Известният журналист, водещ и коментатор на вестник „Галерия“ Иван Гарелов е роден на 6 февруари 1943 г. в Смилец, обл. Пазарджик, и след броени дни навършва 80 години. Дни преди юбилея той издаде книгата си „Рокендрол, шпионаж… и последен валс“.
Гарелов завършва Софийския университет със специалност „Журналистика“. Започва работа като редактор във в. „Народна младеж“, а след това трупа опит в БТА. През 1973 г. постъпва като репортер в БНТ. През тези години той реализира редица документални филми от горещи точки на планетата. След това е продуцент и водещ на „Панорама“, където изкарва 21 години. През 2001-ва се мести в Нова телевизия и започва работа като директор на „Новини и актуални предавания“. Професионалният му път след това го отвежда в Би Ти Ви, като става водещ на телевизионната игра „Вот на доверие“. Между 2013 и 2014 година заедно с Елена Йончева е водещ на „Оригиналът“ по ТВ7. През 2017 година е медиен съветник в правителството на Огнян Герджиков.
Женен е от 46 години за бившата журналистка от БНР Донка Стамболийска. От първия си брак с Василка Гарелова има две деца – дъщерята Калина и сина Стефан. Има и един осиновен син – палестинеца Ахмед, който почина преди пет години.
Интервю на Ива Димитрова за в. „Галерия“
– Г-н Гарелов, кое е общото между рокендрола, шпионажа и валса, както сте озаглавили последната си книга?
– В „Рокендрол, шпионаж… и последен валс“ смесвам и трите. Вярно е, че звучат много предизвикателно, но в тази книга няма нищо измислено. Аз не съм писател, опитвах се най-напред да направя сценарии за филм от тази идея, но не успях. Аз съм документалист, мога да разказвам нещо, което съм видял и преживял. Обикновено оставам картината сама да говори. Но не мога да измислям ситуации и герои.
В тази книга аз не се изявявам като автор, както в предишните. В нея не са моите лични преживявания, аз съм на заден план, който вмъква и сглобява различни истории. Разказвам за един период от живота на нашето поколение. От време на време правя леки отклонения, вмъквам по нещо от мен, но е малко.
-Как се роди книгата?
– За да стане ясно, трябва да кажа как тръгна тази история. Преди време случайно
попаднах на една статия във вестник „Галерия“ – „Първият продуцент на „Щурците“ осъден на смърт за шпионаж“. Стори ми се много интересно. Обадих се на Кирил Маричков, който ми обясни, че по това време не е имало продуценти, а някой от „Концертна дирекция“ е водел финансите на концертите. Оттук стана първата случайна връзка. Стана ми интересно и започнах да ровя какъв е бил този човек. Намерих една книга – „Петимата най-големи шпиони в България“, в която въпросният Стефан Бояджиев, е втори. Така научих, че след като е осъден на смърт, по-късно присъдата му е намалена на 25 години затвор, лежи известно време там и го пускат. А той заминава в Германия при дъщеря си. Сетих се, че за да го пратят навън, сигурно са го вербували и той трябва да има досие. Отидох в Комисията по досиетата и ми дадоха осем тома за него. Натрупах много материал, но се чудех как да го вържа.
Голям приятел съм със Сашо Петров, автор на най-известните парчета на „Щурците“, „Тангра“ и много други групи и така започнах да преплитам историята за шпионина и рокендрола. Беше ми много трудно, добре че беше дъщеря ми Калина, която ми помогна. Започнах да ровя и в историята на рокендрола, как са се зародили „Бъндараците“ и интересувайки се от темата, станах продуцент на песни. Даже бях импресарио на една млада звезда Ния Петрова, тя е племенница на Сашо Петров, и спечели впоследствие „Гласът на България“.
– Интересно е как започва историята в „Рокендрол, шпионаж и последен валс“?
