Пламен Петров
Поглеждайки обобщено историята на конституционното управление в страната ни, чието начало се полага през 1879 г. с Търновската конституция, няма как пред нас да не се разкрие фактът, констатиран и от Стилиян Йотов, че „конституцията” е постоянно повтаряща се тема, която обаче рядко предизвиква уважение. За това, разбира се, има обективни причини, сред които е като че ли и изначалната готовност на българския политически елит да посегне върху нейното съдържание и да го промени. Така се създава и едно особено усещане за преходността на конституцията като „обществен договор“ (по Жан-Жак Русо), който в България за 139 г. е пренаписван 4 пъти и впоследствие многократно променян.
Основната причина за това негативно отношение към конституцията днес, предшествано от незнанието за нея, освен в създаденото усещане за нейната „преходност“ се корени както в нестихващия конфликт с близкото ни минало, така и във все още скромните усилия, положени по посока на запознаване на социума с този юридически акт. Документът, материализиращ духовни напластявания и социално-политически идеи, надживели времето си, които са овеществени в своеобразен апотеоз, като какъвто, струва ми се, можем да възприемаме конституцията. Но това запознаване на социалното тяло с неговия обществен договор с държавната власт е дълъг и последователен процес, който при всички случаи трябва да бъде предхождан от една задълбочена изследователска работа върху конституционното дело в страната ни и очертаването на неговото значение за политиките, водени в отделните исторически периоди. Обзорът на литературата обаче ни показва недостиг на натрупано познание и още по-малко на наратив, очертаващ мястото на конституцията в битието на социалното мислене, което след Освобождението на страната през 1878 г. е вписвано в няколко различни политически рамки, предопределящи и съответните конституционни ревизии.
Може би очаквано, най-проблематична не само по съдържание, а въобще по посока на нейната необходимост, е конституцията от 1971 г., която в историческата дисциплина често се определя като „Живковска“, по името на министър-председателя и генерален секретар на ЦК на БКП тогава – Т. Живков. Въпреки че това е юридическият документ, под знака на който ще се разгърнат почти две десетилетия от историята на НРБ, той все още остава неанализиран в детайли както по отношение на правните му стойности, така и по линия на хронологията и мотивите за изработката му. Това съвсем естествено възпрепятства и всеки опит за очертаване на неговата роля в конституирането на живота на човека въобще. Ето защо в следващите редове ще се фокусирам върху конституцията от 1971 г., която по определението на Стилиян Йотов е не конституция, а констатация, отчитаща просто една фаза на „съзряване“ на обществото. Това разглеждане обаче ще разгърна само по посока на еволюцията на идеята за нова конституция и дебатите около нейното съдържание.
Първите известни ни днес идеи за промяна на „Димитровската“ конституция от 1947 г. – промени, пряко свързани със стремежа на източноевропейските страни за либерализация, продиктувана от СССР след смъртта на Сталин през 1953 г., датират от 1956 г., когато в рамките на Априлския пленум на ЦК на БКП председателят на Президиума на Народното събрание отбелязва, че „ако животът налага, ще променим конституцията“. През 1958 г. отново се прокрадват намерения за промяната на действащата конституция, но от идеята до същностни действия в тази посока минава почти цяло десетилетие, като междувременно са извършени поредица конституционни редакции на отделни членове на Димитровската конституция, отлагащи необходимостта от съставянето на нов „обществен договор“ – нещо, което е продиктувано от особено активните вътрешно- и външнополитически процеси в страната и държавите от Източни блок.
