Милена Славова изненада феновете си – тези дни на музикалния пазар се появи албумът й „Акустик“. В него известната певица възражда десет от най-известните си хитове в нова версия. Някои от парчетата – „Месо“, „Немам нерви“, „Защо“ – са на по 30 години и отдавна са жива история в рока. Знаят ги няколко поколения – неслучайно наричат Милена „изпълнител на малки и големи“. Друга нейна класика, „Истина“, е решена в стилен пиано вариант. Вечната бунтарка и компанията от перфектни музиканти около нея предлагат напълно различни аранжименти, а самата тя свири на акустичната си китара. Милена саркастично се шегува, че „Акустик“ е „дете на пандемията“, но смело продължава напред.
Интервю на Албена Атанасова
– Госпожо Славова, благодарение на ковида ли има премиера на ваша продукция?
– Отдавна ми се искаше парчетата, които съм създала преди десетилетия, да прозвучат акустично, но все не ми оставаше време. През корона кризата обаче то се появи в предостатъчно количество и успях да поработя на спокойствие над проекта.
– Не е ли притеснително, че песните ви от 90-те звучат прекалено актуално и сега?
– „Притеснително“ е меко казано. „Немам нерви“ например си е жива настояща действителност – дори стихът „Не спирайте тока, че това ни разби“. Наскоро стана токов удар и ми изгърмя хладилникът – от два месеца не мога да открия компресор, за да тръгне отново. Явно, че нещата от живота у нас си остават старите. Писах тези текстове във времето, когато разбрах, че Тодор Живков пада, демокрацията идва и започват новите опити за промяна. Но сюжетите звучат като да съм ги мислила тук и сега. Жалко или не – това са фактите. Наблюдаваме какво се случва в политиката. Виждаме дереджето на хората във властта, действията им, реакциите им. Уж нещо вършат. Само приказки. Както се казва в „Месо“, „много въжета дърпат кокала, големи надежди от ниско ниво“. Същата работа.
– А тогава, след 10 ноември, лесно ли повярвахте, че промяната е близо?
– Толкова се надявах, че изведнъж всичко коренно ще се промени, че чудото ще се случи. Вярвахме – и аз, и много други хора, че ще бъде различно. Но едно е да си фантазираш, друго е да си в реалността. После много пъти съм си задавала въпроса: „Защо сме били толкова наивни и глупави?“. Защото в крайна сметка сравнително
бързо ни стана ясно, че напразно висим по площадите.
Нищо от това, което беше в главите ни, не се превърна във всекидневие.
– Мислите ли, че безразличието е сред основните ни проблеми – и на артистите, и на всички останали?
– Винаги е имало безразлични хора – преди и сега, няма да изчезнат и в бъдеще. Но има будни таланти в различни жанрове и поприща. И когато всички започнем да си казваме това, което не ни харесва, ще осъмнем в друг тип общество. Но трябва да сме по-упорити, по-интелигентни, по-образовани, по-напористи. И нещо много важно – да има повече контрол. Да се налагат тежки наказания за злоупотреби. Иначе няма да доживеем наместване на ценностите.
– Какво прави дъщеря ви? Продължава ли да рисува?
– О, да, да, ще я записвам на уроци, защото иска след седми клас да кандидатства в Художествената гимназия.
– От кого е наследила този талант?
– Вероятно от мен. На нейната възраст много рисувах. Но така ми тръгна животът, че музиката надделя. Куини също е много музикална и може да пее, но не иска. Когато й обяснявам, че всяка песен трябва да се изпипва до последния тон, й става скучно. Чувства се като хваната натясно и желанието й се изпарява. Предпочита да стане веднага, да й падне от небето. А така не се получава – работи се, много се работи.
– Каква още бяхте на тези години, на които е тя в момента?
– Супер организирана. Говоря за някъде от 7-и клас нататък. Още оттогава, като искам нещо, изграждам стратегия, правя си план как да го постигна. На 15 за първи път започнах да си водя бележки – къде и какво е нужно да направя. И до днес си пиша – първо, второ, трето. И отмятам всяка следваща изпълнена задача – така няма опасност да забравя как е необходимо да действам. Не обичам нещо да ми убягва, да остава на заден план.
– Сега покрай „Акустик“ пак е видно, че имате интересно перо и умеете да редите думите по оригинален и впечатляващ начин. Ще издавате ли скоро книга с авторска поезия?
