Орлин Горанов е единственият ни певец, известен както в популярната, така и в оперната музика. Изявява се успешно като актьор в киното и в театъра. Емблематична е ролята му на президента във филма „Мисия Лондон“. На върха на популярността си като поп изпълнител, завършва оперно пеене в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ през 1990 г. и още като студент става солист в Пловдивската опера. Гастролира на различни сцени в Европа, Америка и Азия. Има многобройни отличия като поп изпълнител, печели „Златният Орфей“ през 1984 г. От миналата есен е водещ на телевизионната игра „Последният печели“. Прочетете интервюто му за вестник „Галерия“.
– Господин Горанов, най-коментираната тема в последните седмици са изборите. Какво е мнението ви за резултатите от тях?
– Не обичам да говоря за политика, но в наши дни е трудно да бъдеш аполитичен. А и навремето имаше един лаф, че българите сме независими, защото от нас нищо не зависи. В исторически план сме били държава, уважавана от съседите си. Били сме и на три морета. Но пред нас сега стоят много въпроси с неизвестен отговор – каква е ролята ни в момента и ще бъдем ли някога мощна балканска страна, с която да се съобразяват. Българите имаме интересен манталитет – живеем ден за ден, самодостатъчни сме си и всеки гледа само за себе си. Въпрос на личен избор е дали ще продължаваме по този начин.
– Вашият избор какъв е?
– Аз избрах да остана, въпреки че съм имал възможност и съм ходил къде ли не. България е моята Светая светих. И не съм съжалявал, че съм се родил тук. Винаги с гордост съм се наричал българин.
– Случвало ли се е да се срамувате от сънародници?
– Няма да отговоря на този въпрос, но все пак е нормално всяко стадо да си има мърша. А и живеем в една „криворазбрана цивилизация“, в демокрация, граничеща със свободия. Все пак скочихме от строй с много правила, в
строй, в който уж има правила, които никой не спазва.
Достатъчно е само да се загледаш какво става по улиците, за да разбереш в какво време живеем. И между другото, днес е време за катарзис. Време да спрем онзи луд галоп за финанси и постижения и да осъзнаем кои са истински важните неща.
– На вас как ви се отрази тази последна година, в която всичко спря?
– Благодаря, че я имаше, след като съдбата така е преценила. Редно е хората да се замислят за истински важните неща – какво правят и за кого го правят, има ли кой да ги обича. Далай Лама пожелава да живеем реалния живот. Този, който е сега, в този момент. Защото миналото е минало, а бъдещето е неясно, така че не трябва да се изпуска настоящият момент. Да не забравяме, че щастието се крие в малките неща. И в този ред на мисли, да се върнем на политиката – България има огромна нужда от държавници. От хора, които да спрат да мислят само за себе си, а да мислят глобално. Направиш ли тази стъпка, си готов за политик.
– Виждате ли държавници сред новите депутати?
– Не се наемам да кажа. Все пак се надявам този 45-и парламент да е парламентът с главна буква. Да е обединител и наистина да работи за народа. Излишно е да споменавам, че разликите в бюджетите за култура у нас и в другите страни са драстични, а културата е лицето на една нация. Ще дам един прост пример – в Германия сега, по време на кризата, свободните артисти трябваше просто да подадат декларация с миналогодишните си доходи и данъците, които са платили, за да им отпусне държавата 80% помощи. А тук какво се получи!? Да не говорим колко сериозно
се отразиха на психиката на хората всички лоши новини
и статистики със заболели и починали. Навремето такива новини бяха с гриф „Секретно“. И тогава е имало вируси, от които се е умирало.
Друг съществен проблем за мен е, че вместо да ценим нашата история, която е на повече от 1300 години, ние сякаш се срамуваме, че Кирил и Методий са написали глаголицата. Така че е много важно да се появят държавници, защото в последните 30 години много се пробваха да бъдат политици върху гърба на народа.
– Все повече артисти влизат в парламента. Намирате ли го за добра тенденция?
– Да, даже е задължително. Първо, това са доказани в професията си лица. Освен това хората на изкуството имат по-развито шесто чувство и могат да погледнат две стъпки напред. Усещат енергията на хората.
– А присъствието на Слави Трифонов във властта притеснява ли ви?
– След като толкова много коментират Слави, значи той е забелязан и е фактор. Стискам му палци да намери сили да събере качествен екип, който да донесе промяна. Слави ги преби всички на изборите, без да е в коалиции и без да използва медиите за агитация. Така че му желая успех. Подкрепям промените в изборния закон и смятам, че за да гласуваш, трябва да имаш образователен ценз, да имаш поне основно образование.