Така на заседание на Политбюро на ЦК на БКП, състояло се на 9 март 1959 г., Димитър Ганев, един от членовете на най-висшия колективен орган на партията, ще изтъкне, че предвид „съществуващата тенденция за по-нататъшното бързо развитие на социализма“ е необходимо да се направят изменения в текстовете на чл. 1, 6, 8, 10, 13, 14, 75 и др. от Конституцията. Същият отбелязва откровено, че „някои текстове на Конституцията досега са били пряко или косвено нарушавани“, без обаче да уточнява кои. Интересни са и терминологичните промени, които Д. Ганев смята, че е наложително да бъдат направени. Например в чл. 21, 43 и 46 терминът „клетва“ трябва да се замени с „обещание“. Всички тези своеобразни корекции на конституционния текст трябва да бъдат реализирани от експертна комисия и подложени на всенародно обсъждане със срок до 30 септември 1959 г., а през ноември промените да бъдат гласувани в Народното събрание. Сроковете за изпълнение на набелязаните редакции се оказват кратки и са удължени до следващата година, когато на 4 март 1960 г. избраната от Народното събрание комисия одобрява проекта за промените на Конституцията. И въпреки че някои от членовете на тази комисия се обявяват против неговото заложено по план широко обществено обсъждане, все пак от Политбюро се взема окончателното решение то да не бъде пропускано, защото „изменението на Конституцията не е само от редакционен характер“. А и в това политическият елит вижда възможност да „подчертае все повече развиващата се у нас социалистическа демокрация“ и да засвидетелства, че в този нов подобрен социалистически свят трудещите се имат значимо място „при решаването на важните държавни и политически въпроси“. Тази игра на „възвисяване“ на работническата класа до „конститутворец“ всъщност е употребена по-рано и в Чехословашката република, където проектът за конституция е публикуван и предложен на народа за обсъждане.
Готовността обаче за цялостно преосмисляне на конституционната рамка в страната ще бъде заявена през 1962 г., когато на VIII конгрес на ЦК на БКП Т. Живков очертава промените през изминалите три петилетки и необходимостта не просто да се прегледа и преработи съществуващата конституция от 1947 г., което вече е правено многократно, а да се състави нова поради „новия стадий на нашето обществено развитие“. Ще изминат две години, докато бъде утвърдена конституционната комисия, натоварена със задачата да изкове новия „обществен договор“. Съставът ѝ е внушителен и е гласуван от Народното събрание след одобрението му на заседание на Политбюро на ЦК на БКП. Председател на комисията е Т. Живков, а нейни членове са общо 60. След дълга работа по текстовете комисията внася своето проектно предложение на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 17 ноември 1970 г. Председателят Т. Живков, изтъквайки тежкия характер на заседанието, на което е обсъждан и проектът за Програмата на БКП, отбелязва, че има „само една принципна бележка. Другарят Вълчев трябва да направи опит да убеди специалистите, които стоят на традиционния конституционализъм. За какво се касае? Конституцията не е програма и не може да повтаря програмата. Но конституцията трябва да хвърля светлина върху бъдещето, за да може да се създаде предпоставка за развитие на законодателството в България, да не се наложи след 5 години да изменяме този или онзи член, защото решаваме такива и такива задачи.“ Пак в рамките на същото заседание е подчертан и възникналият пред конституционната комисия въпрос за бъдещето наименование на държавата – дали то трябва да е Народна република България, Социалистическа народнодемократична република България или Социалистическа република България, въпрос, който по настояване на Т. Живков към този момент остава без отговор.
Преди това разглеждане на конституционния проект от ноември 1970 г., в Политбюро е взето решение за поредната законова машинация, осигуряваща комфортната работа на конституционната комисия и нещо по-важно – по-бързо привеждане на новата конституция от проекта към действителния живот на „новата развита социалистическа реалност“. Георги Трайков, председател на Президиума на Народното събрание, със своя доклад от 29 юли 1970 г. предлага „настоящото Народно събрание да приеме Конституцията на Народна република България“. Публикуването на конституционния проект за „всенародно обсъждане“, макар и със забавяне, е осъществено на 30 март 1971 г.
