Православната църква почита почита паметта на св. ап. Иуда, брат Господен, св.Паисий Велики, св. Паисий Хилендарски, св. мчк Зосима Созополски и св. Йоан Шанхайски.
Когато българският народ изпадна в най-тежко състояние под двойното петвековно гръко-турско робство, тогава Бог издигна преподобни Паисий Хилендарски, който написа своята забележителна „История славянобългарска“ и чрез нея вдъхна народностно съзнание и сили у българския народ, изтръгна го от неговото отчаяние и постави начало на българското възраждане.
Той е роден в гр. Банско, в самите поли на легендарната Пирин планина, през 1722 година. Рожба на благочестиво семейство – единият му брат Лаврентий бил игумен в Хилендарския мнастир, а другият Вълчо бил щедър дарител на църкви и манастири – той постъпил за послушник най-напред в близкия Рилски манастир, гдето закърмил душата си с родолюбива грижа за собствения народ и със светост от великия български светец Йоан Рилски.
Малко по-късно, в 1745 г., вече на 23-годишна възраст, той отишъл при брата си Лаврентий в Хилендар и тук приел монашество. В манастира Паисий имал възможност да се образова и изучи по-добре и духовно да се издигне. Като манастирски пратеник (таксидиот) той обикалял села и градове, за да събира помощи и да привлича поклонници за манастира. При този непосредствен досег с народа Паисий най-добре видял тежкото положение на българския народ под гръцко-турското робство. В атонските манастири пък той видял и сам преживял надменното и презрително отношение на другородци към българите – че те били прости и груби, че нямали история. Паисий с болка виждал разслабващото отчаяние на народа, дълбоко скърбял и се възмущавал за родоотстъпничеството на много българи, които се влачели след чужди обичаи и след чужд език, а презирали чистите български нрави и родния си език. Тогава пламва в него патриотична и благочестива ревност, плод на която се явява неговата вдъхновена „История славянобългарска“ (1762 г.) „за в полза на българския народ, а за слава и похвала на Господа Иисуса Христа“.
Получил благочестиво домашно възпитание и черпил от светостта на св. Йоан Рилски, преподобни Паисий и на Атон попаднал в една аскетическа среда, известна с множество просияли в благодат подвижници на благочестието и особено преподобномъченици – монаси, които умирали мъченически за Христа от агарянска ръка. И самият той със скромни думи на монашеското смирение прави намек за своя аскетизъм: страдал от стомах – което значи прекалявал с поста, и от главоболие – което значи, че съкращавал съня си до крайност.
След като написал историята си с много труд, той като същински равноапостол тръгнал да я разнася навсякъде по българската земя, за да я четат и преписват. По този начин преподобни Паисий запалил пожара на българското народно свестяване и възраждане. И в тази усърдна дейност на равноапостол и народен будител той умира неизвестно где, може би мъченически – ако не убит от вражеска ръка, то сломен от преумора. Денят и годината на смъртта му са неизвестни, поради което паметта му се празнува на неговия имен ден – 19 юни, когато се чествува преподобни Паисий Велики.
През I век, по време царуването на римския император Траян, в гр. Аполония (днешен Созопол) живеели много християни, които се укривали от управниците, защото Траян издал указ, по силата на който те трябвало да бъдат предадени на изтезания и смърт.
В Аполония живеел един воин на име Зосим. Бил млад и красив; стегнат във войнско облекло, 
приличал на земен ангел, защото пленявал и с вътрешната си красота. Чистият му християнски живот, молитвата и доброто го правели духовно извисен. Всички го уважавали. Не останало обаче незабелязано, че той е чужд на греховните веселби и на идолослужението.
Зосим, като чул, че управителят Дометиан предприема гонения на християните в града, се възпламенил от чиста вяра в Христос и се подготвял с пост и молитва за подвиг. Снел войнските си отличия. Това било повод да донесат на управителя, че той не уважава императора, който му дал войнския чин. Зосима бил повикан на разпит. Управителят се възхитил от светлото му лице и умния поглед, и след кратко мълчание го запитал:
– Ти ли си воина Зосим?
