша целия концерт и уважи фестивала. Сега очакваме нещо по-голямо и впечатляващо. Надявам се и вярвам, че публиката ще е щастлива да присъства и на двата феста – и в Боровец, и на другия в Банско. От мен ще чуете някои нови интерпретации на познати и обичани от всички латино и джаз стандарти, разбира се, ще има и изненади.
– Публиката има ли нови изисквания към джаз изпълнителите? Какво очаква тя?
– Публиката винаги има очаквания, например да й поднесеш нови и разнообразни групи и изпълнители. Това е фестивал, който е празник на джаза. Колкото повече стилово разнообразие има, толкова повече по-добре. Това е американска или европейска традиция – титулярите представят обикновено нова продукция, нов албум и така го тестват пред публиката, още преди да го издадат.
– „Световното кино в музика“ е друг ваш проект съвместно с Хилда Казасян и Теодосий Спасов. Запътили сте се в големи и по-малки градчета – как приемат хората тези ваши концерти с Плевенската филхармония?
– Ооо, публиката на тези концерти приема проекта много добре, това е като докосване на душата. Удоволствието да послушат музикални шедьоври от любими киноленти се усеща, а това ни дава импулс. Всъщност проектите са два: единият е „Да послушаме българското кино“, а другият –„Световното кино в музика“. И двете се харесват, те са като градация. Аранжиментите са на Живко Петров и Христо Йоцов – за българското кино, и само на Христо Йоцов – за световното. В големите градове го правим вече по няколко пъти, като говорим за Варна, Русе, Бургас, Пловдив и София. Има голям интерес, другите ги повтаряме и потретваме. Обиколили сме България – и малките градчета също. Сега предстои нов проект – по Гершуин. Нашият звезден квартет продължава. Но аз имам и една изненада – тръгвам на турне, в което ще представя световни хитове в симфоничен джаз.
– Какво ще включва това турне, издайте нещо от програмата?
– Концертите стартират на 11 август на открита сцена в Двореца Балчик, следва Черноморец на 14 август, на другия ден съм в Поморие, после в Бургас в двора на културния дом и на 17 август ще пея в Несебър в Културен център Артиум. Заедно с мен ще са Врачанската филхармония с маестро Христо Павлов и изключителните музиканти от Пловдивската джаз сцена – Йордан Тоновски (пиано), Кристиан Желев (ударни), Христо Минчев (бас), с които вече четвърта година си партнирам. В концертната ми програма ще има световни хитове, евъргрийни, откъси от мюзикъли, превърнали се в световни джаз стандарти и филмови теми, както и класика. Проектът съчетава суингиращата енергия на джаз групата с изисканото и романтично звучене на големия оркестър. Надявам се това да се хареса на публиката.
– Явно лятото за вас ще бъде тотално запълнено с концертна дейност. Но любопитно е да знаем, откъде и от кого наследявате музикалната си дарба? Има ли някой в семейството ви, който професионално да се е занимавал с музика?
– Нямам идея, в семейството ми нямаме професионални музиканти. Иначе баща ми беше много музикален, бабите ми пееха в хорове – едната в църковен, другата просто за удоволствие. Може и ген да е. Освен това моят дядо е основател на хор „Кавал“. Освен на него, той беше диригент и на хор „Славия“. Единственият футболен спортен клуб, който има и хор.
– На какво ви научиха вашите родители, вашите баба и дядо? Какво семейство бяхте?
– Научиха ме на какво ли не, ние контактувахме много. Родовете ни се събираха на сбирки. Родословното дърво заразяваше всички по бащина и майчина линия. Аз самият имам много роднини, много братовчеди. Бил съм малък и нямам някакви спомени, но със сигурност си спомням, че по време на тези срещи беше много весело. Разказваха се невероятни истории, но най-важното е, че ни научиха на сплотеност и уважение към родовата памет. Слава богу, че имах подкрепата на моите родители, царство им небесно, въпреки че в самото начало те не вярваха, че ще се развия добре и че ще постигна успехи в това поприще. Ние бяхме много близки. Надявам се, че през годините съм успял да им доставя удоволствие и удовлетворение.
– Вие пеете джаз и поп, а харесвате ли фолклорната музика?
