Маша Илиева, снимка: БГНЕС
Примабалерина, хореограф и педагог, Маша Илиева е сред най-ярките имена в балета у нас. Завършва световноизвестната академия „Ваганов“ в Петербург, от 40 години работи в Националната опера и балет, където е назначена 4 дни след 18-ия си рожден ден на 11 септември. Сега е репетитор там, но е била и художествен ръководител на Националния балет. От 25 години ръководи своята детска балетна школа, която е най-престижната у нас. Преподава „Исторически танци“ в Музикалната академия, автор е и на книга по тази тема.
Интервю на Мария ПЕТКОВА
– Празнувахте 25-годишнина на школата ви за балет, а на 15 септември направихте 40 години на сцената. Как мислите да отбележите това събитие?
– Всъщност 25 години от балетната школа станаха миналата година и трябваше да ги отбележим на 25 май 2020, но заради пандемичните мерки ми дадоха дата за декември, когато обаче отново ни затвориха. Предствлението се отложи за 2 февруари и бях сигурна, че ще го има, защото двойката ми носи късмет. На 02.02.2002 г. станах директор на балета в Операта. Пак на втори имах премиера на книгата ми „Исторически танци“, която тръгна успешно. Докато чакахме отварянето, направихме спектакъл, който ще се повтори на 21 октомври, живот и здраве. Казва се „Огненото птиче“ – това е историята на Жар птица. Птичето не знае, че пръска огън и изгаря гората, но животът отново започва. То пораства, вече знае силата си и не предизвиква пожари. Спектакълът е метафоричен, има препратка към събитията, в които бяхме поставени. За 40-годишнината ми в Операта ще се организирам да направя честване. Мисля си да е със „Спящата красавица“ на Чайковски, но може да са отделни сцени от различни балети или такива, в които съм танцувала.
– Кога започнахте да се занимавате с балет?
– Първо ме записаха художествена гимнастика на стадион „Славия“, баба ме водеше. Бях малка и много слабичака, зле се справях. Бяха
казали на майка ми: „Вземете си я, не става“.
Не съм имала сили, иначе ми беше интересно. Тогава там тренираха големи звезди от тогавашния елит в гимнастиката като Красимира Филипова, които обичах да гледам. После ме записаха спортна гимнастика в ЦСКА, което много ми помогна за балетното училище. Всички колела, кълбета, скачането, ходенето по греда ме направиха по-компактна. Благодарение на това влязох първа в балетното училище. След година там, заминах да уча в Петербург, където останах до края.
– Кой беше най-трудният момент там?
– Колкото и да е било трудно, детството си е детство. Не съм плакала, че не съм с родителите си, а и там имам баба, леля. Въпреки че живеех в общежитието, можех да ги виждам. Най-трудното беше, като завършвах. Тогава си задаваш въпроса: „Оттук накъде? Ако не стана балерина, какво ще правя?“, защото вече си се посветил на балета.
– Кога разбрахте, че ще бъдете балерина?
– На конкурса във Варна, който беше много силен тогава. Когато спечелих там, повярвах в себе си. Единственият човек, който дотогава вярваше в мен, беше майка ми. Тя идваше да ме гледа и все казваше: „Не се е раждало такова чудо!“. Отговарях й, че няма как да види това, докато стоя в задната редица, а тя: „Пак се вижда – стойката, ръцете…“.
След конкурса започнах и аз да си вярвам.
Избраха ме за главна роля и си тръгнах по пътя, но продължих винаги да се съмнявам дали съм достатъчно добра.
– Перфекционист ли сте?
– Да, доста съм самокритична, за да забележа, че не танцувам перфектно. Като станах учителка, съвсем се вживях. Спомних си какви грешки съм правила, защото ме е мързяло. Казваха, че съм ужасно мързелива. По-скоро не бях амбициозна, дори не харесвам думата „амбициозен“. Не си давах труд, защото лесно ми се удаваха нещата и не се стараех за повече. Струваше ми се ужасно да повтарям едни и същи неща по 100 пъти, но после животът си го върна. Когато трябва да излезеш на сцената и да си най-отпред, научаваш колко е важно да си усъвършенствал всеки детйл.
