Актрисата Лиляна Филипова е жената до първия тв говорител Никола Филипов, с когото имат двама синове. Двамата се развеждат след 25-годишен брак, но не спират да поддържат връзка до смъртта на обичания Чичко Филипов през 2016 година.
Лиляна е завършила актьорско майсторство във ВИТИЗ в първия випуск на Моис Бениеш, с асистентка Надежда Сейкова. След това отива по разпределение в Пернишкия театър, а през 1961 година става щатна актриса в Младежкия театър, където остава 30 години.
Преди осем години Лиляна издаде книгата „Из моя театрален свят и не само“. Днес тя е на 88 години и се радва на две внучки и едно правнуче. Лиляна Филипова разказва спомените за мъжа си Никола Филипов пред вестник „Галерия“.
Интервю на Ива ДИМИТРОВА
– Госпожо Филипова, отдавна вече не играете в театъра, как минават дните ви сега?
-Тежко и трудно, защото заради пандемията не мога да върша всички онези любими работи, които правех преди. Ежедневието ми е едно и също – чета много книги и вестници, готвя, пазарувам… Единственото, които правя сега, е да следя непрекъснато какво е положението по света с ковида. Големият ми син е в Англия, във Франция е неговата дъщеря и моята голяма внучка с малкото ми правнуче. А малката ми внучка е в Италия. В България сме само аз, малкият ми син и остава само мъката ми по разпръснатото семейство.
Преди пандемията бях намерила начин да поддържам духа си, защото членувах в няколко клуба. Ходехме в Съюза на артистите. Кольо Петков събираше актьорите със сребро в косите, слушахме лекции, виждахме се и беше приятно. Ходех при Зоя Паприкова, която също имаше клуб „Сребърна есен“ от пенсионери, бях член и на независимите писатели. И на всичките тези места аз всеки път или рецитирах нещо, или по-често представях някого, или просто бях слушател, но винаги беше приятно и това поддържаше духа ми. А сега е просто пустош.
– Кои бяха най-хубавите ви години?
–Имах чудесно, спокойно и весело детство. Макар че бях от работническо семейство, в тежките години преди и след войната никога не съм усещала глад и лишения. В забавачката се увличах в ролята на балерина, учителката ми беше прекрасна и ми правеше спектакли.
Имах чудесни години и в гимназията, но още по-прекрасно беше времето на следването ми във ВИТИЗ. Попаднах в класа на Моис Бениеш, който след това стана професор, и неговата асистентка Надежда Сейкова. Тя също после стана професор. Тогава за тях ние бяхме първият им випуск. Много бързо се сформира нашата група – Никола Гълъбов, Иван Андонов, Анани Явашев, Кина Дашева, Грациела Бъчварова, Стефка Апостолова… и аз. Ходехме навсякъде заедно, по цели нощи четяхме и се явявахме на изпитите. Беше прекрасно и вършехме разни щуротии.
Освен прекрасни приятели аз имах и голямата любов на Кольо, а какво по-хубаво от това. В четвърти курс се омъжих и така завърши прекрасния ми период на следването. Бях разпределена в Благоевград, но Кольо, с когото вече бяхме женени, категорчно каза „не“. На всичкото отгоре вече бях и бременна. Директорът на театъра в Перник, тогава градът се казваше Димитрово, много ме харесваше за неговата трупа, но Иван Башев, който тогава беше шеф на Комитета по изкуства и култура, не позволяваше. По-късно разбрах, че Желчо Мандаджиев много е настоявал да ме пусне и най-накрая Башев се съгласил. Понеже много обичах театъра и исках обезателно да имам работа в някоя трупа, скрих, че съм бременна. Не беше много етично от моя страна, но исках да играя в театър.
Там изкарах пет години. Беше прекрасен период за мен, въпреки че се налагаше постоянно да пътувам. Влакът сутрин беше в 6 ч., а аз трябваше да ставам в 5. Репетиции, представления, късно вечерта се връщах, отивах при свекърва ми, за да видя детето – в повечето случаи го заварвах заспало. После се прибирах при Кольо. И така – почти всеки ден. Беше трудно физически, но изиграх прекрасни роли, които, съчетани с младостта, не ми даваха усещането за умора. Там получих награда от Националния преглед на българския театър с пиесата „Всяка есенна вечер“ на Иван Пейчев за ролята на Анна. Заради това имахме пътуване до Москва за 25 дни, това беше и първото ми излизане в чужина. Беше още по-прекрасно, че бях с бъдещите си колеги от Младежкия театър – Луна Давидова, Виолета Минкова, Николай Бинев, Георги Кишкилов…
– Кога отидохте в Младежкия театър?
– След като изкарах тези задължителни пет години в Перник, такъв беше законът тогава, кандидатствах за всички софийски театри. На моята молба се отзова комисия от Младежкия театър, която ме гледа в пиесата „Третата дума“ на Касона. Харесаха ме, одобриха ме и станах щатна актриса там от есента на 1961 година, където останах почти трийсет години.