– Сега, след като мерките се отпускат, планирате ли концерти?
– За щастие постоянно има оферти за работа. С Марги Хранова подготвяме много сладък проект с песните на „Златният Орфей“, защото той наистина е със златни букви в нашата история. За мен няма значение дали ще пеем пред 30% или 50% публика, винаги се раздавам 100%. И всяка зала, независимо дали музикална, или театрална, е нашият храм.
– Кои са инфарктните ви моменти на сцената?
– Ооо, много са. Случвало се е да излезеш на сцената и да не ти работи микрофонът или да забравиш текста. Работата на артиста е много натоварена и е нормално понякога да се получи бяло петно. В такива моменти обаче си проличават големите професионалисти. Благодаря на Борис Панкин, с когото в последните години често работим по различни постановки. Той е много креативен режисьор, ерудит. Мариан Бачев, с когото имаме заедно няколко спектакъла, е изключителен актьор, мултифункционален. С него
възродихме култовия мюзикъл „Човекът от Ла Манча“,
който е особено актуален и днес. Засягаме темата за рицарството и отправяме малки провокации към публиката. По този начин се провокираме и самите ние, пък аз съм готов на всякакви провокации.
– „Последният печели“ също ли беше провокация?
– Да. И както всяко хубаво нещо, стана съвсем случайно. Обадиха ми се стари приятели и казаха каква е идеята им за предаването. Една от целите на „Последният печели“ е да извади и част от Златния фонд на БНТ, в който има наистина уникални кадри. В онези години нещата се правеха много качествено. И защо трябва да се срамуваме от тях!? Светът не започва от вчера. И няма как в този ред на мисли да не спомена Татяна Лолова – последния мохикан. Тя беше планета и беше цялата любов.
– Спомняте ли си последния ви разговор?
– Няма да го забравя никога. С нея се чувахме всеки ден и тя винаги проявяваше чувство за хумор. Всеки ден й казвах: „Здравей, Таничка“, а тя отговаряше: „Ох, любимият ми певец! Еее, момичета, завиждайте. Аз имам дует с Орлин Горанов“. Шегуваше се, че след като вече има песен с мен, следващата ще бъде с Пласидо Доминго. Отговарях й, че той не я заслужава. Ей такъв човек беше Таня.
Никога не е казала лоша дума за никого.
Беше енергия и любов. Радваше се на живота и искаше да запали всички около нея да се радват. Адски ни липсва. С Игор Марковски имахме идея да направим уникален клип към песента. Бяхме го замислили като кино. Защото такива хора като нея трябва да се държат на пиедестал приживе. Те са национално съкровище.
– Какво ще стане сега с клипа?
– Няма как да го направим вече. Няма как да осъществим идеята, която имахме. Но Таня си е свършила работата на тази земя и отиде при своя Славе. Лошото е, че за около две години изгубихме много ценни хора… Дали от ковид, заради ковид, или въпреки ковид. Важното е обаче да си извадим поуките от тези събития и това ще покаже дали сме кадърни да си оправим живота. И трябва да спрем с това робско съзнание, след като за тия 500 години сме успели да се съхраним.
– Ще ви върна към „Последният печели“. Притеснявахте ли се от сравнения със „Стани богат“ и „Минута е много“?
– Не виждам защо да се притеснявам от сравнения с „Минута е много“ и „Стани богат“. Някои казват, че „Последният печели“ е нещо средно между другите две предания. Но това е куиз игра, каквито в света има много. Хората не идват за джакпоти, а да покажат знания и да научат това, което не знаят. Останалите медии критикуваха, че предаването тръгна в праймтайма между 19 и 20 ч., защото в това време вървят техните новини. А хората искат да се позабавляват, да се разведрят.
Да, правим и грешки, което е нормално.
Но аз съм водещ на това предаване. Има екип, който стои зад сценария, както и отдел в телевизията, който гледа епизодите предварително. Така че аз най-малко трябва да отговарям за тези неща, както се случи с цитата на Боби Фишер за евреите. Имам много приятели евреи и не мога да кажа нищо лошо за тях. България пък е мултикултурна страна. Всеки има свободата да изповядва каквато религия иска. Ако сме толерантни към другите и спазваме 10-те Божи заповеди, всичко ще бъде ок.
– А вие спазвате ли ги?
– Опитвам се. Никой не е безгрешен. Може би най-трудно е да дадеш прошка, да преглътнеш егото си и да чуеш другото мнение.
– На вас егото пречило ли ви е?