– Казват, че на балерините им кървят краката, имат проблеми със ставите… Съжалявали ли сте някога, че сте се посветили на балета?
– Никога. Отчайвала съм се, но да се откажа – никога. Според мен е качествено изживян живот. Има хора, които, като видят, че няма да станат прими, напускат. Други ги болят много краката и разбират, че не е за тях. Аз не съм имала тежки травми освен една операция накрая. Казваха ми в руското училище, че имам хубава мускулатура, която добре държи костната система. Голяма работа, че ми кървят краката. Гръб, стъпала, колена са ме болели, но дори хора, които не са се занимавали с балет, ги болят.
– Скоро имахте рожден ден, правите ли си някаква равносметка?
– Мъчно ми е, че минават годините, но не могат да се върнат. Но не правя големи компромиси със себе си, за да изглеждам неестествено добре на тази възраст. Отдала съм се на нормалния живот, защото,
докато танцувах все са ми казвали, че съм дебела.
Ако погледнете снимки, видеа, обаче ще видите, че това е някакво безумие. Но това ми е седяло в главата и да изям дори нещо малко ми се струваше краят на света. Не съм спазвала точно диети, но без да смятам калории, се хранех много ограничено – две купички салатка или парче пилешко вечер – адска работа. Като свърша в Операта, отивам в балетното училище и чак в 19:30 мога да се отпусна и да изям нещо малко и малко да пийна – малко, защото на другия ден съм отново на работа и трябва да съм във форма. Сега мога да си позволя повече.
– Налагали ли са се големи жертви в личния живот заради балета?
– Почти нямаш друг живот – най-много един път да си позволиш да излезеш до по-късно. Като малки, разбира се, сме ходили на дискотеки, тогава не ни беше проблем да стоим до 5 сутринта, тежало ни е на сутринта в залата. Но не бих казала, че тези ограничения са точно жертви. Сега съжалявам, че се случи така, че нямам деца, а моите съученички вече имат и внучета. Минава ми през главата мисълта, че би било добре да има кой да те гледа на стари години, както се казва.
– Съзнателно решение ли беше да нямате деца?
– Да, имало е случаи, когато съзнателно съм взимала това решение, за да не се прекъсне кариерата. Защото ние, балерините, спираме да играем на втория месец от бременността. Рядко някой може да си позволи лукса да продължи повече. Първо, вече не изглеждаш добре, второ – рискуваш да загубиш детето. Това са 9 месеца бременност, поне още 6 месеца след раждането на детето, докато го оставиш на някого да се грижи, и после трябва време пак да се върнеш във форма. Да се откажеш да имаш дете е голяма жертва, но не си даваш сметка, когато я правиш.
„Если человек глуп, то ето навсегда“
(„Когато човек е глупав, това е завинаги“), както казват руснаците.
– Кое е най-голямото предизвикателство, пред което сте се изправяли?
– Сигурно всички артисти ще го кажат – започването на нова роля. В началото винаги си мисля, че никога няма да се справя достатъчно добре. Друго голямо предизвикателство е школата, която направих с моите си фантазии. В началото си мислех, че ще напъна учениците и ще станат гениални. Успехите дойдоха много по-късно. Първите 5 години бяха много трудни. Върпреки че бях популярна, започнах с 8 деца, а мислех, че ще се запишат 100. Причината беше и в мен, защото отхвърлих много – заради възраст или други, но в началото не можеш да селектираш. На много неща се научих. Школата постепенно се разшири. Освен класически балет се изучава и модерен танц, който също е доста труден, но има голям интерес към него. На конкурсите ги има и двете и нашите деца често печелят Гранпри. Правим и семинари в школата, към които също има интерес.
– Кой е най-важният урок, който научихте?
