Васил Петров вече е в активен творчески сезон. Прочутият певец започва националната си обиколка на 21 юни от Сливен, където първо представя втората версия на успешния си проект SymphoNY way. Концертите му ще продължат до 22 септември, когато българският Франк Синатра излиза в Амфитеатъра на Созопол. Публиката ще чуе хитовете от новия му албум Love songs Vol.1, в които има и знакови композиции от „Списъкът на Шиндлер“, „Любовна история“, „Теория на конспирацията“ и други киношедьоври. В премиерното си шоу той прави още атрактивен прочит по Стинг и „Бийтълс“, изпълнява стандарти на Дюк Елингтън и разбира се, на Франк Синатра. Специален гост солист на Врачанската филхармония, която съпровожда джазмена, е брилянтната цигуларка Зорница Иларионова.
– Господин Петров, как ще коментирате скандала, който продължава да се разпалва около статута на джаз фестивала в Банско?
– Задължително е да се запази паметта на д-р Емил Илиев, който го създаде. С него бяхме стари приятели, царство му небесно. Както през 1997 си седяхме около един басейн, Емил изведнъж ме запита: „Какво ще кажеш да вземем да направим един джаз фестивал в Банско?!“. „Абе, чуваш ли се какво говориш – то в София няма, а ти в Банско!“ Той обаче веднага влезе в действие. И през януари на 1998 започнахме да го рекламираме. Досега не съм участвал само в едно издание на този уникален форум. Истината е, че градът се прочу първо с джаз фестивала, а много по-късно като ски курорт.
Ще е грехота всичко постигнато в Банско да се съсипе.
И друг път е имало проблеми, но Емил винаги спасяваше положението. Ентусиазмът му беше изключителен. Въобще той беше всестранно развита личност – тъчеше на много станове, умееше перфектно да съчетава нещата от живота.
– И тъй като д-р Илиев беше виден последовател на китайската медицина и на акупунктурата, слагал ли ви е игли, примерно, за отслабване?
– О, не, не. Опитвам се да се поддържам по други начини. Напоследък пандемията ни блокира, но правя аеробика и практикувам бързо ходене в Западния парк. Гледам да се активирам, за да вляза по-бързо във форма, защото програмата ми става все по-наситена. Когато сме в София, любимото ми място е Витоша. Имам много хубав маршрут – стигам до хижа „Бор“ и оттам се движа по билото на планината. От 1500 метра нагоре въздухът е божествен. Хем тренираш, хем се наслаждаваш на природата и на гледките към столицата, която, колкото и да е странно, напоследък сякаш се е поосвободила от смога. През лятото наблягам и на плуването.
Гмуркам се от малък – тренирам белите дробове.
Много е полезно при пеенето.
– Помните ли емоциите, които ви връхлетяха при първото излизане извън границите на България?
– О, да, разбира се. С татко се качихме на ладичката и поехме през Южна Европа в посока към Северна Африка. Целта ни беше Казабланка. Там майка ми – царство им небесно и на двамата, в продължение на четири години преподаваше математика, а втората й специалност беше физика. Аз съм твърде зле в точните науки, но тя беше много уважаван учител. А екзотиката в Мароко беше силно въздействаща. Аз обаче нямаше как остана там, защото тъкмо изкласявах училището, а и баща ми имаше много работа тук. Той беше известен картограф, панорамен специалист – търсеха го постоянно.
– В онзи момент занимавахте ли се вече целенасочено с музика?
– Тогава открих джаза – в една от най-хубавите колекции в България по онова време, тази на поета Захари Петров, който беше наш семеен приятел.
До 18 не бях слушал джаз.
В навечерието на промените свирех поп и арт рок в група „Орион“ – в читалище „Лилия Карастоянова“. Имах амбиция да бъда перфектен бас китарист, даже пишех и тежка музика. Някои от парчетата днес ми звучат доста наивно, но в други откривам добри идеи дори и днес.
– Кога усетихте първите флуиди на професионалното самочувствие?
– През февруари на 1991 в Норвегия. Тогава дебютирах в чужбина с оркестъра на военната естрада. Солист беше Нели Рангелова. Тогава тази страхотна певица направи нещо, което не се случва често в гилдията и не е по възможностите и силите на всеки колега. Тя заяви най-официално: „С Васко в Норвегия си разменихме ролите – в България аз съм по-известната, а тук звездата стана той“. Подобно изказване й прави чест. После в продължение на два месеца
пях на най-големия кораб в света преди 30 години.
Правеше курсове между Хелзинки и Стокхолм – 202 метра дължина, 13 етажа – джаз клубът беше на последния, побираше 750 автомобили и 250 тира. Хората танцуваха като луди. Стандартът беше супервисок – лъскавина, лустро, нямаше и помен от сивия тон, от псевдопасторала в България.
– Още тогава, през 90-те, не ви ли се прииска да останете някъде?
– По-скоро не. Възпитанието ми е друго. Единият ми дядо е създател на хоровете „Кавал“ и „Славия“, като е и сред учредителите на отбора. Баба ми по майчина линия пееше в църковните хорове в храма „Свети Георги“. Татко пък беше добър на хармониката. Но аз съм първият в двата рода, който си вади хляба с музика.