– Началото на историята за мен започва през 60-те години на миналия век, когато се заражда рокендролът. Това е време, в което стават големите промени в целия свят – в политическо, културно и всяко едно отношение. Тогава са събитията в Чехословакия – бунт срещу идеите на комунизма, когато за пръв път стана ясно в тогавашните соцдържави, че нещо не е наред. В същото време в Париж започват майските бунтове през 1968 г., и те срещу статуквото. И това съвпадение на настроенията, съпротивата срещу статуквото намери своя език и общото беше рокендролът. Той е нещо повече от музика, той е утопия, начин на живот, отношение, философия, ти ставаш смел, критичен към статуквото, искаш да си запазиш своя избор, избираш свободата на мисълта и на поведението.
Хванах се и проучих историята на рокендрола. Научих, че в Америка отначало са го възприемали като комунистическа или негърска музика. Самият Джон Ленън е бил следен от ЦРУ.
Даже някои автори стигат до заключението, че неговата смърт не е случайна, тъй като те търсят възможност да го изгонят от Америка, за да се върне в Англия.
Така, ровейки в историята на рокендрола, започнах да си мисля вече за книга и изведнъж усетих, че ще ми е много лесно. Като започнах да пиша, работата ми беше все едно сглобявам телевизионна новинарска емисия. Да подредя цялата документация, така че да се получава обща картина и да има напрежение, фабула. Когато монтираш емисията, мислиш и драматургията й.
Същевременно фонът е международната обстановка. Защото това, което се е случило тогава, може да стане и сега и дори вече започна да става. Нашето поколение живя всичките тези години в изолация, минахме и през Студената война. Сега има опасност от нова Студена война, малко по-различна, която също ни лишава от част от свободата какво да гледаме, харесваме и да слушаме. Смятам, че книгата ми е актуална. Породена е от идеята, че колкото по-малко знаем едни за други, толкова по-лесно може да ни манипулират.
– Каква е вашата равносметка за 80-годишния ви юбилей?
-Не обичам да си правя равносметки, първо защото не мисля, че това е последният ми юбилей. Нямам усещането, че съм остарял. Напротив – работата ме държи млад. Правя си планове, пиша, а когато го правиш, нямаш време да се почувстваш остарял. Работя откакто се помня, без да съм искал на всяка цена да стана популярен. Идеята ми беше да постигна невъзможната цел, а не да гоня кариера.
За първи път усетих, че съм станал популярен и важен за обществото, след като се върнах от Камбоджа и Виетнам, където направих филми за БНТ. И двете ленти много се коментираха. Като се прибрах, видях, че хората тук са живели какво ще кажа и покажа оттам. Помня как на улицата ме спря Йордан Радичков и каза колко много иска да се запознае с мен. Той ми разкри, че умирайки Емилиян Станев е питал какво съм предал от Виетнам. Съпругата му Надежда Станева издава спомени за него и вътре я има тази история. Христо Фотев ми звъня от Бургас и искаше да разговаря с мен. И тогава си казах, че явно не съм случаен. Даже Марги Михнева един ден ми каза на майтап, че е трябвало да загина там, защото по-голям филм от този за Камбоджа никога повече няма да направя. Според нея един герой като стигне своя връх, по-добре да умре, защото след това ще се измъчва, за да стигне същото ниво, но никога няма да успее.
Тогава ми връчиха орден „Кирил и Методий – първа степен“ и бях обявен за журналист на годината. Малко след това Иван Славков ме покани да водя „Панорама“.
Отначало бях против, не ме влечеше, исках да правя филми и репортажи от горещите точки. Макар че тогава „Панорама“ беше институция, а водещите Димитри Иванов и Тома Томов бяха големи звезди. Не съм си и мислел, че мога да бъда като тях. Жена ми обаче ме убеди с думите, че за да ме покани явно разчита на мен и ако го разочаровам, няма да има втора покана. Така се съгласих.
-В началото сте пишещ журналист, как попаднахте в телевизията?