– Преди време го казах – да не се предава човек. Много съм чувствителна, не съм перде. Много страдам, дори от дреболии, но подминавам и продължавам в своята посока. Не съм привърженик на „всяко зло за добро“. Не обичам злото. Не обичам да правя лоши работи. Приела съм лошо лице, за да стресирам, като защита. Много съм добричка и ще ми се качат на главата. Затова съм строга – майка ми каза, че е отвратително – интонацията ми, която не търпи възражение, учителскиян маниер. Сигурно е права. В Операта по 8 часа, 1 час в шоклата, в академията. Големите ти се качват на главата, не децата. В Консерваторията имаше с по десетина години по-големи от мен. Беше ми неудобно да им правя забележка, но после се научих да казвам „стига“ с подобаващ тон, зловещо (смее се).
– Какво ви спасява в тежък момент? В какво вярвате?
– Нищо не може да те спаси, човек трябва да го изживее. Много съм се молила, като е нямало за какво да се хвана. Даже мисля, че е помогнало. Вярваща съм, но не става дума за набожност. Паля понякога свещичка, но не постя и не спазвам религиозни ритуали. Честно казано, вярвам най-вече на себе си. Случвало се е да ме предават.
– Имате ли си девиз или мисъл, която следвате?
– Нещо като пътеводна светлина ми е всеки ден да е различен и колкото и да си уморен, да ставаш с мисълта, че ще преживееш нещо различно. Скуката убива и не обичам да зациклям. Ако трябва да повтарям едно и също, получавм нещо като депресия.
– Има ли добра школа в балета?
– Няма наплив на добри кадри.
Очертава се в скоро време празно място за прима,
в момента няма някакъв ярък талант. Имаше голяма дупка в интереса към балета – хората не си даваха децата в балетното училище, а то е единственият източник на кадри. Причината за този отлив е, че хората не искаха децата да имат тежка професия без финансово покритие. Сега тази празнина започва да се запълва, има качествени деца.
– Щастлив човек ли сте? За какво мечтаете?
– Ту щастлива, ту нещастна. Ту си се съжалявам, ту се радвам на нещо. Макар че нямам кой знае какъв крив живот, има по-радостни хора от мен – така са сътворени, даденост е.
Мечтая си да бъда по-свободна, да пътувам, дори да е по работа. Миналата година трябваше да преподавам в няколко града в Турция, после да замина за Пулия в Италия, за да подготвя двойка танцьори, и други ангажименти по света и т.н., но пандемията промени всичко. Сега работя онлайн с Бергамо и Турция, но се надявам светът пак скоро да се отвори.
– Имали сте възможност да останете в чужбина, защо се върнахне?
– Обикновено казвам, че и у нас трябва да има читави хора, но имах и лични причини. Мъж, който ме чакаше, а и щях да играя в „Лебедово езеро“. Като завърших, имах възможност за следдипломна квалификация към Маринския театър и можех да остана, но ми се искаше да се прибера. Може и да е било по-добре. Театърът им е на високо ниво, но в битово отношение бяха по-зле от нас. Сигурно и това е повлияло. За всичко имаше опашка, но имаше голяма почит към творците.
– Това отношение към хората на изкуството като че ли го няма у нас?
– Публика тук винаги съм имала, след спектакъл ме чакаха хора с цветя. Но наистина,
ако си се издигнал, те дърпат за краката.
Ще отидеш в театър или балет, ще дадеш пари за билет и ще се радваш на артиста, а после се намира някой да каже нещо негативно за него – колко е остарял, що не се види на какво прилича, или пък се коментира как си е опънал бръчките. Ако си решил да изсипеш нещо негативно за някого, ще намериш под вола теле, за да го направиш. Важното е да не му пука на човек за тези неща. Всеки решава за себе си, аз съм за естествения вид. Рядко някой изглежда добре след намеса. Мислила съм си понякога на какво ще приличам, като махнат бинтовете, няма да съм себе си.
– Има ли достатъчно публика на балетните спектакли?
– На балета е препълнено. Въпреки скъпите билети, идват хора. Като гледам публиката, има десетина човека, които ходят на всички спектакли, но виждам и млади хора, които гледат с интерес.