– Но цените и атракциите в нея – преди време се появихте за шоуто си „Лас Вегас“ в НДК с автомобил на Брус Уилис…
– О, да, да, беше много забавно. Той е страхотен колекционер на ретро коли. Въпросният пакард беше бял, красив, каран из Холивуд през 80-те. Брус Уилис го беше купил за сбирката си, а после го продал, а аз пък успях да го наема от поредния му собственик. После имах още едно подобно приключение – снимах в Долна баня в хеликоптер, препратка към Джеймс Бонд. Мислех, че ще ме е страх, но се оказа, че се справих безпроблемно в малката машина, която се изстрелваше със страхотна мощност. Дори запитах пилота дали може да ме закара във Велинград след концерт в Смолян, защото времето ми беше ограничено. Спомням си, че цената на услугата беше 600 лева, но аз страшно бързах. И тъй като акцията пропадна по технически причини, приятелката ми Маргарита трябваше да се справи с планините и завоите през Девин, Борино, Доспат… Взе го за малко под три часа. Покрай мен натрупа сериозен опит зад волана – научи се да кара безотказно като истински екстремен шофьор.
– Правите ли й забележки – вие си падате перфекционист?
– Ами случва се. Има сблъсъци понякога, няма начин.
– Къде се запознахте?
– В моя някогашен бар на улица „Малко Търново“, зад Младежкия театър. После я поканих на вечеря. А след това и на рецитала ми на „Аполония“. Може би
в Созопол разбрах, че няма да се разделим.
Не съм кроял планове, но така се случи. От септември на 2010 официално сме заедно.
– Да не сте се оженили тайно?
– Не. Ще кажем, ще се разчуе.
– Бракът задължителен ли е?
– Зависи от това какъв път си избрал в живота. Народът казва: „Или се млад жени, или се млад калугери“. Или се отдаваш на Господ и на монашеството, или на дома и семейството. Така че се надяваме някой ден и това да се случи, дай, боже, да сме живи и здрави.
– Кой готви вкъщи?
– Тя, но само когато има време – голям работохолик е, не спира по 12 часа. Аз край печката съм гола вода. Май по време на постите се опитах да сготвя боб.
– Какви са новите дестинации в плановете ви за пътешествия?
– Първо имам участия в Италия и в Сърбия, но ни се иска да мръднем някъде и за разкош на душата. Много съм впечатлен от Близкия изток. Преди пандемията гостувах на джаз фестивала в Доха – на стъклена сцена в морето, уникално преживяване. Домакините ми бяха осигурили цял екип – мениджърът беше сириец, православен християнин. Организацията се оказа невероятна – филипинци държаха над главата ми плажен чадър, за да не ме пече слънцето, носеха ми постоянно вода… Там ми направиха най-страхотния масаж на четири ръце – друго измерение, истинска медитация, макар и срещу 200 долара с намалението. Но както се знае, в Катар са ужасно богати – на ден вадят природен газ за по 200 милиона долара. В Саудитска Арабия пък бях през януари на 2020. Бяха ме поканили в Аула – изумително място, където Ридли Скот снима „Марсианецът“ с Мат Деймън. Спах в луксозна шатра в самата пустиня. Водиха ни къде ли не – на поло, на спектакли, видяхме места, където е възникнала арабската писменост 1000 години преди Христа. Точно тогава четях Давидовите псалми, няма нищо случайно. Преводачката ми, естествено, с бурка върху себе си, сподели, че чете Библията, и запита какво означава кръстът на врата ми.
– Рисувате ли напоследък?
-До април направих 130 работи. През втория локдаун ми се отвори повече време – първо свирих и композирах, а после започнах да рисувам. Много неща се получиха, дано половината станат за показване. Нямат сюжети, нямат теми, зрителите сами откриват образите. Оставям всичко на тях – да коментират, да обсъждат. Не се намесвам – всичко при мен е импулсивно и интуитивно. Без предварителна подготовка. Осланям се само на вдъхновението. Не мога да определя стила си, нямам поглед върху изобразително изкуство.
– Но все така в черно и бяло ли са работите ви?
– Да, това ме влече, не съм опитвал в цвят.
– Нали това не означава, че приемате живота само в двата цвята?
– О, не, не, той е изпълнен с нюанси. А и аз
не съм човек на крайностите.
Не бих искал да бъда. Във философски смисъл обаче нещата категорично са бели и черни – добрите срещу злите сили. Ние изначално сме създадени добри, но грехът ни е повредил. Трябва обаче да се борим.
– Винаги ли сте склонен да хванете молива?
– Само когато има спокойствие. Желанието за рисуване идва изведнъж. Взимам си нещата и започвам. После желанието изчезва пак изведнъж – могат да минат месеци, без да усетя потребност. Още като ученик си драсках, когато ми ставаше скучно в часовете. Преди близо 20 години художникът Панчо Малезанов ме нави да покажа работите си. Първо се дърпах. Мислех, че ще загубя интерес към рисуването, ако започна да правя изложби. Направих дебюта си в Стария град на Пловдив – в галерията при Здравко Йончев, който рамкира платната ми. Така се престраших да започна.
– Какъв е най-големият комплимент, който сте получавали досега за творбите си?
– Кольо Карамфилов, светла му памет, бяхме приятели, видя три мои неща на концерт в Созопол. Погледна ги по-внимателно и каза: „Тук си постигнал нещо забележително, въпреки че не си го мислил“.
– Правили ли сте портрети на Маргарита?
– Не. Не мога да се справя с тази задача. Самата Маргарита е по-добрата на образите, аз имам абстрактен подход.
– Замисляте ли изложба?
– На 10 юли откривам във Варна в галерия „Тереза арт“, а в София през есента.
