На 16 септември, точно ден преди празника на София, в столичната галерия nOva art space на ул. Съборна № 3 художникът Васил Стоев откри новата си изложба, в която ни приканва да пристъпим по пътя, по който сам той върви вече 40 години. По този повод с него се срещам в галерията, където текат последните приготовления по ретроспективната му изложба. За нея, за малките неща и големите събития разговаряме с пловдивчанина, който през 1989 г. прекрачи границите на родината ни, за да се превърне в художника, който е днес – космополит в мисленето, аристократ в жестовете, мъдрец в изкуството, творец във всяко свое действие.
– С какво ще се срещне публиката в настоящата ви изложба?
– Ще види мои творби от всички десетилетия. От началото на 80-те години на миналия век до днес. От нещата, които направих малко след като се дипломирах в Академията, до това, което правя сега. По-младата публика ще види ранни мой произведения, с които досега не се е срещала.
– Включени са и творби, които са от периода на изолацията тази година. Как ви се отрази това принудително затваряне?
– За мен е все същото. За художника пандемия няма. Като творец аз винаги работя сам. Затворен между стените на ателието си.
– Изложбата очертава 40-годишния ви път като художник. Това е дълъг период. Намерихте ли се като художник за себе си или още се търсите?
– Спокойно мога да кажа, че не съм. Според мен художникът непрекъснато се търси. Непрестанно движение – в това е смисълът на работата му. В търсенето на нещо ново. Отделно от това аз съм много критичен към себе си и към картините си. Винаги когато завърша някоя картина, започвам да я гледам с други очи. Не като художник, а като страничен наблюдател. Според мен така трябва да бъде.
– Работили сте в два режима. Преди и след 1989 г. Правили ли сте творчески компромиси?
– Преди време проф. Иван Маразов написа нещо, което действително е така. Аз стъпих на художествената сцена в един особен период. Говоря за началото на 80-те години. А тогава много неща вече се бяха променили и изкуството беше поело в едни по-свободни посоки. Априлското поколение беше разчупило онова закостеняло разбиране за живописта и въобще за социалистическото изкуство. Завърших 1979 г., а първата ми изложба бе през 1981 г. в Пловдив. Нещата бяха много различни. Може да се каже, че имаш свобода. Тогава тази първа моя изложба се прие много добре. Без катаклизми.
– Тоест не сте били цензуриран преди 1989 г.?
– Не, в никакъв случай не мога да говоря за цензура. Имам приятели, които обаче изгарят от желание да се правят на дисиденти. Все са репресирани и ограничавани от властите. Е, аз не съм от тези.
– А участвахте ли в общите изложби?
– До 1983 г., за по-малко от пет години, взех участие в 12 общи художествени изложби. Комисиите винаги приемаха нещата ми. Стилът ми на рисуване беше възприет като нещо ново и всички ми позволяваха да показвам в изложбите. Без съпротива и уговорки. Просто 1983 г. се появи конфликт между мен и председателя на СБХ тогава, което доведе до пълното ми маргинализиране до падането на Берлинската стена. Но това беше конфликт преди всичко на лична основа.
– И как се размразиха нещата в тази лична „студена война“?
– Няколко месеца преди промените от 1989 г. в България дойдоха експерти от лондонската аукционна къща Sotheby’s. Случайно виждат една моя картина и така от СБХ бяха принудени да ме извикат. Стъпих на пазара в Англия и после всички граници като художник за мен паднаха. Последваха изложби в Европа, в САЩ и къде ли не.
– В онези години преди 1989 г. пазар на изкуство в България имаше ли?
– Ако трябва да сме точни, имаше, но той беше изключително малък и нерегламентиран. Нищо повече от това. Купуваха се картини от частни лица, но това беше по повод на някакви празници. Отива някой на рожден ден и идва при мен да купи картина за приятеля си. Тогава никой не подаряваше парфюм или вино. Подаряваха се картини. Но пазар в истинския смисъл на думата – нямаше. Имаше и колекционери, но за реален пазар е пресилено да се говори.
– Тоест държавата е била единствената официална структура, която търгува с изкуството на артистите?
– Да, тогава тя се грижеше за този процес. И затова огромна роля имаше фигурата на Людмила Живкова и това никой не може да го отрече.
– Напротив. Днес има много хора, които се опитват да го отрекат.
– Така е. Прав сте. И аз не мога да разбера защо се прави това. Как може да кажеш, че едно нещо, което е било, всъщност не е било. Имаше случаи, в които се откупуваха всички картини от една обща художествена изложба. Купуваха се от държавата. Нещо повече – цената на една средноформатна картина беше между 2000 и 3000 лв. В съпоставка – заплатата на един млад специалист беше 150 – 200 лв. Това беше време, в което художникът беше обезпечен финансово.
– Казано по друг начин – месечният доход на художника е бил над средния за страната?
– Именно. И това позволяваше на художниците да работят и живеят като истински артисти. Да не правят компромиси с качеството.
– От друга страна, тези откупки се превръщат в част от колекциите на галериите в страната.
– Да. Във фондовете на галериите има множество картини от този период. След 1989 г. всичко това приключи. Държавата абдикира тотално от хората на изкуството. Няма откупки, а ако има – те са частен случай. След години, като погледне някой държавните фондове, ще си каже: Я, че то в България между 1990 и 2020 г. все едно никой не е творил.
