Бруно Тертре*, Сп. „Експрес“
Русия и Турция имат дълга памет и няма съмнение, че помнят как през тази седмица отбелязват стогодишнината от малко известен договор, подписан в Москва на 16 март 1921 г. Той поставя основите на съвместното съществуване между два новородени режим, Съветска Русия и кемалистка Турция. Границите между двете установени републики ще бъдат фиксирани няколко месеца по-късно от Карския договор (13 октомври 1921 г.). Високата порта рядко е поддържала такива сърдечни отношения с големия си съсед на север. И все пак, както знаем, Москва и Анкара систематично подкрепят противопоставящи се лагери в кризисни ситуации – от Сирия до Либия. Без да се забравя въпроса за Крим: Турция, която помни как татарите са изгонени оттам, не призна анексията му от Москва.
Ще видим ли развитие на политика на сътрудничество между двете суперсили, включително в Черно море, което ги разделя географски? Защо не. Век след договорите от 1921 г. двете страни все още са владетели на Кавказ. През януари в Москва се проведе среща на върха Русия-Армения-Азербайджан. Трите държави планират да възстановят 877-километровия железопътен коридор, който свързва Баку с древния град Карс, именно през южната граница на Армения (чиито железници са под руски контрол поне до 2038 г.). Всички ще спечелят – с изключение на Грузия, през чиято територия минава другата основна транскавказка ос.
Освен ако, разбира се, руският и турският неоимпериализъм не се състезават и не се сблъскват помежду си. Това може да се случи в Черно море, все по-важна зона и за двете страни, включително по енергийни причини. Москва и Анкара провеждат там съвместни военноморски учения и имат интерес да си сътрудничат: тръбопроводите „Син поток“ и „Турски поток“ снабдяват Турция с руски газ. Но сближаването между двете сили остава в зависимост от пристъпи на ярост от единия от двамата лидери. Нека си припомним временния съюз между Кемал Ататюрк и Владимир Ленин по време на турската война за национална независимост (1919-1922).
Тук идва присъствието на НАТО, от който Турция със сигурност е част, но чиято политика на баланс между Москва и Вашингтон несъмнено не е устойчива в дългосрочен план, особено след пристигането на Джо Байдън. Байдън, който ще бъде много по-твърд с турския си колега (както и с господаря на Кремъл), отколкото беше неговият предшественик.
След анексирането на Крим обаче Москва има нова „морска граница“ с НАТО (румънски териториални води). И Черно море бързо се ремилитаризира. Окупираният от Москва полуостров се превърна в аванпост на отбраната и операциите, централни за руската стратегия. След като атакува Грузия и Украйна, Русия се опитва да превърне Азовско море в „руско езеро“, в нарушение на договора с Киев от 2003 г. НАТО от своя страна увеличи морското си присъствие в района, независимо дали Русия се опитва да го разубеди за това чрез понякога агресивни въздушни маневри.
Припомнете си, че при сценарий на тежка криза Анкара може да затвори преминаването на военни кораби през проливите – разпоредба, която тя би могла да приложи съгласно Конвенцията от Монтрьо (1936 г.). Тя урежда свободното преминаване през тях, но позволява на Турция да ги затвори, ако влезе във война (член 20) или е непосредствено застрашена от такава(член 21).
*Бруно Тертре е специалист по геополитически анализ, заместник-директор на Фондацията за стратегически изследвания на Франция и старши сътрудник в Института Монтен. Заглавието на текста е на редакцията.
Превод: Михайлина Димитрова
