Костадин КОСТАДИНОВ, снимка: facebook
Географски и исторически България винаги е била свързана с морето. Нещо повече – не с едно, а с цели няколко морски басейна. Макар и да не отдават никакво значение на развитието на своя флота, още от самото начало на българската държавност на Балканите нашите владетели разбират добре както възможностите, така и опасностите, дебнещи откъм морския бряг, и предприемат мерки за блокиране на опитите за византийски морски десанти. Аспарух започва изграждането на серия от отбранителни валове по крайбрежието на Черно море, а при неговите наследници целият черноморски бряг е още по-плътно укрепен. В следващите десетилетия с разрастването на българската военна сила и мощ постепенно българските граници опират до бреговете на Бяло, Адриатическо (наречено от българите Синьо) и Йонийско море. Дори и в моментите, когато България е принудена да се оттегли от тях заради византийския натиск, българското население остава по тези земи, които в очите на всички наши и чужди хронисти си остават български по етнографски характер.
Петте века турско робство водят до сериозни етнически промени на Балканите. Българите в Адриатика са избити, прогонени или асимилирани, но тези по беломорското крайбрежие остават сериозен фактор. Ето защо когато въпросът за възстановяването на българската държава започва отново да се поставя на дневен ред, от самото начало се коментира и нейният средиземноморски излаз. Още по време на Цариградската посланическа конференция през 1876 г., когато за първи се обсъждат границите на бъдеща България, става ясно, че тя няма как да се развива нормално без излаз на Бяло море.
След края на Руско-турската война по силата на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. България получава устията на Струма и Места с пристанищата Кавала и Порто Лаго. Така страната ни се сдобива с два широки морски излаза на Черно и Бяло море, гарантирани с международен договор. За англичаните това е най-тежкият геополитически удар, който им нанася Русия. По време на войната хиляди английски „доброволци“ (почти всички от тях кадрови военни от британската армия) се записват в турската армия, а армията на Сюлейман паша, която в началото на военните действия се намира на черногорската граница, е пренесена с английски военни кораби до Дедеагач, за да се бие с руснаците. Накрая, когато руската войска е пред портите на Цариград, кралица Виктория праща британския флот да охранява турската столица, давайки ясен знак, че руска атака срещу града ще означава война с Британската империя. Ето защо не са изненада последващите действия на англичаните.
Непосредствено след подписването на Санстефанския договор те подклаждат метежа на Сенклер. Този английски благородник, подкрепен с пари и оръжие от Лондон, приема името Хидает паша и се опитва да разбунтува мюсюлманите в Родопите срещу руснаците и българите. Метежът е слаб, бързо се изражда в традиционните башибозушки нападения над беззащитните български села и е потушен от руската войска с помощта на четата на Капитан Петко войвода. Буди озадачение обаче фактът, че този метеж се случва точно в района на Беломорието, а не в Лудогорието, където все още има повече от 80 000 турски войници. Отговорът на този въпрос е очевиден – за да се създаде смут в бъдещите южни български земи и да има основание на един следващ етап те да не бъдат включени в състава на българската държава. Както и става. Макар и неуспешен, метежът на Сенклер създава впечатлението, че в тези земи не живеят българи, щом местното население се бунтува срещу България и Русия. Резултатът е налице – беломорският излаз на страната ни е напълно ампутиран.
България трябва да изгражда своите търговски пътища към света в неестествена посока – не от север на юг, а от запад на изток, към Черно море. От София до Солун разстоянието е 280 км, до Кавала са 348 км, до Бургас са 400 км, а до Варна 450 км. Износът през черноморските пристанища не само удължава и оскъпява пътя на стоките ни към световните пазари, но и поставя свободата на българската търговия в зависимост от волята на този, който владее контрола над проливите. Все пак правото на България на средиземноморски излаз е в някаква степен признато (или поне обсъждано) на всички международни конференции, в които тя участва до Балканската война.