-Не съм си и мечтал за телевизия, защото писането ме интересуваше. Тогава работех в БТА, бяха ме поканили на панаира в Солун от нашата палата да им превеждам от гръцки там. Дойде Андрей Луканов, беше министър тогава, тръгнал към Света гора и аз с него се качих и отидох в Света гора. И като се върнах, написах голям репортаж. Тогава главният редактор на „Паралели“ Стефан Продев много го хареса и го пусна на две страници. Марко Семов прочел репортажа, много му харесал и ме покани. Така постъпих в телевизията в един и същи ден с Кеворк Кеворкян. Ние сме първите двама журналисти, които Семов назначи в тази редакция. 
С Кеворкян бяхме близки, макар и доста различни. Той обичаше сладкото, но не можеше да пие. А аз обратното. (Смее се.)
-Журналистиката ли беше детската ви мечта?
-Да, бях на 14, когато разбрах, че искам да стана журналист. Реших да пиша, когато се сблъсках с несправедливост с шофьор на автобус. Живеех в Пазарджик, отивам на автобусната спирка да се кача на рейса за Панагюрище. И вали дъжд. И този шофьор застанал на вратата, него не го вали, а ние, които сме на опашката, сме на дъжда и той ни дава билети един по един. Помолих го да ни пусне вътре всички и тогава да продава билетите, а той не го направи. Това много ме възмути и като се върнах вкъщи, седнах и го написах. Съсед ми беше един местен журналист, разказах му го и той ми каза да му го дам.
И след два дни излезе в един пловдивски вестник „Отечествен глас“. Бях на 14 и ми платиха 20 лева. Тогава много ми хареса, че има такава професия, в която човек може да си излее гнева, това да бъде чуто от много хора, че и да му платят за това. Така реших да стана журналист.
-Съпругата ви Донка Стамболийска също е журналист, покрай работата ли се запознахте?
-Имаше Комитет за радио и телевизия, който организираше празник на телевизията. На него се правеше бал в хотел „София“, на който идваше Тодор Живков и танцуваше с говорителките. Бях отскоро в телевизията, сравнително нов, но с огромно самочувствие, че работя там. Не бях много популярен все още. Седнах с колеги от БНТ на една маса, а зад нас бяха водещи от радиото. Донка тогава беше по-известна от мен защото всеки ден в 12 часа на обяд правеше интервюта по телефона с известни хора от света на изкуството и културата. И на бала изнасяха програма и споменаха и нейното име. И аз се обърнах към колегите от радиото и ги попитах: „Коя е тази Донка Стамболийска?“. Казаха ми, че е станала от масата и след малко ще се върне. Така колегите ме запознаха с нея, а аз я поканих на танц. Тогава видях, че е много хубаво момиче. Харесах я и започнах да я каня на срещи. И до днес продължаваме да си отбелязваме този ден и вече 46 години сме заедно. Две лета по-късно се оженихме.
-Наистина ли сте я впечатлил с домашно приготвен заек по ловджийски?
– Да, така беше. Тя е кръгъл сирак и понеже ме покани на обяд в къщата, в която живееше с леля си и вуйчо си, реших да я впечатля като сготвя заек по ловджийски. Хапна от него, но години след това ми призна, че всъщност тя изобщо не обича заешко, но за да не ме обиди, го е изяла. Сега много харесва специалитетите ми. Две от нещата, които най-много обичам да правя, е да пиша и да готвя. Ако не правя едното, правя другото. У нас аз съм майстор на супите и яхниите.
Донка обаче върти страхотни баници, приготвя вкусно печено месо и приготвя всички манджи с кайма. Така се допълваме. Аз влагам много мои идеи в рецептите, не ги правя по книгите. Гледам си в дворчето зад къщата зеленчуци. Имам 200 корена с домати. Градинарската работа много ме разтоварва.