Тук трябва да се каже, че в началото на 1971 г. текат най-усилените редакции по новата Конституция, като тя е изпратена и до Москва за съгласуване със „съветските другари“. Според доклада на Борис Велчев от 8 март 1971 г., изпълнен със смущаваща реторика, представен в рамките на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП на 13 март „съветските другари дават висока оценка на Конституцията“ и намират това за „един интересен и оригинален документ“. Според Кремъл конституционният проект е изграден от марксистко-ленински позиции, отразява постиженията на държавно-правните науки и конституционната практика на социалистическите страни. Нещо повече – той закрепва победата на социализма в НР България и основните принципи на строя, очертавайки перспективите за изграждане на „развито социалистическо общество“. Редом обаче с положителните оценки, „съветските другари“ смятат, че преамбюлът е нужно да се развие и в него не само да се посочат историческите достижения на българския народ в строителството на социализма, но и да се изтъкне прецизно ролята на съветската армия за „разгромяването на фашизма като условие за победата на социалистическата революция в България“. От доклада на Б. Велчев става ясно и че към 8 март 1971 г. все още не е взето окончателно решение за наименованието на републиката, като от СССР препоръчват да се обсъди и вариантът „Социалистическа народна република България“. От Москва са на мнение, че в проекта за Конституцията е изключително преувеличено значението на „общественото начало“. Оттам твърдят, че дори и на този напреднал етап на развитие на страната ни ролята на държавата не бива да намалява – „Животът опровергава опростенческия възглед за преход към обществено самоуправление. С развитието на социалистическото общество държавата все повече разширява своята сфера на дейност, като обхваща нови области от живота и умело съчетава своята дейност с дейността на обществените организации.“ Това е забележка, с която конституционната комисия се съобразява частично и редактира най-проблемните текстове. По същия начин комисията приема и други намеци или директно изказани критики, отразявайки това в съдържанието на конституцията. Такива са вмъкването на отделен член в конституцията за ролята на Отечествения фронт; изменението на дефиницията за принадлежността на страната ни към световната социалистическа общност; редакциите на членовете, уточняващи „личната собственост“. Комисията се съгласява и с препоръчаните редакции на членовете за тайното гласуване при избирането на Държавния съвет, Министерския съвет и изпълнителните комитети на Народните съвети, както и включването в задачите на прокуратурата на защитата на правата и законните интереси на гражданите. Любопитно е да се отбележи, че конституционната комисия не се съгласява с препоръката в Конституцията да не се урежда въпросът за официалния език, защото „с това бихме си създали някои ненужни затруднения“, но за сметка на това приема текста на чл. 53, ал. 1, уреждащ свободата на изповеданията, който гласи „На гражданите се осигурява свобода на съвестта и на изповеданията, както и свобода на извършване на религиозни обреди“, да се промени на „На гражданите се осигурява свобода на съвестта и на изповеданията. Те могат да извършват религиозни обреди и да водят антирелигиозна пропаганда.“
Конституционната комисия пренебрегва и някои фундаментални предложения на „съветските другари“. Тя не възприема идеята за определението на Министерския съвет като висш изпълнителен и разпоредителен орган на държавната власт, както и настояването Министерският съвет да отговаря пред Народното събрание, а пред Държавния съвет само да се отчита. От Кремъл се опасяват, че начинът, по който е определен статутът на Държавния съвет, създава впечатление, че на него му се предоставя твърде широка власт за сметка на Народното събрание и Министерския съвет. И действително – в конституционния проект за Държавния съвет е подчертано, че той е „постоянно действащ орган на държавната власт“, като по този начин, изтъкват от СССР, „на председателя на Държавния съвет се предоставя правото да представлява страната в международните ѝ отношения, което е характерно за президентския институт“. Въпреки че конституционната комисия прави известни отстъпки при част от дефинициите за дейността на Държавния съвет, в действителност се запазва първоначалното проектно предложение, но облечено в други думи. На обсъждането на тези забележки от Кремъл участниците в заседанието на Политбюро се обединяват около мнението на Боян Българанов, че „това, което е разработено, е правилно. В разработката са взети предвид решенията на Юлския пленум, взети са под внимание до известна степен бележките на съветските другари. В тази област не трябва да се ръководим от някои другари, например германските другари, а от нашите собствени условия“.
