Славчо Пеев нито за миг не спира да работи и да бъде активен – прочутият актьор тези дни е бил на снимачната площадка за нов български филм. Ветеранът има важна роля и в Сатиричното кабаре, което трупата на комиците репетира по текстове на Калин Сърменов. Славчо, който е истински патриот на своя Сатиричен театър, продължава с много любов да разказва за колегите и приятелите си, които отдавна са в рая. Пеев отдавна е убеден, че докато се говори за някого, той остава жив въпреки физическото си отсъствие. В интервю за вестник „Галерия“ Славчо се връща назад в спомените и разказва невероятни истории от миналото.
Интервю на
Албена Атанасова
– Господин Пеев, каква е ролята ви в Сатиричното кабаре, което очакваме да се случи въпреки коронакризата?
– В спектакъла естествено участва целият състав на Сатирата. Сценарият е на Калин Сърменов и в него има много сцени от действителността ни, различни скечове за лошия пример. Аз закривам – с монолог за театъра, за хората, за това, че трябва да бъдем заедно, за да си вярваме и за да преодоляваме трудностите. Много поетично е написан, въздейства на емоциите.
– Това ли е посланието ви тук и сега: съединението прави силата?
– Да. Да докажем, че може да се обединим в трудни моменти в името на това, което ни свързва – в името на България. Въобще всички теми, монолози и диалози в Сатиричното кабаре са посветени на живота – едно към едно. Но няма назидателен тон – по-скоро предупреждение. Започваме песимистично, а оптимизмът тръгва после.
– А вие оптимист ли сте?
– Когато COVID-19 се появи, бях сигурен, че ще стигне своя връх, а след това ще започне да пада – така е с нормалните естествени вируси. Но сега, след като продължава с втора вълна – мислителите в света трябва да кажат какво да се прави от тук нататък – вече съм сигурен, че в произхода на COVID-19 има човешка намеса. Ако беше само от природата, Господ щеше да махне с ръка: „Стига им толкова, изплашиха се“. А тук има нещо изкуствено.
– Кого подозирате?
– Подозирам Изтока. Общувал съм с хора от онези географски ширини – стоят срещу теб, гледат те, а не можеш да разбереш какво се върти в главите им. Бях капитан на младежкия национален отбор по баскетбол, когато в София пристигнаха първите китайци. Играхме срещу тях – не можехме да ги разпознаем на игрището, за да ги пазим. А на банкета във Военния клуб техният шеф стана, каза хубави неща за България и на финала се оплака: „Всичко беше прекрасно, но не можехме да се ориентираме кой кой е във вашия тим – всички сте еднакви“. Докато японците са съвсем други, защото са раснали при различни условия. И досега ме е яд, че не намерих време да отида в Токио, когато мой роднина беше посланик там.
– И тъй като вече се върнахме към младостта ви, кой е най-близкият ви човек от онова време?
– Климент Денчев. Никога не съм се питал защо бяхме неразделни. Може би заради това, че винаги бяхме абсолютно различни. Просто израснахме заедно. По цял ден играех баскетбол, а вечер – в самодейния състав на читалището на „Парчевич“. Трупата ни беше много силна, обиколихме България. Приеха ни в един клас във ВИТИЗ. Ожених се пръв – и на 16-ия ден се разведох. Климент се ожени – и след година и половина се разведе. Главата му раждаше страхотни идеи. Мастити интелектуалци като Гриша Островски и Методи Андонов го уважаваха. Още като студенти с Климбо направихме чудна халтура – нали знаете какво означава буквално това понятие: да крадеш от чужд гроб. Само че ние не крадяхме от големите халтураджии като Енчо Багаров, а си направихме своя, малка халтура – с епиграми на Радой Ралин. През ден бяхме у Радой. Наричаше ни „моите момчета“. Велика личност. Живееше двойствен живот – играеше го луд и се правеше, че епиграмите му уж са между другото, че уж нищо не иска да каже с тях. Иначе нямаше да минат. Артист голям – ужасно свестен, невероятен баща. Е, с жените не му вървеше – много го преживяваше. До края си остана нещастен в любовта. Няма друг като Радой – много лица в една личност. Изумителен ерудит.
– Знаехте ли, че Климент Денчев се готви да излети с еднопосочен билет за Канада?
– Нещата никак не бяха еднозначни, а всичко започна много по-рано. Климент и Невена Коканова бяха лудо влюбени един в друг. Не издавам тайна – целият свят го знаеше. Бяха като в друг свят, не стъпваха по земята – а аз бях човекът, който ги криеше. Бях техният чадър. Много им се радвах, защото имаха огромна нужда един от друг.
