Джил Филипович, „Ню Йорк таймс“
Малко са жените в света, които предизвикват толкова много враждебност и толкова обвинения в лицемерие, както Аян Хирси Али. Тя осъжда исляма за неговия абсолютизъм и нетолерантност и нарича религията на над 1 милиард души в света „нихилистичен култ към смъртта“. Нейната лична история може би прави антагонизма й разбираем – като дете в Сомалия е подложена на генитално осакатяване, избягва в Нидерландия, за да се спаси от уговорен брак, а в настоящето е непрекъснато заплашвана от мюсюлмански екстремисти и се движи с охрана. Но самата тя отхвърля това ограничаване като сексистко и самонадеяно.
Нарича себе си неверница, докато повечето мюсююлмани я определят като ислямофоб. Тя е в топлистата на издирваните от Ал Кайда. Хвали западния либерализъм, но в същото време заявява, че ислямът е толкова несъвместим със западните демокрации, че те трябва да се самозащитят. Последната й книга още повече увеличава несъответствията. В „Плячка: Имиграция, ислям и ерозията на правата на жените“ тя твърди, че имиграцията от мюсюлманските държави засяга трудно спечелените права на жените в Европа. Мюсюлманският мъж, свикнал на полово сегрегирано общество, където скромността на жените е заповед и те са изключени от публичния живот, идва в Европа и разбива старите правила, като насилствено налага своите. В резултат на това европейската жена е изправена пред насилие и сексуални посегателства.
Хирси Али предлага премахване на настоящата програма за убежище, която предлага безопасно пристанище на лицата и вместо това европейските държави да приемат имиграционни политики, където „основният критерий за предоставяне на пребиваване трябва да бъде доколко е вероятно те да спазват законите и да приемат ценности на приемащото ги общество“. Това означава да се прецени дали имигрантите имат умения да работят срещу заплащане – изискване, което може да ограничи предоставянето на легален статут на много жени, търсещи убежище и бежанци, които са склонни да бъдат по-малко образовани от колегите си от мъжки пол.
За авторката в стремежа си да не бъдат разглеждани като ксенофоби или да не се вливат в нарастващия десен национализъм, либералните европейци са съучастници в собствения си увеличаващ се гнет, преценявайки женомразството като обикновен мултикултурализъм. Хирси Али зове за ново феминистко движение, в защита на правата на всички жени, на безопасността им от мъжа хищник. Авторката говори със служители на реда, с хора, които работят с имигранти и със средностатистически граждани. Неохотно признава, че даннит й са оскъдни. Али публикува медийни информации за изнасилени жени и момичета от търсещи убежище мюсюлмани. Ако читателят няма достатъчно информация, ще остане с впечатление, че повечето сексуални престъпления в Западна Европа са извършени от имигранти мюсюлмани.
Хирси Али разбира, че твърде много генерализира и не обвинява всички мъже мюсюлмани като насилници. Но настоява, че огромната част от пристигащите в Европа са млади ислямски мъже, които са научени, че жената има по-малко права от мъжа. Това прекалено опростяване е особено разочароващо за стоманена жена с голяма интелигентност. Хирси Али е права, че европейците и северноамериканците се борят с моралните проблеми на имиграционното законодателство в свят, в който конфликтите и кризите са прогонили толкова много хора от домовете им, че залогът на суровите антимиграционни закони е висок. Тя е права също, че добронамереният ангажимент за толерантност може лесно да бъде използван и че правата на жените често са първите, които се жертват в услуга на културния релативизъм. Но читател, който се интересува от внимателен анализ на тези въпроси, няма да го намери в тази книга. Подобно на фундаменталистките религиозни възгледи, „Плячка“ е твърде абсолютистка, за да бъде достоверна.
И Хирси Али, която подчертава значението на асимилацията и сега живее в Съединените щати, със сигурност не е в неведение относно историята на тази страна. Доналд Тръмп, най-ксенофобският американски президент в живата памет, често използва заплахата от изнасилване на бели момичета от имигранти, за да оправдае драконовската си имиграционна политика. Хирси Али изкривява малко този стар разказ: вместо да бъдат добродетелни заради тяхната подчиненост, майчинство или невинност – обичайното представяне на белите жени, които се нуждаят от закрила – европейските жени в „Плячка“ са добродетелни за своите либерални феминистки ценности, а също уязвими заради тях. Но тук Хирси Али стъпва накриво. След като в голяма част от книгата, представяйки се като защитничка на същите тези ценности, в края на краищата тя е готова да се откаже от тях, ако това означава да не допускат определени имигранти. Предложените от нея решения включват увеличаване на полицията, по-строги наказателни санкции и проникване в личния живот. Въпреки че казва, че „дълбоко се е замислила над привидния парадокс на използването на нелиберални средства за постигане на либерални цели“, тя в крайна сметка решава, че целите наистина оправдават средствата – дори „обсебените от поверителност германци“, твърди тя, биха могли да бъдат убедени да приемат използването на видеонаблюдение, изкуствен интелект и технология за разпознаване на лица в „размирни квартали“. Дали самата Хирси Али, когато е носела хиджаб като момиче, би се класирала за убежище по нейните сегашни правила, е важен въпрос. И все пак това е мястото, където нейният либерализъм наистина проблясва. „Всички либерални институции се основават на тази идея“, пише тя с одобрение, че „индивидът, независимо дали е мъж или жена, е признат за взимащ решение, отговорен за поведението си“.
Основното в тази концепция за либералния индивидуализъм е антагонизмът срещу колективното наказание. Идеята, че индивидуалната отговорност означава неправомерни действия на един човек, не включва неговото семейство, цялата му раса или неговата религиозна група. Няма такава концепция за индивидуалните права и отговорности в мюсюлманския свят, казва тя, където груповата идентичност има предимство. Ето защо мюсюлманите имат „комплекс на жертвите“, когато законите за сексуални престъпления, които на първо място смятат, че са невалидни, се прилагат срещу мъжете мюсюлмани: „Тъй като човекът е неразривно свързан с групата, осъждането на индивида се счита за клевета за групата“.
Хирси Али прави точно това: тя намира истории за отделни мюсюлмански имигранти, които извършват отвратителни престъпления, и като предполага, че тези истории са широко представителни, ги използва, за да оправдае ограничаването на възможностите, предоставени на цялата група. Това не е, както тя предполага, феминизъм в отстояването на правата на жените. Това е феминизъм на реакция – и този, който би подкопал много либералните ценности, които Хирси Али моли да защитят феминистите.
