Момчил Карамитев е роден през 1960 г. в семейството на двамата големи артисти – Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова. Учи в ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), в Ню Йорк и в Рим. След дипломирането си Карамитев дебютира като актьор в театъра, киното и телевизията. За първи път участва в „Опасен чар“ (1984), но си спечелва репутацията на актьор във „Време на насилие“ (1986). После се мести в Лос Анджелис. Сред филмите му са: „Време на насилие“, режисьор на който е Людмил Стайков. Участва и в епизод на американския телевизионния сериал „Стар Трек: Ентърпрайз“, филмите „Граница“ и „Удари ме“ и телевизионния сериал „Кости“. От 4 години живее и работи в София.
Интервю на Марина Стоева за в. „Галерия“
-Г-н Карамитев, тази година се навършват 100 години от рождението на вашия баща Апостол Карамитев. Вече започнаха чествания по повод тази годишнина – в Берлин. Какво предстои да се случи в България, освен изложбата, която се открива в градинката пред Народния театър?
– Благодаря за вниманието към паметта на баща ми Апостол! Директорът на културния център в Берлин Борислав Петранов, след една среща миналата година, прие присърце факта, че тази година се навършват 100 години от рождението на Апостол Карамитев. Това стана по предложение на моя близка Вера Немирова, която живее там. Нищо не бях планирал, просто се случи и съм много признателен, че имам връзка с такива прекрасни личности.
Също така ми се обадиха от Съюза на Артистите в България – лично г-н Христо Мутафчиев, който се ангажира да направи съвместно с Народния театър „Иван Вазов“ и други организации събитие в чест на Апостол Карамитев. От община Бургас се свързаха с мен, защото планират да организират събития в града на тази тема, което много ме трогна. Имах разговори с хора от Пловдив, Варна и Стара Загора. Много ме развълнува факта, че помнят творчеството и личността на Апостол Карамитев!
– Цялото семейство също сте актьори – майка ви, сестра ви и вие. Орисия ли е това, мечтали ли сте за друга професия, кога решихте, че ще е този занаят и нищо друго?
– Сега от дистанцията на времето осъзнавам, че фактът „къде съм се родил“ не е случаен. Има някакви природни закони, с които човек е свързан, но не винаги ги осъзнава. Като бях по-млад, не съм си давал сметка за този „подарък“ от съдбата да бъда син на актьори. Дори си мислех, че е наказание, защото родителите ми бяха много заети професионално и на мен ми липсваше възможността да имам повече време с тях, докато опознавах света. За мен театъра беше „кошмара“, поради който не можех да бъда повече време с родителите си. А за тях това беше най-прекрасното нещо на света… Виждате как всичко е наредено по смисъл в природата и това ме научи да опозная техния свят, да проникна в същината на това противоречие. И когато разбрах какво е тази професия, това призвание, аз също реших за себе си, че точно с това искам да се занимавам. Моите родители не са ме „тласкали“ към тази професия. Те даваха пример какво означава това да работиш и в материалния, и в духовния свят.
– Били сте още ученик – 13-годишен, когато баща ви умира. Кое е онова, което не може да забравите и завинаги остава в паметта ви? Въобще как се живее като син на народния любимец Апостол Карамитев?
– Живял съм много различен живот от неговия, когато той е бил на моята възраст. Моят живот през тези 13 години не е същият, който са имали моите съученици с малки изключения (имам предвид други актьорски деца). Било е хубаво, като сме били заедно. Било е тежко, като е трябвало да се сблъсквам с лицемерието на някои хора, които му завиждаха, мразеха го заради таланта и обаянието, с които беше надарен. Не можех да разбера аз какво съм виновен, че баща ми е такъв, какъвто е и на всичкото отгоре е известен.
– В какво се изразяваше завистта, лицемерието?
– Знаете ли, имаше случаи, в които трябваше да се защитавам дори физически от нагли деца и хора, които бяха невероятно нахални. Те завиждаха на това, което беше моят живот и моята реалност, защото тяхната не беше такава.
-Какъв беше той като баща?
– Той беше прекрасен баща – обичаше ни и ние усещахме това. Отделяше специално внимание на нашите проблеми и ни помагаше с каквото можеше. Той държеше още от малки да бъдем самостоятелни и да се научим да се грижим за себе си.
– Апостол Карамитев умира без да е завършил последния си филм „Сватбите на Йоан Асен“, тогава той е много болен. Известно е, че само режисьорът Вили Цанков е знаел за заболяването му. Какво си спомняте от последните дни на вашия баща?