Окончателните решения, разбира се, остават в ръцете на Т. Живков, според когото хората, които са разяснявали текстовете на конституционния проект в Москва, не са могли да обяснят адекватно тезите, заложени в тях, а те всъщност всички са залегнали в решенията от Юлския пленум, одобрени от СССР. Според думите му, в Програмата на партията, която е обсъждана в Политбюро и в Централния комитет, се разглеждат въпросите за държавата и управлението, за демокрацията – „там определено се говори, че ние ще вървим по линията на представителната демокрация, на изборността във всички органи на държавно управление“. Председателят на конституционната комисия подчертава, че у нас има някои специфични условия, сред които е съществуването на организация като Отечествения фронт, каквато „никъде няма“. А именно тя обединява огромна част от активното население в България. „Или да вземем Комсомола – това е масова младежка организация, в която не влиза само един незначителен процент от младежта у нас. Същото е и с профсъюзите и т. н.“, а сетне изтъква, че „ние трябва да видим тези неща, които ни различават от другите страни и да ги използваме“. Именно на това обсъждане е заявено и желанието за провеждане на национално допитване за приемане на окончателното съдържание на конституционните текстове. За Т. Живков това е част от пряката демокрация, чието осъществяване е заложено в Програмата на партията, приета на Юлския пленум. Той е на мнение и че „не може да се търпи повече това положение на разделяне на законодателната и изпълнителната власт … защото то води до атрофия на върховния орган. Трябва да ви кажа, другари, че като отида в Народното събрание, ми става досадно. Такова е буржоазното право. Аз не знам Ленин какво е мислил, имал ли е някакви идеи, но щом се е създал един орган, той трябва да бъде с точно определени функции. С Държавния съвет правим опит да бъде той едно начало… за обединяване на двете власти“. Планът на Т. Живков е за бъдеща „революция“, при която структурата на Министерския съвет ще бъде заличена, но засега този съвет е нужен, защото „ние не бива да правим неща, които рязко да ни отличават от другите страни, от Съветския съюз“. Първият е на мнение и че наименованието на държавата трябва да остане Народна република България, защото „това е най-кратко, а и всички знаят, че Народна република България е социалистическа“, с което фактически е отхвърлено и това предложение, дошло от Москва. В рамките на установената действителност предложенията на Т. Живков са утвърдени и макар че някои от тях са в разрез с дадените от Москва указания, те залягат в проекта за новата конституция, чието окончателно оформяне предстои да бъде обсъждано и финализирано през следващите дни.
На 30 март 1971 г. конституционният проект е публикуван за „всенародно обсъждане“. От съхранените документи от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП на 16 април 1971 г. научаваме, че на дневен ред са поставени няколко важни въпроса за предстоящите крачки по фиксиране на окончателния проектен текст на новата конституция и неговото внасяне в Народното събрание. Нещо повече – определени са и сроковете, в които трябва да се случи всичко. На 26 април ще бъде внесен доклад с предложенията за редакции на конституционните текстове, които са резултат от „всенародното допитване“ и на заседание на Политбюро той ще се обсъди. На 27 и 28 април конституционната комисия е нужно да нанесе одобрените от състава на Политбюро промени и на 29 април да внесе окончателния текст в Народното събрание. А на 7 и 8 май Народното събрание ще гласува конституционния проект. Интересно е да се отбележи, че към 16 април 1971 г. все още не е подготвен законът по който ще се проведе референдумът за приемането на новата Конституция, и който трябва да бъде гласуван до 8 май, въпреки че фактическото провеждане на референдума е насрочено само за осем дни по-късно – 16 май.
На 21 април 1971 г. е изготвена докладна записка за резултатите от референдума, която е обсъдена на заседанието на Политбюро шест дена по-късно. От нея разбираме, че „всенародното допитване“, което е протекло до 20 април, е преминало при изключителна активност. Състояли са се 5 872 събрания на обществени организации и на трудови колективи, на които са присъствали 555 590 граждани. Броят на изказалите се граждани е 28 218, като общо на събранията и в публикациите от вестниците са отправени 6 987 предложения. Някои от тях засягат същността на конституцията, други имат по-скоро редакционен характер, а трети са насочени към подобряване на самата конструкция на конституционния проект. Предложенията са внимателно прегледани и обсъдени от работната група, като много от тях действително са взети предвид. Разбира се, има и редица отхвърлени предложения, сред които са желанията да не се създава Държавен съвет, а да остане Президиум на Народното събрание; да не се предоставя на Държавния съвет правомощието да изменя закони; Държавният съвет да се избира пряко от народа; министрите да не могат да бъдат членове на Държавния съвет; да се определи видът и наименованията на министерствата в Конституцията; предоставяне на право на законодателна инициатива на БКП и БЗНС; въвеждане на задължително средно образование; осигуряване на безплатни лекарства; столицата на страната да стане Пловдив; да се създаде и впише текст за химна на НРБ.
