Валентин Измирлиев
С Гошо Минчев бяхме приятели още от деца. Той беше 3-4 години по-голям от мен, но това не ни пречеше да дружим. Къщите ни бяха една до друга, в горната част на улица „Цветна градина“ на софийския квартал „Лозенец“. Само, че онзи Лозенец, от края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век, нямаше нищо общо с днешния, претрупан с жилищни сгради и задръстен от скъпи коли квартал. Нашата улица се славеше с това, че беше най-хубавата и дълга зимна пързалка в София. Столичанчетата от центъра ходеха да се спускат чак от Звездоброя. Това беше малката обсерватория до басейна Дианабад.
Нашата пързалка започваше буквално пред къщата на Гошо и свършваше до самата баня в Лозенец. Банята сега е срутена. Близо до това място дълго време имаше едно мрачно тенекиено кафене на футболиста Любо Пенев, но и то сега не съществува. Когато поставиха паваж в горната част на улицата ни, по нея нямаше никакво движение по онова време. Ние се пързаляхме необезпокоявани с едни дълги шейни, които наричахме кормилачки. Беше много престижно едно момче да има такава кормилачка. Гошо имаше, а ние малчуганите от махалата бяхме неговите пасажери. Кормилачката на Гошо беше дълга, на нея се накатервахме 10-тина хлапета и политахме с нея надолу по заледените релси на улицата. За да се образуват тези релси, вечер късно поливахме с маркуч по образувалите се в снега следи от шейните. Ставаше нещо като бобслей. Бай Йордан, дърводелеца, който имаше работилница на нашата улица ни изработваше така наречените „бичмета“ от солиден буков материал, които съставляваха предната и задната част на кормилачката, слагаше отгоре една яка талпа, която свързваше с огромен болт за кормилото. После чичо Виктор, железаря, който също живееше до нас ни извиваше и зачукваше железата под бичметата и кормилачката беше готова. От снега и леда тези железа така се излъскваха, че шейните летяха с не по-малко от 50-60 километра в час. Пързалката на „Цветна градина“ беше супер. Идваха да се пързалят момчета и момичета чак от центъра. За нас, малчуганите от махалата, тези деца ни се виждаха малко изнежени. „Лозенец“ по онова време си беше направо краен квартал, в периферията на София. Къщите бяха най-много на два етажа. Наоколо имаше поляни, с вековни дъбове, а и ниви, засети с царевица. Играехме на воля, боси през лятото шляпахме по прашните неасфалтираните улици. Най-често играехме на топчета, жмичка и на „стражари и апаши“. Освен игрите, важно място в нашето детство бяха книгите. Нямаше тогава телевизия, да не говорим за компютри, лаптопи и интернет. Нямаше и мобилни телефони. Но книги четяхме. Като започнахме от Майн Рид, Жул Верн, Марк Твен, Емилио Салгари – всичко това беше изчетено още от първите класове в училище.
Особено харесвахме за игра двора на Гошо. Той беше уникален двор с богата растителност, малко басейнче с шадраван и беседка. Къщата беше строена някъде през 30-те години. В целия квартал имаше 2-3 такива къщи. Старият Минчев, бащата на Гошо, преди 9-ти явно е бил заможен човек, беше интерниран някъде за известно време от „народната власт“, но къщата не беше конфискувана. Много по-късно, майка му, една рядко красива жена, се омъжи повторно за проф. Куртев, който беше добре с новата власт и Гошо заживя при майка си в центъра до „Руския клуб“.
В беседката, на двора, Гошо често организираше цели спектакли. Канеше и нас, по-малките на импровизиран „куклен театър“, където някой от нас стоеше на входа и късаше билетчетата. Имаше огромен артистичен и организационен талант това момче. Още тогава знаеше добре френски и английски, две учителки идваха да го обучават, започна да дрънка на китара и да подпява разни песнички.
Когато след време се премести в центъра и по-късно стана певец и автор на много остроумни песни изобщо не бях очуден. Колко жалко, че си отиде толкова млад от този свят! Дълго време, много мъжки се бори с жестоката болест. Претърпя няколко мозъчни операции. И през цялото време пееше и пишеше нови и нови песни.
През последните му години често се виждахме. Пускаше ми новите си песни, искаше да чуе какво мисля за тях. Беше се преместил да живее отново в старата ни махала. Само, че къщата с беседката вече я нямаше. На нейно място стърчеше висок жилищен блок. Жените го харесваха, но по необясними причини го напускаха, въпреки че в частния си живот той беше уютен човек. След като се разведе с манекенката Люси, окачи на вратата си надпис, че там живее той с кучето Х, не му помня името някакъв Мочучо. Та това куче да попадне сега и то в моя списък, само че безименно.
Гошо бликаше от хумор. Това се вижда и от песничките му, където комичните ситуации се изливат в леки рими, така че след всеки изпят ред, се смееш. Гласът му още от „Бялата тишина“ звучеше кадифено. Енергията му беше контрастираща на благото и малко отнесено излъчване. Именно тя обаче го остави за историята не само като бард, но и като водач на уличните митинги през 90-те години.
В Созопол му поставиха в градската градинка нещо като фигура с китара, която после лашнаха върху едно бунище до градския плаж. Сега има идея да му издигнат и паметник в Каварна, до Камен бряг, където всяка година на 1 юли се събират новите и старите групари, за да посрещнат изгрева на слънцето.
Така или иначе, китарата на моя приятел Гошо Минчев не се вкамени. Преди време бях на едно „групарско свирене“ в читалището на кино „Влайкова“. Бяхме все групари с побелели коси и нашите бивши фенки, повечето сегашни съпруги. Видях, че култовият инструмент на Гошо е жив. Нещо повече, китарата е реликва. На нея свири Васко Кръпката, верният групар, който, както и Вачо Бъндарака и другите – няма как да се комерсиализират. Викаха за сините, скачаха срещу червените и пак, сега са със скъсани дънки – нямат пари за записи, безработни, чакат да ги повикат някъде, на някоя естрада, но не се наемат по кръчми, не се предават на чалгата. Просто групари!
От ФБ профила на автора, дългогодишен журналист в БНР