– Коя година е направена последната ви откупка за държавна колекция?
– Така на момента не мога да кажа, но трябва да е някъде през 80-те години.
– Тоест след 1989 г. все едно вие не сте художник?
– Да, така излиза.
– Но ето че днес Министерство на културата финансира артистите и техните проекти.
– Късно е. Минаха 30 години. Това е един вакуум, който много трудно ще преодолеем. Абдикацията на държавата след 1989 г. от изкуството е катастрофална за историята. Помня, че в знак на протест през 90-те години колегата ми Румен Будев запали свои картини пред Народното събрание. Нямаше никаква реакция. Поне успя да емигрира и се установи в Детройт. Днес е доста по-сложна ситуацията. Художниците от моето поколение, които успяхме да изградим имена преди 1989 г., някак си се справяме и днес. Успяваме да бъдем художници. Но как се справя днешното поколение автори? Тези, които след 2000 г. стъпиха на сцената? Как да се утвърди един млад и талантлив художник, който е принуден да се занимава със собственото си оцеляване на битово ниво? Трябват му пари за материали. Трябва да има ателие – не е нормално да си принуден да рисуваш в малката си квартира, в която имаш кухня и спалня. Познавам художници, които нямат друг избор – рисуват в спалнята си. Това нормално ли е? След това започват битките да покажеш нещата си в изложба, за да може евентуално да продадеш нещо, с което да си платиш наема и тока.
– Пътувате много навън и до днес. Как се справят с пазарния свят там и оцеляването на младия художник?
– Сещам за примера на Нидерландия. Когато там един художник се дипломира в Академията и излезе от учебното заведение, той получава една сума между 30 и 50 хиляди евро. Сумата се отпуска, за да може до една година авторът да направи своята първа самостоятелна изложба като дипломиран художник. Ако не го направи, е заставен да започне друга работа и да върне на държавата отпуснатата сума. С други думи – дават шанс на младия художник да се изправи, да се утвърди като артист. Да си наеме ателие и да работи. И ако всичко се случи и той подреди в крайна сметка изложба, никой не го кара да връща дадените му пари. Една година държавата инвестира в теб. А тук? Това няма как изобщо да се случи.
– А като художник, който работи с една класическа от днешна гледна точка медия, какво мислите за съвременното изкуство?
– Като всяко ново, съвременно нещо, което се явява на сцената, често то е критикувано. Неразбираемо. Така е било винаги в историята на изкуството. В този смисъл – полагам усилия да го разбера. За всяко ново нещо е нужно време, в което да изградим сетивата, с които да го възприемем. Да се настроим за него. Важното е, в крайна сметка, какво искаш да кажеш, а не с какви средства ще го направиш.
– А вие какво искате да ни кажете с подредената в галерията нова изложба?
– Аз не казвам, аз просто показвам. Показвам пътя си на художник, който е белязан от любовта ми към традиционната живопис.
– В непосредствена близост сме до така наречения „триъгълник на властта“. Как оценявате случващото се в него вече повече от два месеца?
– Подкрепям тези протести. 30 години сме поставени в тотална безизходица. Избираме ги заради обещанията им, а в отплата виждаме бездействия и пладнешки грабежи. Време е това да се промени. През 1989 г. аз ходих като гламав по площади и крещях „СДС!“. Дядо ми тогава ме питаше: Василе, къде ходиш като гламав!, а аз убедено го репликирах: Дядо, сега ще дойдат един други хора. По-умни, по интелигентни! Искахме промяна.
– Но май не се случи?
– Не се случи. Във властта влязоха същите лица, преоблечени в сини тоги. Настаниха се удобно по столовете и изпаднахме в безвремието на прехода.
– А останала ли е надежда, че нещата ще се променят – поне за изкуството? Сивите кардинали започнаха да си отиват.
– Едва ли. Сивите кардинали оставиха свои наследници. Случаят с директорката на Националната галерия Ярослава Бубнова е свидетелство за това.
– Какво имате предвид?
– Каква е тази директорка на Национална галерия, която ще откаже изложба на един голям художник, като Емил Стойчев например. Самият аз подадох молба преди повече от година, за да направя настоящата изложба именно в залите на Националната галерия. Казаха ми, че единственото пространство, което можели да ми предоставят, е една тъмна зала в мазето на „Квадрат 500“. Една зала – мрачна, тъмна. Отидох да я видя. Тази зала не е за излагане на живопис. За фотоизложба, за графика, за акварели – може и да става. Това не е пространство за живопис. Как тогава изобщо можеш да го предлагаш? От друга страна – в тази галерия никой нищо не прави. Имаше едно дарение – вие знаете ли какво се случва с него днес? Не знаете. И аз не зная. Никой изобщо не знае какво правят в Националната галерия.
– Кога последно ходихте на изложба там?
– Днес влизам в Националната галерия само когато ми се налага да изнасям картина от страната. За друго не виждам смисъл да влизам в тази институция.
– Кои са най-хубавите думи, които сте чували за себе си?
– Че съм добър човек. Това значи толкова много.
ПВПетров