След края на Първата балканска война (1912-1913) по силата на Лондонския мирен договор България получава широк беломорски излаз от устието на Марица до устието на Струма, с което той задминава по големина черноморския ни излаз. След неуспешната за нас Втора балканска война (1913 г.) с Букурещкия мирен договор запазваме едва половината от него – вече само между Марица и Места. Само за няколко години Беломорска Тракия е плътно интегрирана в българската държава, защото етнически е българска. За отбраната на морето се изгражда и Беломорски флот.
На всички тези усилия е сложен край само няколко години по-късно. След като губи Първата световна война с Ньойския договор, България губи и Беломорска Тракия, която е превърната в подмандатна територия на Обществото на народите под управлението на Франция. Така през ноември 1919 г. една изконна част от България е превърната във френска колония. Това положение обаче е временно – само половин година по-късно, през април 1920 г., конференцията в Сан Ремо я дава на Гърция, за да се обезпечи по този начин нейната сухопътна връзка с Източна Тракия, която пък й е дадена от Османската империя по силата на Севърския мирен договор. Окуражени от английското и френското правителство, гърците започват политика на брутален геноцид срещу местните българи и само за няколко месеца изгонват или избиват цялото българско население. Въпреки това България не се отказва от своите права.
През 1922 г. на Лозанската конференция тя поставя въпроса да й се върне излазът. Гърците са притиснати, но опрени за пореден път на английската подкрепа, предлагат да отстъпят територия от само 3 кв. км до Дедеагач, където да се построи свободно българско пристанище. Българските делегати отказват да приемат този вариант и напускат конференцията.
Все пак политиката на мирен ревизионизъм остава водеща в София. Началото на военните действия на Балканите през 1941 г. по време на Втората световна война внезапно решава дългогодишния проблем с българския излаз на Бяло море. След капитулацията на Гърция българската власт в земите между Струма и Марица е възстановена. България получава за първи път в своята история и островите Тасос и Самотраки. Така до 1944 г. страната ни отново заема своето място сред другите средиземноморски държави. Възстановен е и българският Беломорски флот, а старото българско население, прогонено през 1920 г., започва да се връща обратно по своите родни места. Промяната в генералния ход на войната обаче, както и поредният български преврат слагат край и на това българско връщане край Бяло море.
На 9 септември 1944 г. по заповед на новото прокомунистическо правителство българските войски и администрация започват изтегляне от Беломорието. По-късно на Парижката мирна конференция през 1947 г. българското правителство настойчиво поставя въпроса за получаването на Беломорска Тракия отново, но се сблъсква с насрещните гръцки претенции за отстъпване на целия Рило-Родопски масив на Гърция. СССР подкрепя България, докато на гръцка страна освен традиционно прогръцки настроената Англия застават и САЩ. В крайна сметка резултатът е реми и границата остава такава, каквато е начертана след края на Първата световна война.
Така от 1947 г. насам е фиксирана следната географска и политическа ситуация – цяла България на юг от Стара планина е обърната за изход на море към юг, по долините на нейните реки. Няма в света друг случай, когато долните течения на големите реки на една държава, каквито са Марица, Места и Струма, да са отделени от територията и с държавна граница само на няколко километра преди морския бряг. Най-южната точка на България отстои на едва 27 км от Бяло море. Родопите буквално са задушени икономически и за тяхното развитие през следващите години държавата инвестира милиарди левове. За местните българи остава само утехата при хубаво време да виждат от най-южните български върхове в далечината беломорската шир.
Въпреки това България остава до някаква степен средиземноморска страна. След влизането й в Европейския съюз през 2007 г. започва отварянето на затворените през войната пътища. Българският език отново е в трайна употреба в Беломорието, където оцелялото след гръцките репресии местно българско население плахо се връща към своите корени и търси контакт с роднините си в България. Блясъкът и омаята на Бялото море ще продължат да властват с особена сила над българското съзнание независимо от превратния ход на историческите събития.
