ИВАН ГАРЕЛОВ, пред в. „Галерия“*
Всичко е решено вече – кой ще победи, какво правителство ще има, кой ще е премиер, каква ще е съдбата на главния прокурор, каква ще е политиката за Украйна и т.н. – такова впечатление се създава от извънредно активните действия на Вашингтон спрямо България. Като се започне от списъците по „Магнитски“ и визитите на специални дипломатически пратеници в София и се стигне до прегледа на Държавния департамент.
Това ми даде повод в последния си коментар да отрезвя малко ентусиастите, които вече се виждаха високо в облаците, че българите са непредвидими и в последния момент могат да махнат с ръка на покровителите си и да кривнат в неочаквана посока. И затова е много трудно да бъдем удържани в някаква обща национална кауза.
Но да не забравяме, че остават само няколко дни до самите избори и е прието в такъв момент да се излъчват позитивни послания, които да окуражат гласоподавателите. Освен това прочетох една много интересна и подходяща за случая разработка на в. „24 часа“ за т. нар. „стихийни избиратели“, които се събуждат в неделя с особено настроение и обръщат вота.
Това не е отрицание на твърдението за неуправляемите българи, а по-скоро потвърждение, като просто рязката промяна в настроението е в положителна посока.
За да напиша такъв позитивен коментар, който да подейства тонизиращо на избирателите, правя опит най-напред да се ориентирам в разположението на силите и на водещите личности в изборната надпревара. Не мога да разчитам на социологическите проучвания – те могат само да ме ориентират дали и какви промени са настъпили в предпочитанията на самите социолози.
Но от опитите да разчета хаотичната картина на партийните ротации не произтича нищо позитивно. Освен това ме обзема подозрението, че това съм го правил вече някога и нищо не се е изменило. Повтарят се ситуациите, повтаря се неудържимият стремеж към политическа кариера, в името на която се жертва и чест, и достойнство и най-вече вярност към идеи и следовници. Ето ви пример – годината е 1993-та. Текстът е от в. „Българан“: „Имало едно време, любознателний читателю, много партии и партийки, които решили да се обединят в политически център.
Бледней тук всеки опит за живо описание и затова летописецът е призван само да подреди фактите. Ето как:
СДС-либерали и СДС-център, т.е. седесетата с тиретата, но вече като партии – БСДП, Либерали и Зелени – се обединили в Български демократичен център. Видели се обаче там вожд до вожда и работата се разтурила. Партия Либерали излязла от БДЦ и се обединила с АСО -Независими, Демократическа партия – Консервативен сговор и с Димитър Арнаудов. Това вече не било център, а либерално-консервативен съюз. БСДП пък направила заедно с още 12 партии –Съюз за сътрудничество, който трябвало да бъде новият център“.
И т.н. и т.н., докато се стигне до Сашо Томов, който фигурира и в сегашните конюнктурни обединения, за да потвърди, че няма нищо ново под слънцето. Достатъчно е да се вкарат имената на Мая Манолова, която доскоро избягваше като дявол от тамян да я свързватс лявото, а сега се пъчи начело в „Левицата!“ или пък Татяна Дончева, която така и отказва да приеме, че е по-интересна, когато е в БСП и я разнищва отвътре, отколкото отвън да пласира новата си партия.
Има нещо ново обаче и при т.нар. нови леви, и при царистите от възкръсналото НДСВ – те няма да плачат, ако не влезнат в новия парламент, за тях важното е колко гласа са отнели на титуляраь от който са се отделили. Какъв връх на българското разбиране за чест и достойнство!
Хайде да не се намесвам в партийни дела точно сега, но не мога да се въздържа да не напомня и да сравня как сме се отнасяли към намесата отвън към вътрешните ни дела.
Годината пак е 1993-та, в. „Българан“: „Испанският крал си отиде и сега ще чакаме да ни върне цар Симеон. Обяснихме му освен това кои са „червените боклуци“ и че Беров трябва да си ходи. За да е напълно наясно с обстановката в тази страна, която по подобие на Испания преди години извършва мирен преход от диктатура към демокрация, извикахме на президента Желев „да ти умре и втората дъщеря“.
Сред този грандиозен успех следва да си поискаме това-онова и от другите чужди държавници, които ще ни посещават. Нали сме свикнали все някой друг да ни освобождава и да ни решава проблемите.
Ето, сега ще идва английският министър на външните работи Хърт. Тя и Великобритания е монархия, сигурно и те са в роднински връзки със Симеон, но нещо много се е разгонило кралското семейство там, по-добре нещо друго. Маргарет Тачър например направо размаза миньорските синдикати. Затова като дойде Хърт, да му спретнем едно посрещане и да викаме „Долу Тренчев“, „Искаме си Даракчиев“. А също и за „боклуците“ и втората дъщеря на Желю, за да е наясно с обстановката.
После идва германският канцлер Кол. Особено подходящ случай да оставим въпроса за паметника на Съветската армия. От Елцин пък ще си го поискаме обратно. След това остава да чакаме. Ако дойде Бил Клинтън, може да поставим въпроса за правата на хомосексуалистите в политиката, защото напоследък някои се опитват да ги избутат оттам.
За патриарха вече поставихме въпроса. Няма вероятност скоро да дойдат Саддам Хюсеин или Кадафи, можеше да им поискаме да решат въпроса с „жълтия“ печат у нас. Или пък Ким Ир Сен да размаже Моллов. Все някой ще дойде и ще реагираме според обстановката.Важното е всеки път да викаме „Желю, да ти умре и второто дете“, за да са наясно всички за каква страна и за какви хора става дума.
Най-накрая вече можем да се обърнем към ООН и да поискаме един план „Ванс Оуен“ за България. Да дойдат тук „сини каски“, да заемат позиции помежду ни и да ни пазят да не се избием.“
Тези исторически паралели, прелюбезний читателю, са забавни, но не са за забавление.
Те просто тревожат съня ни в събота срещу неделя, когато трябва да вземем решението, може би най-важното решение в тези години. Как да постъпим? Да оставим нещата да се развиват от само себе си, да се подхилваме на боричканията на политиците за място сред трапезата на властта да се позоваваме на чужденците и да се оправдаваме с тях, или да отпъдим тези политически махмурлуци, да облечем бялата риза, да тръснем коса и да изпълним дълга пред себе си и пред народа си. Ще изненадаме всички. Ще изненадаме и себе си. Не е достатъчно да викаш „Българи, юнаци!“. Днес юнакът ще си ти!
Това ще е голямата изненада на тези избори.
* Анализът е публикуван във в. „Галерия“ в сряда на 29 март, дни преди изборите.