– Аз съм всеки ден в двубой с оня в огледалото. Спечелената битка е тази, в която си надвил себе си. Всеки има своята истина, но пък истината има няколко гледни точки. Много журналисти злоупотребяват с това. А в социалните мрежи е нещо страшно – всеки си пише каквото иска. Пълен хейт! Аз нямам Фейсбук. Избягвам негативните хора и съм ги ограничил от приятелския си кръг. Позитивните ме зареждат. Имам много приятели в сферата на изкуството. Нашата гилдия е много отворена за всички сфери и затова сме близки. Лятото много се събирахме с Боян Иванов и Жорж Ганчев на вилата на Стефан Данаилов в Царево. Свирехме на китарите и ядяхме домати от градината.
– Липсват ли ви тези години?
– Да. Когато с Иван Тенев с запознахме, той беше художник, има и награди. Започна да пише текстове за песни, когато срещна Кристина Димитрова. Той има ухо да усети енергията на самата песен. Обичам такива хора…
Определено ми липсват онези времена. Тогава бяхме и млади, и енергични. Правехме чудеса.
Нямахме търпение да дойде „Златният Орфей“,
да отидем на Слънчев бряг и да се срещнем с колеги. Мислехме за тоалети, за да бъдем в крак с времето. Центърът за нови стоки и мода беше конкурентоспособен. Дори някои наши манекени дефилираха за Пиер Карден. Имахме фабрики, които шиеха на ишлеме за Западна Европа. Един хубав и качествен костюм беше 80 лева. Някои критикуват онези години, но много хубави неща се случваха тогава.
– Но много хора се оплакват от липсата на свобода на словото и възможност за пътуване по света.
– И сега като могат – какво!? Нонстоп разказват вицове. Това ли е най-важното? Да си разказват вицове по медиите!? За мен е по-важно да има правила, които да са близки до тези в Книгата на книгите. Айде да спрем да мислим вече за тоалетната хартия. Има и по-важни неща, като духа. Ако духовността наистина си е отишла, значи ние сме живи мъртъвци.
– Как е дъщеря ви в тези странни времена?
– Добре. Опитва се да гради своето бъдеще. Притежава много силен характер. От малка съм я научил да разчита на себе си. Не й се бъркам в нещата, казал съм й да си гони мечтите. Живее си по света, знае 4 езика. Опитах се да й дам свободата на избора. Аз излязох от вкъщи на 11 години по фестивали и турнета с „Бодра смяна“. Прибирах се само да си сменя дрешките в сакчето. Така се научих да си подреждам нещата, да знам къде ми е всичко, да разчитам на себе си. И до ден днешен съм така. И съм „за“ да се върне шестмесечната военна служба. Освен на дисциплина там се научаваш, че имаш не само права, но и задължения.
– Спомняте ли си първото ви пътуване?
– Не, но помня, че беше весело. През 1969 г. пътувахме за един фестивал в Белгия. Тогава за първи път видях самолет. Горе-долу знаех английски и се оправях. Кацаме там и гледам – куп играчки. Аз обаче съм с 20 долара в джоба. А батко ми беше поръчал да му купя някоя плоча на изпълнителите от „Удсток“. Точно тогава беше тръгнал фестивалът. И трябваше да избирам –
дали да си купя играчка, или да взема плоча на батко,
която обаче струваше повече от 20 долара. Реших да подходя дипломатично. Влязох в магазина, поздравих продавача и го попитах за плочата. Той се изненада, че съм чувал Джими Хендрикс. Отговорих му, че много харесвам песента на Джими „Хей, Джо“. Продавачът се опули. Каза ми: „Мистър, заповядайте“ и ме сложи на едно столче до грамофона, постави ми слушалките, сложи плочата и пусна парчето. Започнахме да си говорим и му казах, че имаме концерт вечерта в една от катедралите заедно със „Софийски солисти“. Поканих го да дойде. Плочата обаче струваше 50 долара и нямаше как да я купя. Тръгнах да си ходя, но продавачът ме спря, уви плочата и ми я даде за 20 долара.
Затова знам, че човек не трябва да се притеснява. Живял съм в Швейцария, в Германия съм бил – винаги съм намирал допирни точки с хората. Във „Фридрихщатпалас“ бях славейчето от София, а там работих с изпълнители като Жилбер Беко, Карел Гот, Джана Нанини и Шака Кан. В началото бях в шок. Но видях, че всичко е много професионално. Отидох за 10 месеца, а останах 3 години. Като си тръгнах, ме попитаха защо не си продължа договора. Отговорих: „Ако имате нужда от мен – на разположение съм“. Когато правиш нещата с любов, те уважават.
