113 години от обявяването на Независимостта на България
Министерският съвет реши да делегира мене в Цариград, дето при взаимно разбирателство предстоеше да се уреди новото положение между суверена и довчерашния васал.
…
…преди да замина за Цариград помолих царя да отправи едно писмо, което аз лично да предам на заслужилия на България и на интересите на Османската империя тогавашен велик везир Кямил паша.
…
С оповестяването на моето заминаване за Цариград, нареди се разпущането на наборите, които бяха свикани при обявяването на независимостта, под предлог на маневри, а всъщност свикването им беше цяла прикрита мобилизация.
…
по всички гари от Пловдив до Харманли цяла нощ бях смущаван от радостните викове на разминаващите се влакове с войници, които весели се завръщаха по домовете си като смятаха, че вече всичко е свършено. Никога не съм изпитвал по-силно чувство на отговорност от преживяното в тази тъмна нощ, през която войнишките викове целеха сърцето ми и ми заповядваха – войната трябва да се избегне…
Пристигам в Цариград и още същата вечер към 9 ч. – една студена есенна вечер, посетих великия везир, който предизвестен, че има да му предам лично едно писмо на царя, ме прие насаме. Казваха, че везирът е човек на 82 години: но той беше бодър и с бистър ум. Като му предадох на турски подписаното писмо, той си свали феса и задълбочавайки се в писмото пред мен се обрисува библейският образ на пашата…
…
– Колко сте близко – смутено се обади добрият старец и след това продължи:
– Въпросът, който ни предстои да уреждаме, е много сложен. Ще ви дам един от добрите сановници, който се ползва с моето лично доверие и който познава въпроса.
…
С дни и седмици засягахме въпросите около независимостта с Норадунгиан ефенди, познат лежист, дългогодишен юрисконсулт при Високата порта, автор на сборник за международни договори и пр., и пр.
…
Много и дълги срещи имахме при Високата порта, които често ме принуждаваха да се оплаквам пред везира за безполезно загубеното време и за негодуването на българското общество от моето безрезултатно стоене в Цариград.
Към края, когато се видя, че не ще може да се свърши въпросът, без да се прекъснат преговорите, Кямил паша разтревожено ми каза:
– Какво да правим? Мене обвиняват в предателство, че съм допуснал вашето съединение и откъсването на Източна Румелия от империята. Сега пак на моята глава се струпа да уреждам окончателно тоя въпрос: мене пак ще обвиняват, че отстъпвам земя; вас пък ще обвиняват в България, че давате пари. Мисля, че ще бъде по-добре и за вас, и за нас, ако оставим въпросът да се реши от великите сили…
…
Преди да напусна Цариград, великият везир ми предложи да посетя селямлъка, дето ще мога да се видя със султана. Пожелах да зная дали ще бъда представен пръв на султана като министър в действие на независима държава. Отговори ми се, че това не ще може. Аз поблагодарих за любезността му, но отказах да отида при султана, пред когото помолих да ме извинят предвид особеното ми положение: министър на непризната независима държава.
…
В Цариград бях в контакт с посланиците от двата лагера: германския и австрийския от една страна, и руския, френския и английския, от друга. До всички имах свободен достъп, а при г. Зиновиев често гостувах.
…
От изучванията, които по-рано бях правил на турските държавни финанси, дойде ми на ум идеята за една компенсация на нашите парични задължения към Турция срещу онова, което Русия годишно получаваше от нея по обезщетението от Руско-турската война. Тази идея развих и пред Зиновиева.
В. Пряпорец, бр.225, 5 октомври 1925
Подбрала Даниела ГОРЧЕВА, специално за „Антени“