– Но според митовете и легендите Невена вечно е страдала за Раде Маркович…
– По това време тя вече говореше за Раде Маркович като за някого, останал в миналото – с добро чувство, но нищо повече. Любовта им някак се оказа без продължение. А и съпругът й, Любомир Шарланджиев, я ангажираше непрекъснато. Но Венчето никога не се оплака – за каквото и да било. Нито веднъж не отказа да нахрани огромните пиещи компании, които се тълпяха у тях. Беше страшно мъжка жена – обратно на това, което изглеждаше. В един момент обаче между Невена и Климент се случи нещо, за което не искам да говоря. И те се разделиха. Тогава стана страшно. Повече не можеха да бъдат заедно – и това абсолютно ги съсипваше. После Николай Николаев и Климбо отидоха в Канада – да изнасят представления. И Климент започна връзка с една Люс, въпреки че всеки ден с Невена говореха часове по телефона и ревяха. Той се ожени за канадката и я докара в София. От Министерството на културата му дадоха една стая. И понеже имаше златни ръце, започна да майстори някаква тента – да му е по-красиво. Но някакъв отрядник няколко пъти се заяждаше с него – било забранено да прави каквото си иска.
Веднъж Климент му се развика: „Кой си ти, та да ми казваш какво е позволено и какво е забранено?!“ – и го наби. А отрядникът го даде под съд. И въпреки че се явихме много свидетели в защита на Климент, някакъв съдия се изхвърли: „Това не може да се върши в тази държава“, и го осъди на 3 години условно. На излизане от залата отрядникът заплаши Климбо: „След три месеца ще си вътре – лесно е да те предизвикам“. Климент наистина нямаше да го издържи отново и щеше да го пребие втори път. Та като излязохме от съда, веднага се събрахме, за да мислим какво да предприемем. Нямаше две мнения: В Канада – при Люс, която отдавна си беше заминала, тъй като не можеше да понесе тукашната реалност. Но с условната присъда Климбо не можеше да напусне държавата. Кой, кой да помогне? И решихме единодушно, че само Людмила Живкова ще го спаси и ще оправи работата. Тя страшно държеше на Климент, защото за нея той беше човекът, който рисува – а както знаем, дъщерята на Тодор Живков не позволяваше и косъм да падне от главите на художниците. Климбо написа молба, в която разказа цялата история, и я пратихме на Людмила. На другия ден – без допълнителни разговори, без кандърми, без уточнения и обещания – Климент получи обратно документа, върху който Тодор Живков беше сложил своето „Да“. После разбрахме, че дори не са го обсъждали – въпреки че Людмила със сигурност се е досетила, че Климент повече няма да се върне. Само му се обади по телефона, за да му пожелае „Добър път“. Климбо отлетя навръх Коледа. Невена не беше на себе си, много трудно го преодоля.
– Кога се срещнахте следващия път?
– През 1981 – две години по-късно. С Кольо Анастасов пристигнахме в Канада. Там видяхме с очите си и чухме с ушите си нещо изключително. Климбо дойде да ни вземе с 8-метровата си кола, за да ни разходи. Седнахме в сладкарница в центъра и изведнъж се чу: „Климбо, Климбо“. Срещу нас 30 ученички скандираха името му – беше станал голяма звезда и в тяхното „Лека нощ, деца“. Разказваше и рисуваше български и славянски приказки. Но да ви доразкажа за пътешествията ни с Кольо Анастасов. Обиколихме Америка – бяхме Пижо и Пендо на световното изложение в Канада. Играехме на френски в нашата палата. Много харесваха шоуто в павилиона ни. Шопският хумор обаче отпадна – абе, не се смееха пустите му канадци на вицове от сорта на „напил се шопът, не успял да си намери къщата, паднал“. А на габровските шеги се кикотеха шумно – беше им по сърце. Три години обикаляхме с Кольо – от Канада през Щатите към Южна Америка – навсякъде, където има българи. Бяха старите българи, бягали от комунизма. Страхотно ни се радваха, посрещаха ни в домовете си.
– Кои са най-големите фигури в кариерата ви?
– В киното – Методи Андонов, Людмил Кирков, Въло Радев. Людмил беше кротък, но нервите на Въло в някои моменти не издържаха и започваше да вика. Всички бяхме виновни и затова се криехме. В театъра – пак Методи Андонов, Гриша Островски, Нейчо Попов… Вижте, в онези години Сатирата беше номер едно, защото имаше 6-7 суперактьори – Калата, Стояна, Парцалев, Лолова, Невена, Кольо Анастасов… Докато в Народния винаги беше по един, около когото се въртяха останалите – Апостол Карамитев или Стефан Гецов…
– Между творците в Сатирата имаше ли хора, които донасяха на ДС?
– Само един. Актьор – приятел. Никой не му се сърдеше. А директорите Боян Дановски и Желчо Мандаджиев не допускаха никакви скандали, неутрализираха интригите. Но йерархията беше строга и се съблюдаваше – начело бяха първите 6-7, за които стана дума, а ние, останалите, бяхме след тях.
– Кой водеше парада?
– Нейчо Попов. Той движеше всичко – харесваха го много. След като снимахме 5 серии „Нощите на инспектора“ с Наум Шопов, взех хонорар точно за една шкода, но нямах нито номер, нито връзки. И приплаках на Нейчо. Той ми рече: „Утре сутринта в 8 да си тук“. Отидохме където трябва, а там народ страхотен, всеки чака… Нейчо им взе акъла на хората, от които зависеше да се добера до автомобила – направи страхотно шоу, изигра от политик до циганин, всичко живо падна от смях. Резултатът – в 18 Ч. ми дадоха номер за шкода.