В състава имаше два пъти повече артистки, отколкото мъже, и така заетостта беше по-малка. Първата ми пиеса беше „Унижените и оскърбените“ от Достоевски под режисурата на Вили Цанков. Скоро след това получих ролята на Анка в пиесата „Левски“ от Васил Мирчовски. Известно е, че Тодор Живков посещаваше много постановки. Разбира се, че дойде да го гледа, още повече че пиесата беше написана от негов съгражданин. Освен това главен герой беше Левски. Така с тази пиеса открихме много културни домове в цяла България. И аз останах за Тодор Живков Анка. Бяхме в Карлово, за да открием културния дом там. Мъжът ми обаче и неговите приятели ми възложиха задачата да донеса две дамаджани с вино. Попитах в кой ресторант ще е банкетът след представлението и се появих с двете пълни дамаджани с вино. Виждайки Тодор Живков и всички актьори и гости около него, нямаше къде да седна. Изведнъж Тодор Живков се провикна: „Анке, ела тук“, и директно ме покани да седна до него.
– Доколкото знам, Живков е дал апартамент и на вас?
– Да, така е. Още от началото на брака ни с Кольо имахме проблем с жилището. Нямаше къде да живеем и затова отлагахме да се оженим. Най-накрая свекърва ми каза: „Елате при нас, за да имате право вече като семейство да поискате апартамент“. И така ние заживяхме скромно в кухнята на свекърва ми. В деня, в който родих големия син, ни дадоха първото жилище. А то беше една стая от тристаен апартамент с още две семейства с обща кухня. Въпреки теснотията – 13 души с децата, ние живеехме чудесно. Традиция ни беше всяка неделя да обядваме заедно. По здравословни причини, когато родих, не можехме веднага да се нанесем и докато аз се лекувах, Кольо всичко беше изработил сам в стаята ни – пердета, покривка на леглото, детско легло… Имаше много сръчни ръце и умееше всичко да върши.
Когато дойдох вече в София от Перник, ни беше доста тясно в тази стая и тръгнахме да търсим по-голямо жилище. И тогава известният актьор от Народния театър Петко Карлуковски посъветвал Кольо да ме изпрати при Тодор Живков, защото видял как в Карлово ме извикал „Анке, ела тук“. Обадихме се, уредихме среща и аз отидох при Първия. Бях много притеснена, обаче той започна да ме разпитва за театъра. Самият той е играл някога ролята на Кара Танас в любителска трупа и затова му беше интересно да говорим. Но аз съвсем се притесних и казах: „Моля ви, имам една лична молба към вас“, и му споделих проблема си. Той каза: „Да, ще стане след няколко месеца, защото обектите са в строеж“. И наистина след известно време ми се обадиха и ни дадоха апартамент от две стаи и кухня в квартал „Изток“.
Но за съжаление след няколко години с жилището пак се появи проблем, защото се роди по-малкият ни син и майка ми дойде да живее при нас. Тогава пък ни помогна секретарката на Тодор Живков, която каза на Кольо да отиде и да подаде молба за разширение. И така се озовахме в „Младост“.
–Как и къде се срещнахте с мъжа ви?
–Нямах и 19, когото се запознахме. Бях приета като студентка по химия и в това време Наум Шопов, който караше военна служба като трудовак на Гара Искър, беше направил в същия квартал естраден състав, с който се явяваше на преглед на художествена самодейност в Бухово. Специално за фестивала направиха пиеса и приятелката му Ана Ивкова ме помоли да заместя болна актриса. Тогава Васил Кирков, член на комисията, ме поздрави за успешното представяне: „Браво! Вие сте студентка в театралното училище, нали?“. „Не, не съм“, казах му аз. „Непременно трябва да кандидатствате. Мястото ви е там!“ Явно това ми трябваше. Това ми даде кураж и криле. Казах вкъщи, че няма да уча химия и ще кандидатствам в академията. На следващата година, когато вече се бях записала да кандидатствам, колежката ми Ана Ивкова отиде на бригада в „Илиянци“ и понеже студентите са в отпуска, ме покани да рецитирам. В същото време Григор Вачков пък завел Кольо, който по това време беше в четвърти курс в театралната академия. Трябваше да ни вземе рейс в пет часа следобед пред ВИТИЗ. Кольо беше седнал на предната седалка. Когато се качих, като на скенер ме огледа от долу до горе. Много мразя това и дори си помислих: „Този пък какво си въобразява“, врътнах се и седнах по-назад. Кольо по-късно ми каза, че в същия миг си е казал: „Тя е“. Отидохме, казахме си стихотворенията и два дни по-късно се срещнахме пред ВИТИЗ. Отидох да проверя дали ще има курсове за подготовка за академията, Кольо ме видя, заговори ме и ме изпрати до автобуса за Гара Искър. Опита да ме целуне, но аз му казах: „Как си позволяваш“, и му ударих шамар, защото в рейса можеше да има и хора от моя квартал. Така че нашето запознанство беше твърде необичайно. След два-три дни пак се видяхме случайно пред академията. Оказа се, че там няма да има курсове за академията и Кольо ми предложи да ме подготви. Беше чудесно, защото покрай това пламна нашата любов. Омая ме със своята интелигентност, той четеше много, с широката си обща култура, с познанията си за света… Можеше да стане великолепен режисьор, но не и добър актьор, защото като типичен Овен не обичаше да се подчинява. Три години бяхме гаджета, преди да се оженим.