– Аз съм Зосима, воин на самия Господ Иисус Христос.
– Какъв чин имаш?
– По чин бях първия воин на земния цар, но когато се отрекох от вашите нечисти богове, станах воин на истинския Бог.
– Виновен си пред великия император Траян, когот всички почитат като бог.
– Това е безумно – смело отговорил Зосима. Нима металният идол на Аполон, на когото се кланяте, или самият император Траян, който е смъртен човек, могат да заменят единния Бог, сътворил видимия и невидим свят! Tе са само творение, а Бог е творец. Него почитам аз.
Сляп за духовната светлина, императорът наредил да го мъчат жестоко. Били го безпощадно и земята под него се обагрила в кръв. Зосима търпял мъжествено и се молел горещо Бог да го укрепява.
Събрали се много зрители, между които имало и деца. Едно милостиво дете се втурнало да защити мъченика, но войниците, които изпълнявали поръченията по поръка на жестокия управител, го блъснали силно. То паднало и дълго останало в безсъзнание.
Удивени от подвига на Зосим, много хора станали християни. Най-силно се възпламенила вярата в чистите сърца на децата. Това още повече ожесточило управителя и той продължил да измисля нечувани изтезания, за които е страшно дори да се мисли. Но Бог невидимо подкрепял мъченика и той по чудо оставал жив. Смутен от това, мъчителят започнал да го увещава да принесе жертва на Боговете, но напразно.
Зосима нарекъл боговете бесове и тогава, силно разярен, той го осъдил на смърт. Посекли го с меч в 19 ден на месец юни. В същия ден просторът ухаел от разцъфналите цветя, но друго духовно ухание усещали новите християни. Въодушевени от подвига на мъченика, те отворили широко вратите на сърцата си за сладко ухание на чистата вяра в единния истински Бог.
Днес паметта на светия мъченик Зосим се почита от целия християнски свят. На 19 юни всяка година в Созопол християните си спомнят за духовния подвиг на смелия воин Зосим.
Според нови изследвания обаче св. Зосим е живял в друг град с название Созопол в Мала Азия, а не на Балканите.
Св. Йоан Максимович (в света Михаил Борисович Максимович) е йерарх на Руската задгранична църква, служил в Азия, Европа и Америка. Той е известен е с праведния си живот и огромния си морален и пастирски авторитет и е почитан като светец още приживе. Три десетилетия след смъртта му Руската задгранична църква го присъединила към лика на светците (1994 г.).
Роден е на 17 юни 1896 г. в с. Адамовка, Харковска губерния. Приема монашество през 1926 г. в Белград, няколко години преподава в семинарията в Битоля. През 1934 г. е ръкоположен за епископ, след което заминава за Шанхай.
След идването на китайските комунисти на власт е принуден отново да емигрира. През 1951 г. архиепископ Иоан е назначен за епархийски архиерей на Западноевропейската екзархия на Руската задгранична църква. След 1962 г. неговата мисионерска дейност продължава в Сан-Франциско и носи обилни плодове. Блажено почива на 19 юни (2 юли ст.ст.) в Сиатъл, САЩ.
Св. Йоан е бил строг аскет, целител безсребреник, юродив заради Христа, апостол на последните времена. Нощите му преминавали в молитва, бодърствувал постоянно и никога не лягал да спи. Сам Господ му откривал кой се нуждае от помощ. Владиката преминавал през стени, изгонвал бесове от обладани, отговарял на незададени на глас въпроси и изцелявал безнадеждно болни. Явявал се неочаквано там, където бил особено необходим и знаел предварително нуждите и болките на идващите при него. От него се излъчвала сила – силата на Христовата любов, която привличала хората повече, отколкото безчислените негови чудеса. Още приживе на молбите, отправени към него, той намирал думи на утеха и веднага започвал да действа. Св. Йоан Чудотворец е бърз помощник на всички, които боледуват, изпитват беди, скръбни и опасни обстоятелства, той е покровител на пътешестващите и утешител на страдащите.
