Пуснете я на флашка в пощенската ми кутия, написаното не ви вълнува, а и няма да го разберете.
Преди три седмици, докато бях на почивка на морето, в дома ми в София бе извършен дързък обир. За съжаление, за втори път. Отнесени са изключително ценни предмети и скъпи за семейството ми вещи, включително сбирка с музейна стойност.
Сред откраднатото е и компютърът ми. Липсата му ме удари право в сърцето, защото в него бе ръкопис на книга, над който работя повече от година. Трябваше да бъде публикувана през есента. В нея бях събрала разкази и интервюта с най-големите български писатели, които съм правила през последните 20 години. Някои от изповедите са предсмъртни, голяма част от тези забележителни писатели днес вече не са между живите.
Върнах лентата към спомените си за Любомир Левчев, Богомил Райнов, Йордан Радичков, Тончо Жечев, Николай Хайтов, Радой Ралин, Виктор Пасков, Станислав Стратиев, Христо Фотев, Христо Калчев, Петър Увалиев и много други. Без да подозирам какво ме очаква, разказвах за обир в дома на Христо Фотев, когато крадци нахлуха в дома му в края на 90-те години, а по това време той преживяваше с пенсия от 38 лева. Разказваше ми за взлома с тих и равен глас и ми казваше, че съчувства на бандитите, които сигурно нямало с какво да преживеят. Съжаляваше, че не го бяха помолили за помощ, щял да им даде каквото може.
Съществена част от книгата бе посветена на изключително интересните ми срещи с Богомил Райнов. Дълбока и сложна личност, който говореше еднакво увлекателно както за окултни теории, така и за шпионските романи. От него научих, че изход от всяка ситуация има, друг е въпросът дали той ще ти се харесва.
Припомних си пътуването до Америка с Любомир Левчев, когато забележителният му издател и ветеран от войната във Виетнам Сенди Тейлър ми помогна да се свържа с Кърт Вонегът. Направих първото и единствено интервю с писателя, с когото са израснали поколения. При това само няколко месеца преди да си отиде от този свят. Говореше с най-голяма страст против корпорациите и твърдеше, че е крайно време планетата да се отърве от хората.
Думите му тогава ми звучаха абстрактно, дори леко претенциозно. Днес вече го разбирам.
В книгата бях включила предсмъртното интервю на Георги Джагаров, любимия поет на Живков, който в края на дните си, болен от рак, правеше болезнена равносметка на компромисите, пред които се е огънал. Разказвах за срещите си с невероятния Йордан Радичков, който казваше, че всички ние се раждаме върху коне, но животът постепенно ни спешава и ни сваля от тях. Споделях впечатленията си от общуването си с Николай Хайтов, драматизмът на чиято Мария от „Козият рог“ я доближава до героините от античните драми.
И още колко много истории – за вечния враг на властта Радой Ралин, който спираше млади момичета и ги питаше „Мокриш ли котето“, за сатирика Марко Ганчев, който се бе барикадирал в къщата си в Горна Диканя, за да протестира срещу раждащата се чалга в зората на демокрацията. В книгата оживяваше свръхинтелигентният хулиган на литературата Виктор Пасков, чиито думи отекваха като торнадо. Безапелационен, дързък, но и нежен, който в „Балада за Георг Хених“ чрез разказа за един майстор на цигулки ни връщаше към човечността и все по-изчезващата нормалност.
Сред всички тези хора се нареждаше и безцеремонният и безкрайно интелигентен Христо Калчев с неизменната цигара в ръка и чаша с водка, която комбинираше със седалгин. Звучеше изповедта му за живота, любовта, мутрите, парите. Чуваше се и тъжният в края на живота му глас на Станислав Стратиев, който мислеше, че надеждите му за по-добро бъдеще са били илюзии.
И в целия този калейдоскоп от портрети преминаваше историята не само на тези писатели, но и на самите нас. На надеждите и заблудите ни, прегрешенията и покаянията, на сложната връзка власт – талант. Надявах се, че със спомените ще помогна да съхраним паметта си, защото много от изредените известни писатели са вече непознати за младите.
Когато крадците отмъкнаха компютъра с ръкописа, за кратко и аз загубих смисъла на усилията си. Сякаш някой ми отне енергията.
Налегнаха ме екзистенциални въпроси за човешката природа, за това дали изкуството наистина променя хората, кара ли човека да преосмисли битието си и да достигне до прословутия катарзис, който може да го направи по-добър. Чудех се дали крадците, ако бяха прочели книгите на тези автори, щяха да осъзнаят, че е отвратително да влизаш в чужд дом, да бродиш в апартамента с металотърсач, да ровиш и надничаш в чужд свят, да присвояваш предмети, които, освен че са ценни, имат незаменима емоционална стойност за притежателя си?
Замислих се дали демоните не владеят масово душите и чакат подходящ момент да избухнат? Подвиг ли е да не прекрачваш моралните граници? Въпрос на възпитание и образование ли е нравствеността, или лошата социалната среда неизбежно те повлича към дъното? Съществува ли въобще днес казусът престъпление и наказание, или терзанията вече нямат никаква стойност? Чете ли днес някой Достоевски? Щеше ли да има полза от книгата, която се готвех да издам?
Все пак си мисля, че тези, които биха прочели неиздадената книга, са повече от другите, които биха я откраднали. Един от очерците в нея бе за Йордан Радичков. В „Ние, врабчетата“ той има чудесно послание: „Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата ѝ са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“.
С книгата исках да съживя истории за големите ни писатели, които вярваха, че духовното не може да бъде убито. Откраднаха я.
Молбата ми е тези, които го направиха, да намерят начин да ми я върнат. Да ми я пратят на флашка и да я пуснат в пощенската ми кутия. Не им трябва, не ще я разберат, няма на кого да я продадат. Но е нужна на други, които търсят психологическа опора под краката си в литературата и изпитват респект към големите личности.
Гадно е да крадеш злато и пари. Но е отвратително да бъркаш с мръсни ръце в душите на хората. Върнете ми книгата! Не ограбвайте спомените за смисления живот. Колкото и да не вярвате, че той е възможен.