След окончателното приемане на съдържанието на конституционния проект от Политбюро, в който са внесени редица поправки, частично подчинени както на забележките на „съветските другари“, така и на волята на народа, той е внесен за гласуване в Народното събрание. На 16 май 1971 г. се провежда и референдумът. Темата за референдума намира огромен отклик по страниците на печата. Така в навечерието на „голямото събитие“ от първата страница на официоза вестник „Работническо дело“ е прокламиран лозунгът: „Да“ за новата конституция на България! „Да“ за историческото дело на Десетия конгрес! „Да“ за настоящето и бъдещето на Родината!“ Референдумът е определен като „ярко проявление на хуманизъм“, а по страниците е направен обстоен обзор на подготовката в различни краища на страната, като се изтъква приповдигнатото настроение на народа в очакване на „големия ден“. Прави впечатление, че вестникът е превърнат в своеобразна трибуна за агитация, истински пропагандна машина, която ще продължи да действа и в деня на самия референдум – 16 май, когато на челото на вестника ще се появи визуален лозунг с ръка, държаща транспарант, върху който на фона на индустриален пейзаж в червено е изписано с огромни букви „ДА!“. За утвърждаване на положителния резултат от течащото в този ден гласуване се пише дори и поезия. На първа страница на вестник „Работническо дело“ е отпечатано стихотворението на Венко Марковски „Гражданино на България, гласувай с „Да“! Ето и откъс от него:
…
Този глас създава щастие и свобода.
Правдата на Бузлуджа празнува в този глас.
В този глас кънти на настоящето духът.
В този глас Родината показва свойта свяст.
В този глас народните орли с Москва растат.
…
Партията е с народа живата вода.
В тоя час прегръщат се Пирин и Мусала.
В тоя час полета и реки отронват реч.
В тоя час България твори безчет дела.
В тоя част България е буден щит и меч.
Гражданино на България, гласувай с „Да“.
Още на следващия ден печатната трибуна на БКП обявява изключителния успех, с който е белязан референдумът за новата конституция на НР България – „Внушителна манифестация на народното единство и сплотеност“, „Масово участие на избирателките и избирателите в референдума за приемане на новата Конституция“, „Вчерашният ден – истински всенароден празник“, „Верният път към бъдещето“, „Исторически ден за България“, „Гласувах за възхода на Родината“ са само малка част от заглавията във вестника. Съвсем очаквано се появяват и първите международни отзиви. Според Александър Симуров, кореспондент на вестник „Правда“ (СССР), навсякъде се наблюдава „ярка проява на патриотизма и единството на трудещите се българи“, а кореспондентът на вестник „Трибуна люду“ (Полша) Збигнев Клейн изтъква, че „днес се ражда велико дело – братският български народ гласува за своята нова конституция“. Официалните резултати от референдума са публикувани на 19 май. На една от страниците на вестник „Работническо дело“ под заглавието „Всенародни тържества по случай провъзгласяването на новата конституция. Трудещите се ликуват“ е поместена таблица, в която по окръзи са дадени общият брой гласоподаватели, броят на гласувалите, броят на невалидните бюлетини и др. Калкулацията показва, че от всички хора в страната, имащи право да гласуват – 6 174 635, са гласували 6 156 228 човека, което е 99,70 % от населението на България. Броят на действителните бюлетини е 6 150 695, от които с положителен отговор са 6 135 218, равняващо се на 99,66 %. Само 15 477 човека са отбелязали на червената бюлетина отговор „не“, като най-много несъгласни с новата конституция са от София-град (4 286), Варна (1 582), Пловдив (935), Плевен (949), Стара Загора (893) и Шумен (807).
Интересно е да се изтъкне, че на фона на „бурната радост от референдума и възторга от великото дело“ се разгръща богата културна програма, а сред основните акценти в нея, освен бързото поетическо творчество, вдъхновено от референдума, са редица театрални спектакли, концерти, кинопремиери и една важна изложба „с репродукции на старо българско изкуство и икони“, която се открива точно на 16 май в историческия музей в Стокхолм (Швеция). В София пък Владимир Гоев открива изложба на боливийския художник Хил Имана.