– Нищо не си спомням. Той снимаше филм, аз не съм бил там. После влезе в болница – той не лежа болен в къщи. Единственото, което помня от тези дни, беше една картина, която рисувах на черен картон. Рисувах без предварителен план какво може да излезе. Използвах ярко жълто, синьо, зелено, червено, кафяво… доста цветове. Нещо ме караше да рисувам. Получи се нещо като лице, като „близък план“ на лице… накрая пуснах две сини сълзи от очите. Бях нарисувал лицето на смъртта, такава каквато я чувствах. След години я намерих и я унищожих, не знам защо.
– Баща ви е специализирал и режисура, бил е преподавател във ВИТИЗ и непрекъснато е играел в театъра и киното – всичко това в краткия си живот. От всичко това ли е имал нужда?
– От какво е имал нужда, аз не мога да кажа. Това е било вътре в него. Знам, че още като малък, в италианското училище в Бургас, сам е поставял пиеси, които е имал нужда да покаже пред съучениците си. По щастлива случайност, много години след като той си отиде от този свят, се запознах с негов съученик от италианското училище в Бургас. Той ми разказа, че Апостол е избирал пиесите и на български, и на италиански.
От малък е искал да бъде актьор и много често е вършил и режисьорската работа. Понякога режисьор е бил преподавателят му по български език, който го е насърчавал и насочвал към такива изяви. Не му е липсвала амбиция да се изявява по този начин. Дори като са ходили по някой път на гости, той винаги е намирал повод да представи, да разкаже нещо от това, което е научил в училище или от някоя книга, или просто от живота.
– Вие лично как усещахте любовта на зрителите към баща ви, присъствали ли сте на подобни моменти заедно с него?
– Да, като малък ми се случваше често… Хората, с малки изключения,
му се радваха и дори го обичаха. Това други не можеха да понесат и много му завиждаха. Имаше моменти, когато го спираха и изказваха възхищение от изпълнението му в някой филм или някоя роля. Имаше и такива, които му задаваха неудачни въпроси.
– Може би няма друг като него, станал народен артист толкова млад – още на 46 години. Той наистина е бил звезда, в него са били влюбени хиляди българки. Легенди се носят за двата пълни куфари с писма на негови обожателки – вие какво знаете за това, истина ли е било, че ги е дал на драматурга на Народния театър и поет Николай Лилиев?
– Да, още се чудя как се е случвало при положение, че той беше безпартиен. По онова време да си в такава „категория“ не е носело нищо положително. Той притежаваше нещо, което други актьори нямаха – това
неопределено, уникално излъчване, което той носеше в себе си.
Имаше много добри и известни актьори, но с неговото излъчване друг такъв не съм срещал по света. Това е Дар Божии, понякога ти помага, понякога си мразен точно за това… Точно това чувствах като сме били заедно на обществени места.
– Вие имате ли негова любима роля в киното, спомняте ли си го на театралната сцена и в кое превъплъщение?
– Той положи огромни усилия и обичаше ролята си във филма „Бялата стая“.
Огромно желание имаше да завърши ролята на цар Йоан Асен II в „Сватбите на Йоан Асен II“. Той ми е казвал, че обича всичките си превъплъщения, защото без обич ролята на се получава, няма живот. Имаше тези роли, от „втория“ творчески период, в който не играеше романтични образи, а по-съвременни, по-противоречиви, по-остри в социалната си позиция и вътрешен живот. Спомням си как съвременно говореше и движеше в пиесата „Монахът и неговите синове“, „Края на книга шеста“, „Хенрих IV“ на Луиджи Пирандело, „Амазонката“ на Лозан Стрелков, „Цената“ на Артър Милър. От филмите: „Рицар без броня“, „Бялата стая“.
-Един по един си отидоха и неговите славни колеги, с кого от тях той беше особено близък? Кои бяха неговите приятели, които идваха в дома ви?
– Това бяха пак периоди: първия период е, когато тръгвах на училище – у нас тогава идваха композитори, художници, оперни певци, писатели.
Бил съм много малък и не знаех кой кой е и какъв е. Само чувах разговорите и коментарите им за тяхната професия. Но също така и шегите им, техните оценки за това как живеем и за техни колеги, което неизменно водеше до изясняване на някаква постановъчна концепция или някаква житейска неправда…
Втория период беше в по-зрелият – след като беше минал един дълъг 9-годишен етап, в който той не участваше във филми. Работеше много в радиото и телевизията, театъра и във ВИТИЗ със студентите. Там той приложи и разви качествата си на режисьор и педагог. За това говореха неговите успешни постановки не само в България, но и когато отидоха в град Нанси, Франция и пожънаха огромен успех с „Женско царство“ на Ст. Л. Костов
Виждал съм вкъщи Антон Горчев, Невена Коканова, художника Генко Генков, Олга Кирчева, Стефан Илиев, Методи Андонов, Енчо Халачев, Както и почти всички негови ученици: Богдан Глишев, Йоско Сърчаджиев, Васил Бъчваров, Юрий Ангелов и др. Също режисьорите Пламен Масларов, Борислав Шаралиев, Вили Цанков. Спомням си също, че идваха и художничката сценограф Златка Доросиева, преподавателя по балет Анастас Петров… През третия период той беше много зает защото търсеше ново амплоа, нови изразни средства и различен метод на интерпретация. Тогава не съм виждал често гости в къщи.