– Не сте първата, която ме пита. Много приятели ми напомнят, че отдавна се каня да го направя, и започвам да се замислям съвсем сериозно. Вероятно ще бъде интересно. Но първо трябва да си събера произведенията – разпилени са къде ли не вкъщи по разни листчета и стари тефтери.
– Имате ли любовни стихове?
– Не се ангажирам с предварително планиране на жанровете. Никога не знам, като седна, какво ще напиша. Зависи от това, което е в главата ми – нещо идва, започвам, пък каквото излезе. Карам го на емоции – не си казвам, че е задължително. Нито пък съм вързана за бюрото си.
Тотално съм неконтролируема.
Дори не мога да кажа, че се водя по така нареченото вдъхновение. Най-често съм провокирана от пряката реалност. Не приемам писането като работа. Нито пък съм навита да е по поръчка. Не един и двама колеги са ми предлагали да им напиша – думи, музика, пълна програма. Но не съм този тип. А и съм много ревнива като творец – не знам дали човекът, на когото поверявам написаното, ще вложи в изпълнението си това, което аз съм вложила в текста и композицията. Не съм готова да правя компромиси в името на парите. Комерсът не е водещ в мотивацията ми.
– Променя ли се отношението ви към парите във времето?
– Те са задължителни, ако искаш да осъществяваш желанията си. Но да ги затвориш в банка, да седят по сметки, не е гот.
Те са, за да служат на душата – кеф ти днес едно,
кеф ти утре друго. Безумие е да ги трупаш, да отваряш десетки фирми, за да ги местиш непрекъснато и да се чудиш къде да ги навреш – това хич не е нормално. Чиста маниакалност.
– Как се справяте със семейната икономика в корона кризата?
– В интерес на истината, много ми е трудно да овладявам ситуацията. Не мога да не спомена, че успях да направя новия албум благодарение на субсидия, отпусната по програма на Културното министерство. Но
това са пари за проекти, а не за живеене.
Имам апартамент на морето, който давам под наем, но сумите, които получавам от него, са символични. Ако нещата продължават така, ще се наложи да свиря на улицата.
– А мъжът, който е до вас, има ли редовно работа?
– Да, да, той се занимава с мотори и коли, там няма празно.
– Стихнаха ли писанията на хейтърите с различна сексуалност в социалните мрежи, които провокирахте с откровеното си негативно мнение за гей парада в София?
– Това беше най-отвратителното нещо, което се е случвало в живота ми. Не мога да повярвам, че съществуват подобни хора. Имам няколко приятели гейове, които никога не са били агресивни, никога не са се държали нагло. Винаги са били отлично възпитани, не им е идвало на ум да навират половата си ориентация в лицето ми, нито пък в това на другите хетеросексуални наоколо. А тези, които скочиха срещу мен, бяха толкова гнусни.
Те са не само извратеняци, но и сбърканяци.
Мисленето им е някакво шантаво. Фиксирани са изцяло върху гениталиите си, а това вече е заболяване, в него няма нищо нормално. В живота има по-важни неща от секса. Вкъщи всеки да си прави каквото иска, но не и да занимава обществото с проблемите на тялото си от кръста надолу.
– Вярно ли е, че лесбийки са обсъждали дъщеря ви?
– Да. Пратиха ми скрийншотове от техни групи във Фейсбук. Те са като чакали, които набелязват жертва, прицелват се в нея и започват да я атакуват. Навремето имах подобни проблеми с група от така наречени почитателки. Приемах ги съвсем нормално, докато на един концерт не стана нещо суперпротивно – бях дала на една от тях да ми държи телефона, докато съм на сцената. Не след дълго се оказа, че са ми копирали цялата карта и започнах да получавам супергнусни есемеси. Денонощно, от различни номера – с неописуеми сексуални фантазии и речник. Наложи се да пускам жалби в Мтел и да правя проучвания. Беше нещо страшно. Отвратителна история. Не мога да разбера тези хора в какъв свят живеят и какво целят в крайна сметка.
– Докато живеехте в Лондон, имахте ли проблеми с жени, които ви ухажват?
