Адриана НИКОЛАЕВА
На 21-вия ден от протестите два палаткови лагера отбелязаха нов етап в битката на недоволните от управлението на ГЕРБ. Местата не са случайни – Орлов мост, което е най-възловото кръстовище в София, и пространството пред Министерския съвет, точно под носа и очите на властта.
Палатката е крайъгълният камък на най-новата ни история.
За първи път в условията на демокрация, в която живеем от 30 години насам, палатката се използва като инструмент за влияние през 1990 г. Гражданското неподчинение започва като седяща стачка на 4 юли с искане за оставка на Петър Младенов и публичен съд за Тодор Живков. Протестът се трансформира в палатков лагер до сградата на президентството. Наречен е „Градът на истината“. Между 150 и 300 души живеят временно на жълтите павета. Сред тях са артисти, писатели, преподаватели във ВУЗ и научни работници. Към тях вечер се присъединяват още хора.
Подобни „градове“ се появяват още в Пазарджик, Пловдив, Плевен, Благоевград, Варна, Бургас, Шумен, Враца, Русе.
Софийският „Град на истината“ е развален в нощта на 26 срещу 27 август след опожаряването на Партийния дом.
Следващият път, когато палатката отново се използва като инструмент за влияние, е няколко месеца по-късно. Разликата е, че тогава домовете си с временни убежища заменят не граждани, а депутати.
Денят е 14 май 1991 г. Тогава 39 депутати от Съюза на демократичните сили, сред които Йордан Василев, Стоян Ганев, Венцислав Димитров, Кирил Маричков, Едвин Сугарев, Георги Марков, напускат заседанието на ВНС в знак на протест срещу начина и лицата, които приемат Конституцията. Целта е дестабилизиране и придобиване на мнозинство.
Депутатите се обявяват за разпускане на ВНС и приемане на Конституцията от „некомунистически“ парламент, тъй като ВНС, доминиран от представители на тоталитарната власт, нямал моралното право за това.
Според Георги Петров, член на Конституционната комисия и участник в протеста, той е бил насочен „срещу бавното изготвяне на Конституцията и липсата на гаранции за наказване на виновните за тежкото икономическо положение“.
Народните представители започват гладна стачка и в близост до сградата на Народното събрание организират палатков лагер, близо до гроба на Иван Вазов. Към „Протеста на 39-те“ се присъединяват и множество граждани. В следващите месеци палаткови лагери, гладни стачки и поредица от протестни митинги се провеждат из цялата страна.
Иронично новата конституция бива наричана и „ДертЛиловска конституция“ по аналогия с предишните конституции на страната (Димитровска, Живковска) с негативни конотации по името на Петър Дертлиев, председател на БСДП и член на СДС, останал в парламента и обявен за предател от политическите си партньори, и на Александър Лилов, председател на БСП, бивш член на Политбюро на ЦК на БКП.
Между 10 и 19 юли 1991 по идея на Стефан Савов 27 души от 39-имата провеждат гладна стачка. Исканията им са да няма задължително заклеване в новата конституция, тя да влезе в сила след референдум и ВНС да се саморазпусне.
Президентът Желю Желев посещава палатковия лагер и външно подкрепя колаборационистите. Критикуван е, че не следва предишната си позиция и за това, че същевременно призовавал за приемане на Конституцията, която давала възможност за усъвършенстване.
През 2010 г. в предговора към автобиографичната си книга „Въпреки всичко. Моята политическа биография“ Желев дава следната оценка на протеста на 39-имата:
„Тяхната роля бе противоречива. От една страна, положителна… защото попарваше мераците на БСП Седмото велико народно събрание да се трансформира в 36-о обикновено народно събрание. Отрицателната беше пълното разбиване на коалицията СДС в навечерието на парламентарните избори за 36-о ОНС.“
Бъдещият вицепрезидент Блага Димитрова емоционално изрича клетвата: „Който подпише конституцията, да му изсъхне ръката“.
Конституцията е приета на четвърто гласуване на 12 юли 1991 г. След гласуване на конституцията Седмото велико народно събрание приема функцията на обикновено народно събрание – до 2 октомври 1991 г., когато се саморазпуска. Конституцията влиза в сила от следващия ден. На 13 октомври 1991 г. се провеждат парламентарни избори за първото обикновено народно събрание на Република България – 36-о народно събрание.
На 16 юли 1991 г. президентът Желев насрочва следващите избори – парламентарни и местни, но отхвърля идеята за референдум и приканва гладуващите да прекратят протеста си.
Удовлетворени от това, че предстоят избори, 39-имата прекратяват гладната стачка на 19 юли и се връщат в заседанията на парламента.
През последвалите години на демокрация палатката почти потъна в забвение, като се изключат опитите от 2013 г. да се направи „Град на промяната“, както и проявите на медицинските сестри през март 2020 г. и рехавият палатков протест срещу президента Радев няколко месеца по-късно.
Тези прояви на отделни недоволни групи не постигнаха масов ефект точно защото бяха на отделни групи.
Този път обаче, на 29 юли 2020 г., нещата изглеждат различно. Защото протестът обединява много и различни прослойки, като целта е ясно формулирана – оставка на Бойко Борисов и Иван Гешев.
По всичко личи, че палатката ще се превърне в обичайна гледка, с която трябва да свикнат и гражданите, и властта.
Палатката е особената пресечна точка между свободата и дома. Тя е проява на особен вид дуализъм, предлагащ едновременно съществуването на материалното и духовното. И свободата, и домът са в генетичния код на българското племе.
Дали палатката, това найлоново-полиестерно творение, ще събори масивната сграда на Министерския съвет, ще се разбере в близките дни. Но едно е ясно – палатката е временното убежище на най-новата ни въстаническа история.
Понякога печели битки, друг път безславно се оттегля.
снимки: prehoda, dnes