–Голяма ли беше сватбата ви?
–В четвърти курс се оженихме, през октомври 1955 година. Малко по-късно аз забременях. Григор Вачков се шегуваше, че той ни е кум, защото, ако не е бил той, е нямало да се запознаем. Но кум ни стана чичото на Кольо – актьорът Никола Попов, който настояваше, защото мъжът ми беше кръстен на него.
Тогава не се правеха толкова големи сватби. Нашата беше много обикновена, събрахме се на един обяд с най-близките роднини. А аз дори не бях с бяла рокля, а с костюм.
– Как Никола Филипов отиде да работи в телевизията и стана първият говорител?
–Кольо винаги е имал късмет. Той беше говорител в радиото, където го взеха чрез прослушване, защото имаше много хубав глас. По време на емисия обаче беше прочел новините, дъвчейки дъвка, затова го наказаха и му намалиха заплатата. Точно тогава неговият колега Борислав Симеонов го моли да се яви на прослушване вместо него в телевизията. Кольо дори не ми беше казал, аз тогава играех в Перник, но го избраха и така стана първият говорител в България. А куклената актриса Слава Рачева му измисли името Чичко Филипов. Накрая всички се обръщаха към него по този начин. Аз дори се шегувах с него, като му казвах: „Виж се, и бабите ти казват чичко“.
–Като стана популярен, много жени ли звъняха на телефона ви, за да го притесняват?
–Много го харесваха жените. Имаше дори една, която звънеше всеки ден между два и четири на домашния телефон. Веднъж звънна и ми каза, че той ми изневерява и тя е с него, а в същото време Кольо беше до мен. И аз исках да й затворя устата и й казах, че мъжете над 40 години се променят, трябва да си поддържат самочувствието и какво друго да прави. И тя зяпна от изненада. Пожелах й приятно прекарване и й затворих телефона.
-Какъв съпруг и баща беше той?
– Добър баща беше, но домакинските проблеми като че ли предпочиташе да прехвърля повече на мен.
– Защо след 25-годишен брак се разведохте?
-Нашата любов беше много бурна, силна, летвата беше много висока, не можеше къде повече да расте. Тя трябваше да премине в някакво друго измерение. Или трябваше да станем добри приятели, или да намерим общите неща, които ни свързват. Между нас имаше различия.
Моята мечта, когато тръгнахме, беше да имам съпруг актьор, за да си приказваме за театър, да говорим за роли и да живеем в актьорската среда. Това обаче не се получи, защото Кольо още от четвъртата година като студент имаше неприятности със своя преподавател Филип Филипов. Неговият чичо Никола Попов и Филипов бяха колеги в Народния театър и между тях е имало вражда. Това се пренесе върху мъжа ми. И така Кольо намрази професията и каза, че няма да работи като актьор. Когото стана говорител, той държеше на своята телевизия, а аз на своя театър. Исках да общувам с колегите си актьори и да съм в тяхната компания и извън театъра, а такова нещо не ставаше, защото Кольо не го искаше. Това рефлектира върху нашите отношения и се разминахме. Освен това много обичах да пътувам в чужбина, а него не можеше да го изкараш от къщи. И досега не мога да му простя, че не се съгласи да отидем в Париж в продължение на години, след като нашите познати Георги и Ели ни канеха най-настоятелно. Поне заради мен трябваше да го направи, защото аз съм откликвала на негови желания. В един момент промени и отношението си към мен. Предизвиках разговор, обиди ме и аз много разочарована си казах, че това не е моят Кольо. И започна разводът.
–След развода срещахте ли се?
-Отново парадокс в моя живот – бяхме разведени, но не бяхме разделени. Той имаше ключ от апартамента ни в „Младост“ и идваше по всяко време, без дори да се обади. Аз го канех на Бъдни вечер да сме заедно с децата. Винаги когато съм имала нужда и съм казвала да дойде да приказваме, е идвал. Може би децата и това, че не създадохме нови семейства, не прекъсна връзката ни. Никога не съм имала усещането, че сме разделени. А той пък, когато даваше интервюта, винаги казваше, че неговата най-голяма любов е бившата му жена. Даже на 80-годишния си юбилей призна в едно интервю, че ако трябва да бъде искрен, и сега когато ме види, краката му се подкосяват.
-От какво си отиде той?
– Беше прекарал доста операции, вече и годините си оказаха влияние, но като че ли най-много го съсипа смъртта на брат му, който беше почти 13 години по-малък от него. Той го е гледал, когато майка му е била на работа, и винаги е бил много привързан към него. Този удар не можа да понесе и си отиде.
Източник: в-к „Галерия“
