Опасните изблици на самостоятелност не са по вкуса на либералите в Белия дом
С Джо Байдън се завръща и неолибералният калъп против инакомислието във външната политика.
Михайлина Димитрова
Двама американски сенатори разпространиха в петък общо изявление за тревогата си от корупцията в България. Без някакъв конкретен повод. Но пък само два месеца след влизането в Белия дом на новата администрация на президента демократ Джо Байдън.
Вярно, сенаторите са по един от двете партии – Републиканска и Демократическа. Има паритет, има разноцветност. Също така е вярно, че притесненията, изложени от тях, са основателни. Те обаче нямат никаква промяна в последните години като гледна точка, нито пък се вижда промяна в лексиката и конструкцията на американските препоръки от има-няма 30 години – борбата с корупцията, възстановяването на независимите медии и насърчаването на върховенството на закона.
Липсата на значими резултати в антикорупционната среда в България е тема на друг коментар. Тук този пример е даден, защото няма как да не бие на очи изникналото от нищото изявление на висши политици от Капитолия, изпратено като очеваден сигнал към политиците в София.
В последните 30 години България, както и целият регион на Балканите и Източна Европа, дотолкова свикна със системата на „тоягата и моркова“, прилагана от Вашингтон за дирижиране на т.нар. нови демокрации в Европа, че на никого не направи особено впечатление безпокойното изявление на сенаторите. Възприето бе като поредното циркулярно писмо от добрите чичковци на Запада срещу лошите ученици на Изтока. Обаче има една съществена разлика.
През четирите години в Белия дом на администрацията на Доналд Тръмп бе прокарана една може би не толкова видима, но съществена външнополитическа промяна. Държавите извън най-конкретното и пряко полезрение на американския интерес – а това са обикновено велики сили, бяха оставени да си отдъхнат от непрекъснатото наставничество на Големия брат. Колко разтоварващо бе да има глътка въздух и да си помислим, че можем и сами да вземем някое и друго решение, ей така, за разнообразие. Имаше разбира се, и леки потупвания, особено по енергийната тематика, която е номер едно за САЩ и няма как да има отстъпление от интересите им по въпроса, в която и да е точка на света. Но тази част от републиканците, които формираха външната политика на Тръмп, докараха дори и до нашата територия философия, която не налага силово и не непременно някакви постулати за всеки външнополитически ход.
Този филм обаче приключи. Връщаме се към познатата ситуация на неолибералната доктрина, в която едни и същи езикови конструкции като „върховенство на закона“, „демократични ценности“, „плурализъм“ и други подобни се повтарят без умора, но и без влагане на някакво ново или съществено съдържание спрямо конкретна ситуация, народ, страна, политически момент или събитие. Важното е държавата, в случая България, да се чувства гледана под око. И да не мисли, че ще бъде оставена ей така да си прави каквото си иска. Защото неолибералният модел е създал един калъп за всички и подчинението в него е безропотно. То това е и смисълът му – иначе различието води до опасни изблици на самостоятелност.
Връщането на демократите на власт в Белия дом подсеща и за едно друго наблюдение от близкото историческо минало. От началото на 90-те години на ХХ век, когато в България бе сменен политическият модел и тя стана част от модерния свят, до настоящия момент, на власт във Вашингтон пет мандата са били републиканци и пет – демократи (включително настоящият мандат на Джо Байдън). Времената на републиканците са били относително спокойни откъм външнополитически наставления към страната, с изключение на ситуациите на война, когато, като част от съюзниците в НАТО, страната ни бе притискана към участие и подкрепа на всяка цена и на Балканите, и в Близкия изток, независимо дали президент в САЩ е демократ или републиканец. Обратно, епохите на Бил Клинтън и Барак Обама, и двамата изкарали по два мандата в Белия дом, донесоха най-големите вълни на внос на т.нар. либерални ценности и указанията, че те трябва да се спазват на всяка цена и въпреки всеки национален интерес. И всички управления в София се съобразяваха с това, охотно или не.
Смяната на курса сега в Белия дом няма как да не повлияе на ситуацията и у нас, особено що се отнася до баланса във външната политика спрямо Русия. Тръмп държеше негов си, особен, но ефективен курс на сдържане на руските апетити в геополитически план, което на българско ниво се отрази като липса на намеса в двустранните ни отношения с Москва. Това не улесни много премиера Борисов, но все пак му даде някакво поле за маневри, които той използва не особено успешно спрямо Путин заради характерния си страх от самостоятелни и смели решения и натиска, на който бе подложен от привържениците на неолиберализма, които не изчезнаха хич с идването на Тръмп на власт в САЩ. Сега предстои да видим как втвърдяването на модела на „моркова и тоягата“ ще доведе до още по-ледена фаза в и без това влошените българо-руски отношения. И дали схемата за управление след предстоящите избори в България ще успее да задоволи американския интерес. А тя залага на сто процента на формации, които прегръщат либерализма и нищо друго – като външнополитическа философия и вътрешнополитическа система за управление.