– Не. На партита там съм се запознавала с лесбийки, но винаги са били възпитани и културни. Първо се пробват, разбира се, но като видят, че не съм от техния кръг, се оттеглят любезно. Няма да досаждат, няма да се натрапват – веднага те оставят на мира. Няма да отмъщават, няма нищо. Тук не знам защо са си повярвали – дори си мислят, че могат да завземат властта. В техните онлайн компании дори се тиражира нещо като призив – сега бил моментът. Може би защото джендър идеологиите и другите простотии вече са на мода. Надяват се, че тяхната политическа партия ще спечели, за да вкара съответните закони в България.
– Ще я назовете ли?
– Не. Не е нужно. Всички я знаят. Даже говорих с човек от нея. Запитах го: „Защо нашите деца трябва да стават жертва на вашите мераци да лапате повече избиратели. Това е безобразие“. А той ми отговори, че дори да е така, е съвсем нормално. И тогава му обясних, че ще изляза пред Народното събрание и ще протестирам. Не мога да разбера защо хората не разбират, че използват гласовете им? Вярват им. В джендърските проекти се наливат много пари – в името на някакви фантасмагории. Отвратена съм. Да не говорим, че получих заплахи за убийство от напушен дришльо от Амстердам. Някакво друго
недоразумение, учещо в Холандия, също ми пожела да умра
веднага. Тези хора трябва малко да прочистят мозъците си, но за жалост постоянно са под влияние на дрогата и от сутрин до вечер бълват гадости.
– Вие сте директен и откровен човек, може би затова стигате до словесни престрелки…
– Но това не е само мой проблем, а на всички – когато на арогантен тип не му кажеш нещата право в очите, той продължава да се налага, да мачка и въобще да тормози аудиторията. Просто казвам мнението си – който иска да го приеме, който иска да го отрече. Не мога да се правя, че проблемът с джендърите не съществува. Гейове и лесбийки винаги е имало – откакто го има човечеството. Обаче нека да има търпимост помежду ни. Не им забранявам да бъдат каквито искат. Нека се държат нормално с нас така, както ние се държим с тях. А не да пищят за някакви права. Защо не пищят моите приятели гейове – те са си щастливи, доволни, живеят си перфектно.
– Някои ваши колеги определено се дистанцират от подобни горещи теми…
– Те дори ме питат защо обръщам внимание на сбърканяците. Но когато нямаш мнение, ставаш безличен. Не може да си добре с всички в името на това да те харесват постоянно. Тези, които си мълчат, вярват, че ако затварят очите си, ще има голяма полза за бизнеса им. Забравят, че даваш ли качество, те обичат. Затова е по-добре да станеш и кажеш: „Така, така, така“, а не да се правиш, че не виждаш. Не искам да чета морал на никого. Но има хора, които се интересуват само от пари – на всяка цена и всеки път. Тяхна си работа.
– Как вървят концертите?
– Бяха девет, останаха два. Питам се защо тези, които стопират фестивали и други арт събития, не намалят собствените си заплати или направо да ги спрат – така, както ни спират ние да изкарваме своите. Като забраняват на този или онзи да работи, от къде на къде те ще получават заплати?
– Ами ако продължава така?
– Първо ще протестирам.
Не мога на 55 да сменям професията си
и с 13-годишно дете да търся друго препитание. Цял живот съм се занимавала с музика, тепърва ли ще се преквалифицирам?! Чудя се дали бих станала продавачка. Като ме питат „Какво можеш?“, отговарям: „Пиша песни и правя концерти“. Друго не умея. Така че първо ще отстоявам правата си, а после ще му мисля.
– Били ли сте скоро в Англия?
– Откакто е ковидът, не. Ще изчакам да преминат рестрикциите и другите глупости, които наложиха в цял свят.
– Обикаляте ли още с мотори из България?
– Не, няма кога, позволявам си само по за ден-два. По-рано ходехме за по седмица, но сега не мога да се отделям от къщи за толкова много време. Виж, когато съм за концерти по морето, винаги се намират компании, с които да покараме.
– Кой е по-настървен на две гуми – вие или приятелят ви?
– Ами еднакво запалени сме. Всеки от нас си има мотор и си го кара. На един мотор не е гот, седналият отзад винаги е прецакан.
– Направихте химн на всички, които карат мотори тип чопър…
– Да, те си дадоха текста, аз направих музиката и аранжимента и го записахме с моята група. Много е хубава песента, но тя е за следващ албум, по който вече работя.