– Всякаква музика харесвам. Разбира се, както Милчо Левиев казваше: „Няма добри и лоши стилове и жанрове, има кадърни и некадърни музиканти“. Фолклорът е нещо уникално и някои от народните ни песни са част от нашето музикално богатство.
– В кое училище учехте като малък?
– Бях ученик в 20-о училище „Тодор Минков“, намира се на „Петте кьошета“ близо до дома ни в столицата. Тази година мога да се похваля, че връчвах наградите при завършването на учениците. Учехме заедно с Чочо Попйорданов, Бог да го прости – той беше в „Б“ клас, аз бях в „А“. От деца се познавахме с него, бяхме приятели. Заедно правехме бели, Чочо беше малко див, аз също бях хулиган.
Прекрасни години бяха, безгрижни нещо присъщо за детството. Днес пея с Хилда, която беше негова съпруга…
– С кого от вашите колеги поддържате по-близки отношения?
– Най-вече с тези, с които работя, ние сме в много близки контакти. С Ангел Заберски-младши, с Живко Петров, с Теодосий Спасов – доста често сме заедно – поне 50 пъти в годината… Прекарваме си много добре. Имам приятели и немузиканти – художници, актьори.
– Имате ли контакти с най-голямото име в нашата поп музика Лили Иванова?
– Разбира се, че се познаваме и сме в много добри отношения. Тя е изключителен изпълнител.
– След като се разбра, че Лили ще пее на откриването на най-високия пилон с българското знаме, който ще бъде поставен на Рожен в Родопите, срещу нея се появиха и немалко ругателства, дори подигравки. Какво мислите за такива действия?
– Винаги има хора, които само чакат някакъв повод, за да започнат да словоблудстват. И сега това им е идеална тема за такова занимание. Идеята за пилона със знамето ни на Рожен е родолюбива и я приемам със сърцето си. Миналата година бях при най-високото дърво в Рила – това е един 130-метров смерч, малко по-висок от пилона, който ще бъде 111 метра. Най-старото дърво е Байкушевата мура в Пирин, което е над 1300-годишно… С Лили винаги съм поддържал приятелски взаимоотношения. Винаги й честитя рождения ден на 24 април, който е няколко дни преди моя, а тя пък ми се обажда на 30 април, за да ме поздрави. Не пропускаме и именните дни… Лили е гордост за България и подобни ругателства не правят чест на никого.
-Завистта между колегите в музиката – има ли я у нас и в какви размери е?
– Завистта е обичайно явление, въпреки че не е редно. Често срещано и повсеместно, в цял свят я има, защото нивата са различни. Едни музиканти може да са започнали заедно, да са били на едно ниво, но изведнъж единият става много известен, прочува се, забогатява, другият остава на друго ниво – безпаричен и оттам се заражда тази черта, която трудно може да се скрие. Завистта обаче е бреме и винаги носи негативен оттенък за всяка гилдия.
– Искали ли сте да живеете на друго място, там, където вашата музика е по-уважавана, по-слушана?
– Навсякъде се слуша джаз, зависи от това къде ще те отведат ангажиментите. Когато човек като мен е родолюбиво настроен, остава. Много си харесвам България и затова съм тук. Но с моята професия аз съм и гражданин на света, мога да бъда навсякъде, където ме поканят. И това не ме притеснява.
– Напоследък много популярни са големите пътуващи лайнери, в които има всичко – там се провеждат и вълнуващи концерти за всичките хиляди пътници на тези огромни кораби. Вие били ли сте част от програмите на такъв лайнер?
– О, разбира се, че съм бил. Но това беше в годините назад. Навремето имаше големи програми, шоута. Спомням си как преди бях с „Акустична версия“ на лайнер между Хелзинки и Стокхолм. Бяхме в един много хубав джазклуб на разкошен кораб, в чиято зала имаше 450 места, заедно с Христо Йоцов, Анони Дончев, Жоро Дочев и Евгени Йотов. Свирехме си като ентъртейнъри. Иначе съм пял на различни гали, последната от които беше към края на пандемията – през ноември 2021 г. Това беше първата крипто гала в света, проведе се в яхтеното пристанище на Монако. Покани ме лично директорът на списание „Форбс“ в кралството да направя един концерт за промотиране на криптовалутата. В публиката имаше двадесет и трима милиардери, от които седем бяха криптомилиардери.
– Има ли разлика между слушателите милиардери и останалите?