Иначе много обичам да ходя сред природата. На море, планина… Душата ми се напълва. Мога да стоя с часове и да наблюдавам морето и не ми омръзва. Дълги години бях и къмпингар. Имахме си компания от художници, но след промените всеки замина нанякъде и така спрях на ходя на палатка.
-Какво ви задържа толкова години с жена ви, освен работата и любовта към кулинарията?
– Много е лесно да кажа любовта. Напасването на характерите е доста сложен процес. Ако преминеш през него, значи всичко ще бъде наред. Това че сме от една професия си има и минуси. Донка винаги повече е отстъпвала, защото, ако се развиваш в кариерата, е за сметка на другия. Точно когато бяхме решили да се женим, я бяха поканили да работи в БНТ, но не дойде, за да не кажат, че се е уредила заради мен, а аз нямах нищо общо. Е, и аз също съм отстъпвал за някои неща, но винаги съм бягал от битовизмите, защото от тези скандали няма никакъв смисъл.
-Дъщеря ви Калина защо не ви наследи в професията?
-Тя винаги е казвала, че не иска да се занимава с моята професия. За да не излезе, че ползва името ми, а и да не е в моята сянка. Децата ми така са възпитани да са самостоятелни и да постигнат всичко сами. Затова и не стана журналист. Иначе е много талантлива, умна и пише добре. Затова и нямаше как да избяга съвсем от писането, защото имаше рубрика в списание. Със своя приятелка правят аудиокниги. Тя е и първият човек, който вижда всичко, което напиша. Калина първа прочете книгата ми и дори махна една трета от нея.
-Кой е най-тежкият ви момент в живота?
-Това бяха последните една-две години. Загубих много близки хора, но не искам да изпадам в подробности. Смятам, че мъжете трябва да преживяват своите мъка насаме, не пред хората. Никога не съм харесвал тези, които публично оревават света с драмите си. Направо изпадам в бяс, когато гледам конкурс за песни, а участниците си разказват някакви житейските изпитания. Бягам от това. Когато остана насаме със себе си сред природата мога да седна и да си мисля и да разговарям с тези, които съм загубил. Но да парадирам със скръбта си пред хората никога няма да направя. Истината е, че още не съм преживял загубата на близките си и не съм се справил с мъката си, но работата е тази, която ми помага да се държа.
-Преди пет години загубихте и осиновения си син Ахмед, защо решехте да го вземете от Палестина?
-За да го спася. Видях го при първото ми пътуване в Ливан, когато отидох да правя филм за палестинските деца, които вземаха участие във войната. На 13 години те вече бяха пълноправни бойци. Така срещнах Ахмед, разбрах, че баща му е загинал. Веднага го харесах – беше будно, начетено и интересно дете. Беше ходил в Куба и се беше срещал с Фидел Кастро, имаха обща снимка. След година попаднах на списание „Тайм“ и на снимката беше моят Ахмед с пушка в ръце. Покрай филма за Бейрут реших да видя какво прави той. Позна ме. В това време вече беше обсаден града. Беше драматично, а и предчувствах, че ще стане кръвопролитие. Предложих му да дойде с мен да учи медицина в България и някога да се върне да помага на народа си. Съгласи се, майка му също. Облече се и тръгна. Успяхме да го прекараме през границите. И добре че дойде, защото след заминаването ни в лагерите „Сабра и Шатила“ стана клане. Ахмед живя в моята къща, с децата ми много се радваха един на друг. Тук стана доктор, работи на Канарските острови известно време, върна се и в Ливан и после пак дойде. Финансирах го да отвори кабинет в Златоград, винаги съм му помагал, дори повече, отколкото на моите деца. През всичките години поддържахме връзка и сме били близки. Остана си непораснал. Отиде в Истанбул, там хвана някаква болест и почина в Пловдив, дори не успя да дойде до София. Сега поддържам връзка с децата му и когато можем се виждаме. За мен те винаги ще са част от моето семейство.
Продължение на интервюто с Иван Гарелов четете в следващия ни брой на в. „Галерия“…