– Кажете нещо за себе си – с какво се занимавате сега, къде живеете – знаем, че сте гражданин на света?
– Живея в София от близо 4 години, реших и се върнах, след като 30 години учих и работих в чужбина. Имах щастието да уча кинорежисура и да създам семейство в Италия. По-късно се преместихме със съпругата ми в САЩ, където се запознахме с много различна култура от нашата. Имаше и тежък период, имаше и прекрасен период! В началото една българка, обещаваше, че ще съдейства на съпругата ми като дизайнер в женската мода понеже и тя твърдеше, че се интересува от такава дейност. Но като се преместихме, тя заяви, че „няма време“ за нея, тъй като се преустройва на друга „творческа вълна“. Нито аз, нито жена ми имаме близки и роднини, които да ни помагат и напътстват.
Успяхме със собствени сили да се адаптираме към нови правила и изисквания, нов език и нова култура. Това е сложен процес. След това дойдоха професионални контакти и реализация, които не са леки и лесни в тази страна. Имахме щастието да работим и творим заедно. Освен всичко друго Габриела много ми помогна (особено морално) в създаването на документалния филм „Апостол Карамитев“, който освен че имаше успех в България, беше награден с множество чуждестранни награди. Това ми помогна да повярвам в себе си и да изградя собствен почерк в професията си. Това стана и при нея. Тя се разви много успешно като художник на костюми за театрални, балетни постановки, а така също и в кинопроекти. За съжаление, тя имаше здравословни проблеми, две онкологични операции и почина преди 3 години от тежко заболяване.
– Съжалявам за загубата ви… Тя ли ви накара и подсказа да се върнете в родината?
– Всичко това, което се случи, ме накара да преосмисля живота си, да осъзная своята функция и намерих отново творческо „гнездо“ в моята родина. Тук има какво да предам на по-младите хора, тук имам приятели – и стари и нови, тук енергията която носят планините, водите, дърветата, храната и хората, е моя. Тук се чувствам у дома. Майка ми, Маргарита Дупаринова, неведнъж ми е казвала: „Не е случайно, че си се родил тук, при нас, твоите родители“! Когато бях по-млад, вярвах, че всеки има свой път и не отдавах огромно значение и внимание на факта от къде тръгва моя житейски път. Сега, като имах щастието да опозная други страни и култури, си давам сметка какво означават думите на майка ми. Разбирам, в пълния смисъл на думата какво означава привилегията да си българин.
– Имате други артистични псевдоними в чужбина, защо?
– Имам псевдоними, защото така ми харесва. Всеки има своя артистичен код, своето послание и значение. Ако трябва да разказвам за това, ще трябва книга да напишем… Накратко: когато хората знаят значението на твоето име и неговата история, неговата функция, те приемат по-добре, особено ако си „новото момче в града“. Да вземем моето име по рождение. Всички в България са чували за Момчил юнак, легенди, истории, от народното творчество, от Николай Хайтов, от Антон Дончев, видни наши историци, археолози и т.н.
Тук хората ме приемат като част от техния свят и от тяхната история. Това нещо не се случва в страни, където на са чували и не знаят какво означава моето име. Това ми е създавало бариера и трудности в моята професия. А също е предизвиквало огромно съжаление, че такива хора не знаят и не са чували за легендите и историята на това име. Поставял съм си задачи да разказвам определени истории и факти от тяхната култура и история. Като се появи чуждестранно име, разказващо за техни исторически или социални факти и проблеми (дори и да са добронамерени и положителни), те стават подозрителни и недоверчиви.
– Участвали сте в световни суперпродукции, споделете с кои от големите имена в киното сте имали досег?
– Участвал съм в продукции с Клинт Истууд, Мартин Скорсезе, Федерико Фелини, Джорджо Стрелер, Алдо Николай, братя Тавиани, Анджело Д‘Алесандро, Луиджи Перели, Стивън Содърбърг, Джордж Клуни, Катрин Зита Джоунс, Колин Фарел, Дженифър Гарнър, Дъстин Хофман, Роберт Де Ниро… Но за тези необикновени личности, можем да направим отделен разговор.
