Христо СТОЯНОВ
Не е ли някакъв вид национален мазохизъм да се рисува обесването на Васил Левски и да си го закачаме после по стените. Когато в иконографията се рисува Христос със и на кръста, когато Гоя рисува разстрел, когато Свободата е размахала меч над оголената си гръд, е разбираемо. Има мъченичество, има героизъм, има и гордост. В бесенето обаче има унижение. За да те обесят, трябва да си заловен (в съзнанието на българина това е станало задължително след предателство…)… Трябва да си доведен до бесилото, да си се качил на столчето… Господи, колко покорство има в самия акт на обесването… И всичко това после го качваш на стената, при положение че живописта, графиката имат други цели – композиция, перспектива, живопис… Но със средствата на живописта, перспективата и композицията да се нарисува актът на обесването… Е, на мене лично ми идва в повече…
Много повече ми въздейства „Паисий“ на Кою Денчев. В него освен всички живописни техники и задачи има и състояние на гордост, на национална принадлежност, на достойнство… Докато овесването на картина с акта на обесването на Левски ми идва не само малко в повече, а ми намирисва на второ обесване (на стената)… Ами честит Празник на независимостта… И да не забравяме, че Паисий първи постига тази независимост, освобождавайки съзнанието на българина от догмите на една империя…
Текстът е публикуван в социалния профил на писателя