– Обикновените слушатели могат да имат и по-добър вкус от богаташите. И така е в повечето случаи. В Монако винаги се правят такива събития. Почти всяко едно от тях има благотворителна цел – събират се пари за някаква кауза. В случая, за който ви разказвам, също се събираха пари – продаваха вещи на Грейс Кели, принцесата на Монако, която загина трагично в катастрофа преди години. Фондацията на нейно име събра тогава около половин милион евро, което е съвсем малка сума. 23-ма милиардери от цял свят събраха само толкова, за хора с такива възможности, това не е нищо.
– Има ли личност или определящи обстоятелства с най-силно влияние върху вас, бихте ли посочили?
– Има, разбира се. В професионално отношение – през май се навършиха 20 години от кончината на патриарха на българския джаз Людмил Георгиев, много музиканти сме научили доста от него. Правим възпоменателен концерт, както и филм за него. Изпитвам голям респект към Вили Казасян, царство му небесно. Започнал съм с него и оркестъра му. Сега продължавам участия с дъщеря му Хилда. Към много музиканти от света изпитвам голямо уважение. Мога да спомена Ал Жиро, да не забравям и Франк Синатра, след като ме оприличиха на него…
– Кой ви даде това определение, спомняте ли си?
– Това беше един журналист от вестник „Поглед“ – Желяз Сагаев. Той написа статия, че Вили Казасян е представил – пишеше моето име, и беше добавил, че съм „българският Франк Синатра“. Оттам тръгна оприличаването ми с него. Но искам да спомена и Тони Бенет, който е жив и здрав, покойните вече Джеймс Браун и Мак Мърфи… много са хората, които са ме вдъхновили.
– Освен че пеете, вие и рисувате, дори изложби имате. Каква е тази ваша страст?
– Много отдавна си драскам по разни листчета и в един момент мои приятели художници ме окуражиха да почна да рамкирам и да показвам това, което рисувам. Моето са рисунки, графики, не е акварел или живопис.
– А вашата любима Маргарита рисували ли сте я?
– (Смее се) Не, аз рисувам само абстрактни неща. А Марги рисува фигури. Една графика обикновено я правя за половин час, зависи колко силно е вдъхновението ми. Музата обикновено ми идва след като съм свирил на пиано или нещо съм композирал.
– Какво крепи вашата връзка с Маргарита толкова дълго време? Винаги изглеждате усмихнати, щастливи…
– Слава богу! Всичко е чудесно между нас и не на последно място работата ни. Ние сме свързани, връзката ни се допълва с професионалните ни ангажименти. Тя освен всичко е и мой артистичен мениджър.
– За какво чудо мечтаете?
– Човек не трябва да търси чудеса. Чудото е, че сме живи и, слава богу, си изкарвам хляба с най-любимото нещо – пеенето и музиката. Животът е едно чудо всеки ден. Светът е божественото чудо. Няма нужда да търсим чудесата под дърво и камък, те са пред очите ни. Трябва да си отворим духовните очи.
– Какво ви крепи, кое държи гърба ви изправен?
– Животът, който водим, и вярата в Бога – това е на първо място. Без вяра няма как да съществуваме. Защото Господ е създател на видимите и невидимите неща. А невидимите са по-важни от видимите и за това ни е необходима вяра. Защото ние не можем да стигнем до тях с естествената си натура. Затова вярата идва, за да ни помогне да ги схванем невидимите неща. Вярата, надеждата и любовта ми дава сили за всичко – св. апостол Павел ги е степенувал. Но вярата е не само препоръчителна, тя е задължителна. Защото човек иначе остава с широко затворени духовни очи.
– А това, което се случва сега в света, като че ли не говори, че вярата го движи напред. А друго – някакви тъмни сили са го превзели…
– Заговор срещу човечеството има още от самите недра, от самото му начало. Винаги врагът на човешкото спасение се опитва да прави опозиция на Бога и то чрез изкушения към венеца на неговото творение – това, което сме ние, хората. Той прави опозиция и иска да изкушава и да проваля човека от пътя му.
– Вярвате ли, че бъдещето на света ще е позитивно?
– Да! Защото Бог е всемогъщ. Трябва да приемем, че случващото се в света е за наше добро, то е нашето изпитание. Това е вид каляване. Нищо случайно няма. Вярата е могъща и в нея е спасението ни.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
